/Поглед.инфо/ Разногласията между САЩ и техните европейски съюзници продължават да се засилват. За пореден път това се прояви ярко на скорошните заседания на Г-7 в Канада. Президентът на САЩ Доналд Тръмп дори уведоми партньорите, че САЩ не подкрепят обобщителното комюнике след срещата, наричайки заявленията на канадския министър-председател Джъстин Трюдо по повод на тарифите „лъжливи“. Войната на нерви между западните лидери, в която, изглежда, никой не иска да отстъпва, става все по-публична и безпощадна.
Всичко се свежда до това, че основният смутител на спокойствието е президентът Тръмп, последователно и упорито водещ линия на преразглеждане на цялата система на трансатлантическите отношения в полза на САЩ. Въпросът за митата е една от съставните точки на този курс. Но при това по установената по последно време на запад привичка все по-често звучат гласове, че така Тръмп играе според залозите на Путин.
Русия уж с помощта на „хибридните средства“ се стреми не само да отклони Европа от САЩ, но и да раздели Евросъюза. С други думи Путин се готви „да отвлече Европа“, а Тръмп му помага за това, заработвайки помощта, която е получил „от руснаците“ по време на изборите от 2016 г. Мащабите на „заговора на Русия против Европа“ в писанията на британеца Едуард Лукас, например, придобиват едва ли не космически характер. Опитвайки се да отслабят НАТО и ЕС „руските агенти“ в неговите очи всеят от чужбина езикови, социални, регионални и културни раздори. В резултат в Европа „стана допустимо да се критикува НАТО, като то се определя като агресивен, скъпоструващ изнудвач“ (о, ужас!), а политическите крачки на Алианса се преценят като „опит да чужденците да налагат на народа своята воля“.
Но реалността говори друго. Именно Вашингтон се опитва да удържи „похитената“ някога Европа, отдавна съзряла за самостоятелен живот. И именно той се опитва да противопостави един член на ЕС на друг. Москва се отнася към това по-скоро като към обективна даденост, а не към нещо, на което може да повлияе.
Нали в превод от езика на митологиите на езика на политиците метафората с отвличането отразява това за кого ще остане контролът над основните процеси в Европа – на американците, руснаците или на самите европейци. В случая с Русия не може да се говори за контрол: за това Русия няма нито потенциал, нито нужда. Достатъчно е да погледнем списъка с търговските партньори на Евросъюза. Първо място сред тях продължава да заема, макар и да пада, САЩ. Според данните от 2017 г. обемът на стокооборота е 631 млрд. евро, или 16,9 от външната търговия на ЕС. За САЩ делът на ЕС в техния стокооборот е около 13,5%. Втора позиция с 573 млрд. евро (15,3%) заема Китай. На трето място е Швейцария (261 млрд евро или 7%). Русия е едва четвърта (231 млрд. евро или около 6,2%). При това във външната търговия на Русия делът на ЕС през 2017 г. е 42,2%. Елементарната аритметика, а не стратегическата алгебра говори, че Русия многократно повече зависи от търговията с Европа, отколкото тя от нея. Същото се отнася до доставките на руски въглеводороди в Европа. В енергийния баланс на ЕС те не превишават 5%, докато за БВП на Русия доходите от тези доставки носят критичен характер. Това не е просто двустранен лост, руското рамо на лоста е значително по-уязвимо.
Затова и именно Русия трябва сериозно да се замисли за решаването на проблема, за да поддържа своята икономическа сигурност. Стабилен, успешно развиващ се ЕС отговаря на руските национални интереси и затова Москва няма никаква причина да подкопава неговото единство. Путин признава, че 40% от руските златновалутни резерви се съхраняват в Евро: „Защо ни е да разтърсваме всичко това, включително и единната европейска валута като производно от разклащането на самия Европейски съюз?“.
Русия не се нуждае от придобиване или разширяване на допълнителен преден пост в Евразия вече защото сама е важна част от нея. За Русия основната задача е запазването на изгодното ми междинно положение между двата мощни икономически полюса – Китай и Европа, а не нахлуването в тяхното пространство, което да наруши статуквото. В светлината на договореностите, прозвучали по време на посещението на Путин в Пекин на 8-10 юни, в близките години това положение може още повече да се закрепи. Става дума за присъединяването на Русия към разработваната от китайците в допълнение към пътническите превози програма за развитието на товарния железопътен транспорт с повишена скорост (до 250 км/ч). Контейнерите от Китай до Европа и обратно през руска територия могат да бъдат доставяни така за две денонощия. Предвид безспорните китайски постижения в областта този проект ще даде мощен импулс на евразийската интеграция.
Различна е ситуацията с формирането в САЩ на дългосрочен курс към Европа. Само задържането на Европа в собствената орбита гарантира на Съединените щати запазването на световното лидерство. Все по-трудно е обаче да се направи това в един многополюсен свят. Далеч назад са останали времената на Плана „Маршал“ и на безусловната зависимост на европейската икономика от американската, когато на американците не им трябваше да доказват нищо, а само за да дават указания. Оттук идва и засиленото внимание на Белия дом към проблема за контрола върху съюзниците, за да се компенсира спадът в собствената им държавна власт и загубата на икономически лостове на влияние. Понякога този контрол става изключително дребнав и натрапчив, което води до откровеното раздразнение на европейците, какъвто е случаят и с антируските санкции. Този проблем възниква много преди президента Тръмп, при него той само придобива по-ясни очертания. Разрастването на американските оплаквания относно поведението на европейците и загубите от стокооборота с тях също е проява на относителния спад в мощта на Америка.
САЩ са все още първият търговски партньор на ЕС, но Китай диша на Америка във врата, а заедно с Русия вече превъзхожда САЩ по този показател. Текущите транзитни проекти в Евразия неизбежно ще ускорят по-нататъшното разклоняване между тези траектории. Неспособни да издържат на откритата конкуренция, включително на европейските пазари, САЩ повсеместно прибягват до практиката да използват неикономически методи, за да гарантират интересите си. Това се проявява в безпрецедентното разширяване на санкциите срещу други държави (по всякакъв повод) и в тарифната война срещу собствените съюзници.
Доскоро бе невъзможно да си представим, че срещата на високо равнище на Г-7 в Канада ще се проведе под знамето на протекционизма и отклонението от либералните принципи на световния ред, докато страните членки на ШОС на срещата в Китай ще подкрепят свободната търговия без ограничения. Но именно на това обаче сега сме свидетели, отбелязвайки фундаменталните промени в световния дневен ред. Идеологията и практиката на глобализма са сериозно ерозирани. Трудно е да се каже какво ще пристигне на мястото на това. Едно нещо е очевидно: колкото по-силен е контролът, толкова по-силно е желанието да се отървеш от него.
Оформилият се раздор между Европа и Америка на практика не зависи от никакви задкулисни действия на Русия. Това са в основата си дълбоки процеси в самия Западен свят. Европа ще принадлежи на европейците независимо от чиято и да е странична воля. Това е закономерно и неизбежно. Няма да е възможно Европа да се държи безкрайно дълго в „похитено състояние“. В същото време САЩ като плът от плътта на „Стария континент“ винаги ще поддържа тесни връзки с европейците. Стремежът на последните към по-голяма самостоятелност не е стремеж към по-голям разкол, а основна потребност от равноправие като ценност, уж фиксирана в конституциите на всички западни държави.
Превод: Поглед.инфо