/Поглед.инфо/ Несолидността и нелогичността на обвиненията, които веднага се разпадат при критическа оценка, фарсовите фигури на Тереза Мей и Борис Джонсън – никога досега британски лидери не са били така дълго и успешно подигравани в чужбина, явното им неспазване или може би незнание на международното право по въпросите на химическото оръжие, даването с рязък тон на ултиматум на Путин да направи еди-какво си за 48 часа, абсурдното заседание на Съвета за сигурност на ООН, свикано от Лондон, което търпеливо изгледах до края – разрушават за часове изгражданата толкова векове репутация на Албион като място на хладнокръвни и компетентни политици, които редят световните дела в туидови сака на чаша чай. Всички ясно виждат това, което самите англичани тайно мислят отдавна за себе си – Англия е една по-скоро малка и уязвима страна от европейската периферия, с тежестта на Испания или дори Полша. Чийто статус на велика сила, ядрена държава, постоянен член на Съвета за сигурност се е превърнал в някакво историческо недоразумение – чудесен аргумент за привържениците на реформата на Съвета за сигурност! Малка страна, чийто лидери сега са явно некомпетентни и безотговорни. Вероятно и нечестни.

Нескопосаната пропагандна акция на торите срещу Путин поразява хладнокръвния  наблюдател с неефективността си. Ако примем, че целта й е била да отнеме гласове от Путин, да добави гласове на опонентите му или пък да делегитимира изборите, тя постигна точно обратното по всички пунктове. Но вредата от нея за инициаторите й тепърва започва.

Какво спечели тя по отношение на Путин и Русия?

Провали се кампанията на главния опозиционер Навални за бойкот на изборите – гласуваха близо два милиона повече граждани, отколкото в 2012 г., и то при обективни условия, много повече от тогава способстващи за проява на апатия и недоволство.

Путин получи близо 11 милиона гласа повече от 2012 г. и може би два милиона от тях са на хора, които не биха се наканили да отидат до изборните секции – освен от възмущение от явната и нагла английска манипулация. Останалите допълнителни гласове обаче са от преливане от другите партии.

Катастрофално спаднаха гласовете на прозападната опозиция – тримата либерални кандидати Собчак, Явлински и Титов взеха общо малко над 3%. На предишните избори само един техен кандидат – Прохоров – стигна почти 8%.

Либералите обаче бяха диспропорционално засегнати и от призива на Навални за бойкот, така че реалният им резултат би бил сигурно двойно по-висок, но все пак недостатъчен да повторят успеха си от 2012 г.

Това е лошо – прозападните либерали са необходими за Русия и като изразители на волята на заможната градска средна класа, която левите таксуват за „фрондираща“, и като жив духовен мост между вътрешна Русия и Запада. Руското западничество е много важно за поддържането на руския културен хомеостазис.

Намаляха значително и гласовете за комунистите – основният им кандидат Грудинин получи под 12%, а тримата с Бабурин и Сурайкин общо постигнаха малко над 13%. Но в 2012 г. Зюганов сам взе над 17%. Паднаха с един пункт и гласовете за националиста Жириновски, за когото тези избори трябва да са последните.

У всички тях разликата е отплавала в посока на Путин, който, по точния израз на Маргарита Симонян от RT, в очите на мнозинството руски граждани вече не е обикновен политик и президент, който може да бъде сменен, а надпартиен народен вожд, несправедливо оклеветен от чужбина.

Английската истерия накара руските граждани почти да забравят икономическите си проблеми от последните години и да сплотят по начин, небивал от съединението с Крим в 2014 г.

Така Путин започва поредния си мандат с душевен комфорт, немислим за него и в 2012 г., когато икономическото положение беше много по-добро.

Заслуга за това имат и новите руски оръжия, за които вече се смята и тук, в САЩ, че за първи път в историята правят Русия практически неуязвима по въздух и вода и способна да нанесе изненадващ удар във всяка точка на Земята. Те променят основния военнополитически „вектор“ на руската история, който досега бе насочен към това да се избутват границите колкото се може по-далече от центъра и да се търси сигурен и незамръзващ излаз към Световния океан. Сега това става ненужно. Митът за „Путлер“ съвсем увисва.

Така Путин за първи път е с развързани ръце за по-сериозни икономически реформи и не е скован от идеологии и лоялности освен националния интерес. И това ясно се разбира на Запад.

Въпреки първоначалните инсинуации на западните и нашите казионни медии в обратен смисъл, поздравленията от чужди лидери, включително на всички големи западни сили без Британия, в дните след изборите бързо се посипаха – всеки може да се увери на сайта на руския президент. Тръмп туийтна към края на седмицата, че разбирателството с Русия е добро нещо и че скоро ще се срещне с Путин, с което пак изненада съветниците си. 

Какво спечели международният статус на някога велика Британия?

Англия, по думите на бившия американски държавен секретар Дийн Ачесън, загуби империя, но така и не си намери нова роля. Освен временно в 60-те и 70-те години – като препаковач на американската младежка субкултура за у дома си и за останалия свят.

Тази стара истина в последните седмици отново се потвърждава, този път като фарс. Международната западна подкрепа за кампанията на Лондон, автоматична и гласовита в първите дни след скандала, почва да се топи.

Британия вече три седмици трескаво извива ръцете на съюзниците за подкрепа, влючително и в абсурдната дипломатическа война с Москва, в която се вижда, че може да се надява само на солидарността, засега на думи, на близките си съседи и бившите северозападни руски провинции – Полша и балтийските републики, които съществуват – в днешните си граници – изключително благодарение на СССР.

Дори безгръбначният Борисов се разграничи от дипломатическата й война, макар че „Гардиън“ обяви в петък, че България също щяла да изгодни руски дипломати. Така е, защото не става дума за „ценности“, а за геополитически интереси. Европейските страни нямат еднакви геополитически интереси. А също странно е държавата и партията, напускаща ЕС със скандал, да апелира за европейска солидарност. 

Несолидността и нелогичността на обвиненията, които веднага се разпадат при критическа оценка, фарсовите фигури на Тереза Мей и Борис Джонсън – никога досега британски лидери не са били така дълго и успешно подигравани в чужбина, явното им неспазване или може би незнание на международното право по въпросите на химическото оръжие, даването с рязък тон на ултиматум на Путин да направи еди-какво си за 48 часа, абсурдното заседание на Съвета за сигурност на ООН, свикано от Лондон, което търпеливо изгледах до края – разрушават за часове изгражданата толкова векове репутация на Албион като място на хладнокръвни и компетентни политици, които редят световните дела в туидови сака на чаша чай.

Всички ясно виждат това, което самите англичани тайно мислят отдавна за себе си – Англия е една по-скоро малка и уязвима страна от европейската периферия, с тежестта на Испания или дори Полша. Чийто статус на велика сила, ядрена държава, постоянен член на Съвета за сигурност се е превърнал в някакво историческо недоразумение – чудесен аргумент за привържениците на реформата на Съвета за сигурност! Малка страна, чийто лидери сега са явно некомпетентни и безотговорни. Вероятно и нечестни.

Усилията на тази второстепенна страна да копира Британската империя, дето слънцето не залязва, в геополитическата й конфронтация с Русия, са комични. Империята се боеше от Русия заради Източното средиземноморие, Палестина, Египет, Суецкия канал и господството си в Индия. Но тази боязън за сегашен Лондон е все едно сегашна София да се тревожи за Драч (Дуръс), Белгород Днестровски или Пеща, някогашни български владения.

Преди 25 години, при първото си посещение в двете палати на парламента в Уестминстърския дворец, бях направо поразен от бързината и ефективността на „ обикновените“ – преводът „общините“ е неверен, Commons е обратното на Lords – става дума за палати на простосмъртните и на господарите. В сравнение с нашето отскоро демократизирало се НС онези работеха светкавично, организирано, компетентно.

Сега отново гледам пренията им в зелената им зала, на които говорят за инцидента Скрипал, и нищо подобно не улавям. Деградацията на Уестминстър е пълна. Министерството на истината се грижи изцяло за съдържанието на главите им.

Тези архаични, средновековни структури впрочем работят само докато ги одухотворява живият пулс на съвремието. Дясно-консервативното лъготене и тъпоумие, завладяло западния свят особено след Голямата рецесия и станало болезнено видимо с черната пиар кампания срещу Путин от 2012 г. насам, ги убива.

Същото се отнася и за монархията. Какъв е смисълът от нея, щом Борис Джонсън – „човек, който не само прилича на идиот“ – нарежда на кралското семейство да не ходи на световно спортно събитие в Русия? Без монархията няма и Обединено кралство.

Недоразумение някакво е станала и думата „Британия“ – име на римска провинция, обхващала днешна Англия и малка част от Шотландия. „Британия“ в наши дни звучи също толкова нелепо, колкото и „Тракия“ (римски диоцез) за нашите земи. „Британски“ почна да ми звучи направо като „съветски“.

Русия има всички основания да започне масирана пропагандна кампания на самия Албионски остров за независимостта на Шотландия, защо не в бъдеще и на Уелс, че и Корнуол – pепублика Алба, република Кумбрия (Cymru) звучат толкова галещо за европейското ухо.

Засега РТ, на който Лондон не успя да запуши устата, пусна само седмично шоу, водено бившия шотландски премиер и лидер за движението за независимост Алекс Салмънд. Шоуто има потенциал да стане много по-интересно отсега. Повече мои размишления за значението на независимостта на Шотландия може да се прочетат тук.

Освободена от призрака на мъртвата империя на канонерките и корковите шлемове, на Сесил Роудз и Киплинг с „бремето на белия“, освободена от реалните окови на Обединеното кралство и на Британия, на ядреното оръжие и на постоянното място в Съвета за сигурност, страната Англия ще се възроди.

Сега много нашенци я мразят, защото са преживели там трудности, или по-абстрактно, заради враждебната й към нас роля в нашата нова история. Всъщност самата Англия е прекрасна и хората й са сред малкото западняци, искрено склонни да харесват нас, българите. Еднакво сме отдалечени от центъра на немско-френска „Европа“, еднакво сериозни, прилежни и непохватни (имам предвид българите преди чалга ерата). Тази нова Англия ще е най-добрият ни приятел на Запад.

Какво спечелиха торите във вътрешнополитически план?

Всички разбраха, че те раздухаха истерията Скрипал, за да отвлекат вниманието от проблемите си с Брекзит. Затова шегаджиите нарекоха фамозния нервнопаралитичен газ „Брекзичок“. Торите приложиха нетворчески опита на американските хиларисти, които, за да отвлекат вниманието на народа от провала на Хилари и престъплението, което извършиха срещу Бърни Сандърс и страната си, развързаха зрелищен лов на вещици и руски хакери. Това, и Брекзит, разбира се, рано или късно ще ги унищожи политически.

Лидерът на Партията на труда Джереми Корбин зае разумна и честна позиция по истерията Скрипал от самото начало. И не отстъпи от нея, въпреки, че го принудиха да каже и едно-друго примирително, включително от лагера на лейбъристите.

Затова сега е под масиран обстрел на торите и казионните медии – отдели на Министерството на истината. В дългосрочен план обаче това е абсолютно правилна, печеливша позиция. Корбин е една от малкото надежди на Запада, заедно с престарелия Бърни Сандърс. 


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели