/Поглед.инфо/ Идеята ми за днешната публикация, беше да разгледате прославените по цял свят културни забележителности на Ленинград (Санкт Петербург) и Москва през очите на изтъкнатия учен, световноизвестен химик и културен деец проф. Асен Златаров (1885 – 1936). Както ще се убедите, днес, в навечерието на Победата, няма да чуете грохот на оръжие и описания на кървавибитки, вчерашни и днешни, а ще погледнете на Русия през възторжените очи на един велик българин.
Исакиевский събор
Какво ли не е надживяла културата на Русия? Ще надживее и тази баталия!
Случват се и съвпадения. Бях приключил вече работата си по днешната тема, когато изгледах по БНТ едночасовия филм за проф. Асен Златаров. С интересни и знаещи събеседници, на първо място академик Иван Юхновски, които разкриха много подробности от живота и делото на хасковлията Асен Златаров. Е, останах с впечатлението, че се премълчават и недооценяват някои моменти, но какво да се прави? Такова е времето и дори да не са съгласни с днешните политкоректни тези, някои телевизионни участници се съобразяват с повелята на силните на деня, или на собствените си страсти: за левите или лошо, или нищо. Недай си, боже, пък да изтървеш добра дума за комунягите!
Както виждате, и аз не успях да се предпазя от залитания вляво.
Но за да изляза от този спор, ще цитирам няколко кратки текста от книгата за Съветския съюз на проф. Златаров, които няма начин да не скандализират мнозина, но нека всеки сам да реши какъв е бил той по убеждение. А пък че е ярък антифашист, няма никакво съмнение – вижте какво е написал още през 1933 г., дори преди Хитлер да е показал истинското си лице.
„Разглеждайки тоя музей с бележник в ръка, аз непрекъснато повтарях думите на Хегел: „Всичко съществуващо е разумно” и тука разбрах, че след всичко, което Русия е изживяла, октомврийската революция щеше неминуемо да дойде, даже и ако нейните главни герои да не бяха се раждали. Защото други щяха пак същото да извършат: така нещата са били назрели за последен пристъп срещу автокрацията и всичките й съпътници. Така че нелепата басня за „пломбирания германски вагон”, комуто всичко се дължало, за да избухне революцията, може само наивниците да забавлява! Но твърдейки това, съвсем не смятам, че известни нюанси, някои перипетии, не щяха да бъдат други в развоя на събитията. Тяхната генерална линия обаче щеше да следва същото направление.”
„ Следните думи на председателя на Совнаркома (Молотов – б. Хр. Г.) произведоха дълбоко впечатление: В съвременното мирово развитие Съветския съюз заема особено положение.Ние създадохме само фундамента на новото социалистическо общество, ние дори още не сме изградили своя дом. Но безпристрастният човек, колкото по-внимателно вниква в простите факти, в историята на развитието на нашия млад организъм, толкова повече ще види велики особености, които се явяват същност на новия, съветския обществен строй…”
„Има някакво сродство между сегашните управници на Съветския съюз и основателя на реформирана Русия – епохата на Петър Велики: свързва ги съдбата на велико строителство, волята за възход и фанатично решение да се скъса с миналото.”
„Канцлерът Хитлер, който в своята брошура така презрително говори и цени славяните, а и неговите близки сподвижници не са да не виждат същинските проблеми, които трябва да се разрешат за Германия, „ работа за близо седемте милиона безработни, сурови материали за мощната парализувана сега германска индустрия, пазари за германското фабрично производство, ревизия на позорните мирни договори. Как ще се решат тия проблеми? Сам Хитлер в една своя реч заяви” „Ние не сме теоретици, ние сме практици”, което не значи ли, че „ние без концепция идваме само с настървените свои нагони…”? Да казваш в класическата страна на доктрините и теорията, че не си теоретик – значи да признаеш своето безсилие за положително строителство. А за да не довидят това тия, които омагьосани ти пеят Осанна, давай им зрелища, факелни шествия, погроми, паради, вой до припадък от патриотарски възгласи, закани и театрални жестове. Но когато утре угасне пламъкът на подпалените сега зли чувства, които карат тълпите да забравят окаяното си положение, когато неволята на безработицата, на разстроеното стопанско, финансово и политическо положение се възправи с всичката своя неумолимост, тогава кухите фрази за „величието на Германия” – много постна утеха ще се окажат и тогава ще се разбере всичкия трагизъм на това, което днеска се върши за сметка на германския народ. А събуденият и отрезвял народ е страшен съдия“. („Сборник”, Асен Златаров, Държавно издателство „Наука и изкуство”, 1956 г., уводна статия на „Литературен глас” от 4. VI.1933 г.)
Расизмът на национал-социалистите
„Заключенията са ясни; расизмът на национал-социалистите е продиктуван от користни интереси и поддържан от учени, за които не научната истина е целта, а утвърдяването на сегашния обществен порядък на угнетение и безправие чрез господарството на капиталиста-господар… В хитлеристкия „Справочник”, издаден в стотици хиляди екземпляри, се казва: „Общото население на земята без маймуните, полумаймуните и прилепите е равен на един милиард и 900 милиона примати, от които 900 милиона са хора, а останалото население е съставено от човекоподобни създания (двуръки) в разни стадии на развитие. Тук спадат и малийците, много египетски и монголски племена, евреи и др.” Според Хитлер и славяните са между тия „двуръки”.“ (Из беседата на проф. Ас. Златаров със сътрудник на в. „Литературен глас“ )
Но да се върнем към забележителния пътепис за Ленинград и Москва на любимеца на някогашните студенти проф. Асен Златаров.
„В страната на съветите”, проф. д-р Асен Златаров, изд. „Ново училище, 1936 г.
Асен Златаров
[…] Почна моето опознаване на града: две седмици най-малко по 16 часа на денонощие бягане по всичко, което трябваше да видя. Ето:
Обикалял съм много знаменити дворци: Париж и Версай, на Мадрид, Ескориал и Аранхуец, на Виена и Шьонбрун, на Венеция, на Берлин, Варшава, но такова грандиозно съчетание на площад и дворци никъде не ме е поразявало както в Ленинград. Защото не зная да има някъде по-величествено нещо от площада Урицки! Четирите здания, които го обграждат – палатът на изкуствата (някогашният зимен дворец), Ермитажът, Генералният щаб, Адмиралтейството – са грандиозна рамка на грамадния площад, който трепти в светлина, рамка, където гениалният Разстрелли, който със Зимния дворец е дал неповторимо чудо на съвършен барок, се допълня от чудото на Роси – фасадата на зданието на Генералния щаб, изсечена в чист класически стил. И може би затова, че окото почива по тия красоти от мрамор, гранит и фреска като спряно на огромни декоративни пана, то не съзира никаква дисхармония между двата стила, така различни по концепция и елементи, включени в обща рамка. Здания с лице близо километър! И [в]се пак не е колосалното, което те държи пленен, а великото в общата странна хармония. А по средата на площада колоната на Александра – монолитен гранит, 50 метра висок, а горе архангел, с голям златен кръст възвисен към небесата.
На тоя слънчев площад колко събития са се разигравали, които разкриваха страшните социални противоречия на голямата всерусийска империя! Нали на две крачки от него на 1881 г., по решение на революционната партия „Народна воля”, бе убит императорът Александър Втори? И когато неговата свита и придворни се разбягват, към агонизиращия, разкъсан от взрива на бомбата, изоставен само[държец], се приближава, за да му даде първа помощ един от атентаторите, в чийто сюртук стои неупотребена бомба… Тука, на тоя площад, през януарий 1905 г., по заповед на царя бе стреляно на месо по една мирна работническа манифестация, запътена да иска справедливост от него, вярваща в добрата му роля… И разбира се, на есента на същата година, народното недоволство се излива в същинска революция, която смути безгрижието на абсолютизма […]
В Зимния дворец са живели императорите. Тука революционерите дадоха на Керенски последна схватка и заеха властта. Тези събития са инструктивно възпроизведени в документи и репродукции в Музея на революцията, който заема сега също част от тоя дворец. Чудесата на тоя дворец са не само архитектурните му украси, неговите 1000 стаи, 2000 прозорци и 1800 врати, а и вълшебната гледка, която се разкрива от прозорците му към Нева: можеш с часове да си почиваш облакътен на някой от тия прозорци.[…]
Стоя опрян на един от прекрасните мостове и гледам приказна панорама: там някъде куполът на катедралата „Св. Исак” се издига високо над групите здания, а островърхите кули на крепостта Петър и Павел, Петропавловската крепост, и на Адмиралтейството блестят в синевата на небето. Кулата на Адмиралтейството е скоро позлатявана и изглежда в празнична премяна. Болшевиките поправят златната облечка, от дълго останала занемарена, на много черкви, статуи, исторични постройки.
По кея на Нева, от страната на дворците е и лятната градина, със знаменитата ограда, дело на Растрелли. Чудото на тая масивна ограда от ковано желязо и гранитни блокове, е, че дава илюзията на абсолютна прозирност: като че ли лека паяжина само трепти. Разправят, че някакъв английски лорд, не вярвал, че може да има такава ограда. И решава да види: с яхтата си минава финския залив, навлиза в Нева и спира пред зимната градина. И без да слезне от борда на яхтата, задоволен, че е видял, което не е допущал, той казва „ол-райт” и дава заповед за връщане в Лондон.
Тук, в лятната градина, е къщата, дето е живял Петър Велики. Скромен дом на един кален за борба строител. Всичко е съхранено и с гордост показвано: спалнята му, библиотеката му, тронът от орехово дърво, изработен от самия него, украсата на подарено или набавено – всичко с чувство за мярка и сдържаност. Личи обитавалия някога човек с дух и стил. Не е като залите на зимния и летните дворци, където Николай II с неговата съпруга са струпали хиляди луксозни и скъпи неща, но лишени от вкус: нещо филистерско, което мери липса на всяко чувство за красота и издава дребнавост и сектантско лицемерие. Друго е Петър I; както е единствен по простота и величие паметника му, дело на Фалконе, издигнат от Екатерина II – възседнал на кон в смела скачка (от скачане – б. Хр. Г.) – върху монолитен почти недялан гранитен блок – така е изключително всичко, което е свързано с името му. И Съв. Русия има култ за него: Романът на Алексей Толстой за Петър I е постоянно преиздаван в стотици хиляди екземпляри: по тоя роман са съставени пиеса и филм, които не престават да привличат зрители. Има някакво сродство между сегашните управници на Съветския съюз и основателя на реформирана Русия – епохата на Петър Велики: свързва ги съдбата на велико строителство, волята за възход и фанатично решение да се скъса с миналото.
От архитектурните ценности на Ленинград трябва да се споменат улицата Роси, Адмиралтейството, института Смолни с площада пред него и новите постройки: домовете за култура и работническите квартали. Улица Роси. Името й е на архитекта, по чийто проект е строена. На двата си края тя завършва с прекрасните хемицикли на площади, а самата тя е само от две здания, разбира се в мащаб на един материк – съвършено еднакви и обкрасени с безброй колони, които поразяват с вълшебство и свързани с аркади, където простота и художествена форма придават изключителен архитектурен ефект. В края на улицата е Александринския театър – едно от най-хубавите по декоративна замисъл архитектурни осъществявания, не само за Русия, а в цяла Европа: къде другаде има такъв чист ампир, в освен архитектурните паметници на Париж от годините 1800 – 1815? Грамадното здание със светло жълти плоскости на фресковата багра и коринтски колони, над които стои барелефен фриз с разперен Николаевски орел, поддържат бронзовата квадрига на аполоновата колесница. […]
Гениалният архитект А. Д. Захаров завършва на 1815 г. Адмиралтейството. Това е чист руски класицизъм. Квадратна гигантска сграда, стените на която са декорирани с фризи и скулптури от Торичели и Медичи. Тринадесет коринтски колони поддържат позлатения купол, а над него високо се извисяват прочутите златни кула и връх на който стои корабът – символ на епохата на Петър Велики. Площадът Урицки е в пълна хармония с Адмиралтейството, което е неговата четвърта стена на хармоничната му рамка.
А сега в Петропавловската крепост. Автомобилът минава моста над Нева, завива край борсата, строена на 1818 г. от Тома де Томани и навлиза в бастилията на царете. Вее зловещ спомен при вида на килиите, дето най-свестната част на руския народ и руската интелигенция и изгнивала тук. А дворът, дето са ставали разстрелванията на осъдените, чийто грях е, че са искали хляб и свобода на народа, е още по-зловещ със своите спомени, е още по-зловещ със своите спомени. Сега е сломена веригата: Петропавловската крепост е музейна показност – пълна с документи, история и имена, а Зимният дворец, който, огрян от слънцето блести със своите стотици прозорци, се вижда от тука – е също музеят. А от неговите прозорци е могло да се наблюдава, когато водят някого в Петропавловската крепост за екзекуция. Сега е друга гледката… палатите са обърнати на музеи и домове на печата, учените, писателите и художниците, а Петропавловск стана място за разходка и размисъл. Наистина прави са думите на шефа на жандарите при Николай 1, знаменитата персона Бенкендорф: - прошлое Росии удивително, настоящее – более чем великолепно, будущее – выше всего, что может представить самое пылкое вообрежение”. Само че той другояче си е представял бъдещето!
Институт Смолни. Тук е сега изпълнителният комитет на партията и административният център на Ленинградската област.
Смолни, някогашен институт за възпитанието на момичета на благородниците, е една от най-чистите по класична линия и елегантност постройки на Ленинград. Дело е на Кваренги. Тук сега е централната управа на К.П. на Ленинградската област. Големите прозорци придават лекота и нежност. След революцията към постройката са построени две крила от покрити тремове с колонади, които обграждат градината, където е издигнат един от най-хубавите паметници на Ленин.[…]
От царският Петербург има много, което трябва да се види: Мраморният дворец, където Екатерина Велика е давала свобода на своите любовни приключения и който дворец тя е подарила на любимеца си княз Орлов. Трябва да се види на булевард „25 октомври” двореца Строганов, барок, дело на Растрелли, двореца Аничков, преобърнат сега на музей. А може ли да се броди из булеварда „25 октомври” без да се спомни за толкова много възторзи и случаи, които са ни описани от руските майстори на прозата и стиха. Това е преименован прославеният „Невски проспект.” Булевард за радост на очите. Скитах по него и деня, и нощта и кой може да му се насити! До два часа през нощта тоя булевард гъмжи от хора. Няма само из него галантните нощни момичета, които с хиляди са го кръстосвали: днес Ленинград не познава проституция – тя е изчезнала, както са изчезнали и просяците: срещаш с хиляди хора и никой протяга ръка за милостиня. Не прилича на Мадрид, гдето на всяка крачка е застанал някой и проси…. А във Виена!...
Друго от чудесата, което царете са завещали на Ленинград, са Ермитажа и черквите.
Ермитажът с право съперничи на Лувър. Тук са събрани неоценими по стойност художествени и археологически сбирки, които очертават история от шест хиляди години на човечеството. Три цели полудни обикалях тоя музей и все още колко много остана невидяно от него! Египет, Елада, Рим, скитите. Саркофази, майолики, емайли, скъпоценни камъни, скъпи килими. Най-избрани картини на Ван Дайк, на Леонардо да Винчи, на Рафаело, на Рубенс, на Тициан, на Ботичели – възраждането, класицизма и романтиката на големите майстори от всички страни, са представени шедьоври. А това, което го има от Рембранд тук – не го притежава в такова обилие никой друг музей. А долу, когато ви отворят касовите стоманени врати и влезете в отделенията за скитските колекции – свят ви се завива: как можа толкова злато и скъпоценни камъни да се съберат на показ! А аз бях чел, че тия колекции били разграбени или продадени.
В съседство с Ермитажа е Руският музей, дето са събрани колекции от картини и скулптура на руските по-стари и съвременни художници. Там не можах да ида – не стигна време. Па знаех, че в Москва Третяковската галерия ще ми запълни отчасти тая липса.
От черквите посетих само две: „Казанския събор” и „Исакиевския събор”
Черквата „Св. Исак” е най-високото здание в Лениград. Тя се вижда отвсякъде. Но не само нейните размери, а и богатството на архитектурни форми поразяват. Черква с такива колони от цели гранитни блокове,високи петнадесет метра, събираща 12 000 души, е, наистина чудото на площада Воровски. А вътре мрамори, порфир, сребро! Дело на архитекта Монферан, построяването на тая черква е траяло четиридесет години и нейното съжиждане е трябвало да отговаря на амбицията на Александър I: да построи в престолния град катедрала, която да надмине по размери и богатство катедралите на Европа. И постигнатото наистина е поразително! Сега тая катедрала е обърната антирелигиозен музей. Вътре е поставен опитът на Фуко за въртенето на земята, изложени са чудотворни икони, олтарни принадлежности, дадени са в сравнителни образи космогоничните схващания според религиите и според положителната наука, изложени са картини със сцени от инквизицията, от кръстоносните войни, от живота на черковни князе и монаси, излагащи добрите нрави. И не само за всички черкви на християнството, а и за еврейската, мохамеданската, будийската и други религии. А цитати от философи и социолози висят по стените на колоните.
Не зная, може би на простолюдието, което на тълпи се стича да гледа и на което обучени водачи тълкуват изложеното, всичко това да указва желаното въздействие, но на мен лично това произведе впечатление тягостно. Не е въпрос за черковност: такива, мнозина, със силна религиозна окраска хора, могат да я нямат. Но се отнася религиозното чувство, което не бива да се подценява, а още по-малко излага на груба нападка. Това довежда до обратни последици.
Иначе в Ленинград и в Москва има черкви, дето се служи и дето доста хора се черкуват. Пее хор, всички треби се вършат, само камбаните не позволяват да се бият.
В антирелигиозен музей е превърната и Казанската катедрала. Дело на Вероникин, тая катедрала е знаменита по своята колонада: 144 колони я обграждат и макар размерите им да са огромни, все пак от тях лъха изящество и известна одухотворена лекота. Оградата на черквата е също една от забележителностите на Ленинград. Ограда от масивни и сложни форми – тъкмо обратното на тая от лятната градина. А вътре в Черквата има 52 гранитни колони и 4 от чудния сибирски яспис. А по колоните орнаментация от сребро. Скъпоценните икони също са запазени.
Само да се изброи това, което Ленинград представя за виждане, трябват няколко страници. Прав е бил Густав Криб, знаменит шведски пътешественик, който след като бил посетил 450 прочути градове по земята, пристига към края на ХIХ век и в Петербург. Градът го така ентусиазира, че той го нарича „град-музей” и прибавя, че всичко видяно досега бледнее пред хубостите на тоя град[…]
В Москва
Москва е бурната история на Русия до Петър Велики, а всичко от тая история е Кремъл – крепостта и ситето на царския дворец, на „Храм Спасителя”, на „Благовещенский Собор”, на „Успенский собор”, на катедралата „Арахангел Михаил”. В катедралата „Арахангел Михаил са гробниците на царете: от Иван Калита до Петър Велики включително. Тук са саркофазите от черен мрамор, порфир, червен гранит, сребро и злато на Михаил и Александър Романови, на Димитрий I, отровен от Борис Годунов. Тук са погребани Иван Грозни, до когото почива убития от самия него негов син.
Кремъл е фееричен като приказка. Той се обгражда от прочутите стени с бойници и кули и тук зад тях са се приютявали царският двор, благородниците и болярите, а сега върховното управление на Съюза. За търговците е бил отреден „Китай Городь”, чиито полуразрушени стени още стърчат. Част от каменния материал на тия стени е използван при строежа на московското метро. А освен това Москва е имала своя „Бьели Городь”, своя „Земляни Городь”, своето „Замоскворечие” и своите предградия.
При огледа на Кремъл колко мисли нахлуват на посетителя! Но трябва да се знае, отчасти поне, историята на Русия. Кремъл е и сега е внушителен и дори страхотен: бойниците му се оглеждат в реката Москва, черквите му блестят с позлатените си кубета, дворците се извисяват, сиви и строги и когато стражата те пропусне в него, в душата ти настръхва странно чувство на почуда и боязън…
Кремъл почва историята си от 1147 година, но добива окончателно вид при Иван III, който иска да го направи, след падането на Византия, съперник на Рим. Цялото руско средновековие е тука.
Кремъл създава Русия. Създаде я чрез страхотните войни с татари, с поляци, с шведи. Златната орда на татарите е всявала ужас и нейните победоносни набези са заплашвали цяла Европа. Но изправя се Русия – Кремъл прави отчаяни набези чак до Новгород и спира татарския възход. Европа е спасена от робство под азиатски ярем. Русия става защитна стена за Европа. Но Русия заплаща: тя закъснява със своя политически, социален и веществен развой, самата нейна управа се просмуква с азиатски дух и тука в Кремъл се охранва една чудата смесица на славянска сантименталност и източна жестокост. Церемониите, които дворът въвежда, по сложност съперничат на византийските дворцови церемонии, а по разточителство – надминават тия на татарските ханове. Човешкото достойнство и човешкият живот са били нищо пред волята на всемогъщите от Кремъл: страшен мрак е историята на тия, които в сплетни, заговори, издевателства и убийства, са заглушили мисълта и поругали всяко свято чувство. Най-ярък пример на това е Иван Грозни: той сведе мъжа до кръволок, а жената до бездушна робиня, животно за сласт, обкитено с бисер, свила и злато. Който види в Третяковската галерия страхотната картина на Репин, Иван Грозни до убития от него негов син, дълго носи после навеят от това кърваво безумие: какъв страшен безизходен мрак е бил живота на деспоти и роби! Помнят се думите на митрополит Филип, който единствен е дръзнал да каже на Иван Грозни: „Ти проливаш православната кръв на твоите верни поданици! Докога ще царува беззаконието над руската земя? Във всички народи, дори у татарите и за безбожниците има закон, има право: Само в Русия няма такива!” Същата вечер митрополит Филип бива удушен. […]
Безспорно, че една от най-забележителните истори[чески] и художествени стойности е храмът „Св. Василий Блажени”. Построен е от Иван Грозни. Стилът е единствен: съчетание на византийско с източно и приказно руско. Легендата разправя, че Иван Грозни заповядал след построяване на черквата да извадят очите на строителя, за да не може да построи и другаде такава черква. За същата черква, когато през време на гражданските междуособици се пръснал слух, че е хвърлена във въздуха, комисарят на просветата Анатолий Луначарски почти изгубил съзнание и извикал: „Какво важат всички придобивки , когато храмът „Василий Блажени” е разрушен! За щастие храмът в нищо не е пострадал. Напротив, той е старателно ремонтиран и грижливо пазен. Сега тоя храм е исторически музей. В неговия трезор (съкровищница) има исторически предмети на неоценима стойност. Тук са наредени златните украшения на Екатерина II, нейният венчален тоалет; тук са петнадесет хиляди рокли на императрицата Елисавета Петровна. А царски колесници, скъпоценни камъни – нямат брой! Короната на Иван Грозни и неговата скъпоценна казанска шапка (боне), тронът на Борис Годунов, цял обсипан с тюркоази, привличат дълго вниманието и почудата на посетителя. Оръжия, документи и други исторически реликви са спастрени и рисуват славата и действителността на московското владичество.
На катедралата „Св. Василий Блажени съперничи само „Успенския Събор”, храм въздигнат в Кремъл на 1475 – 79 г. от италианския архитект Фиоравенти. Тук са коронясвали руските императори.
Пред храма „Св. Василий Блажени” е паметникът в чест на Минин и Пожарски – бунтарите, които смъкнаха полското иго над Москва и освободиха от робство Русия. А по-нататък в една градинка е паметникът, издигнат за спомен на руско-турската освободителна за България война. Всичко от него е съхранено, само е свален от върха му поваления от кръста полумесец. Това е за хатъра на Кемал – „бащата на Турция”. Болшевиките са в меден месец на любовта си с Анкара и гледат в нищо да не ги обидят… Пуста политика! А докато аз бях в Москва си стояха още в Кремъл над двореца и другите постройки златните двуглави орли.. Пандан на храма – който символизира стара Русия, на същия тоя Червен площад е мавзолеят на Ленин – символ на СССР. […]
Москва е град на художествени музеи, а най-вече на театъра Преди революцията Москва е имала девет театъра, сега четиридесет. И всяка вечер всички места са заети, а общия сбор на тия места е 45 000! А дружеството на московските театрални артисти брои осем хиляди актьори. […]
Москва има още цяла редица музеи. Музеят на западната живопис, събира картини на съвременния Запад – богати колекции на Пикасо, Ван Гог, Гоген, Реноар, Сезан, Моне, Пюви де Шаван, Ван Донген, Анри Русо. Струва ми се, че малко от западните музеи са така пълни и богати като тоя музей в Москва. А в Музея на изящните изкуства е представен античния свят и Възраждането. В друг музей е изложено кустарното изкуство – цялата самобитна и интересна художествена народна творба на селянина. […]
* Черно на бяло
