/Поглед.инфо/ Днес е 1 май. Ден на световната солидарност на трудещите се, денят на пролетта и труда! И у всеки здравомислещ човек, който се вълнува от собственото си и това на неговите деца бъдеще възниква естественият въпрос: а къде са трудещите се? Ако погледнем в телевизора, ако отидем на кино, ако послушаме радиото (както родното, така и чуждестранното) ще видим там бизнесмени, мениджъри, офисни работници, студенти… А къде са трудещите се?

Спомняме си как по-рано във всеки районен изпълнителен комитет, във всеки професионален комитет в предприятие (впрочем, днес такива има ли?), във всяка поликлиника имаше дъски за почит, където тези трудещи присъстваха в голямо количество. Хайде, свалиха дъските… Но къде се дянаха трудещите се?

Не, частично, разбира се, са останали. Все още има лекари и учители, макар и да стават все по-малко. В страната има и заводи (макар и ръководството там да става все по-голямо, а работниците и инженерите все по-малко). Но те не определят нищо и никой не се интересува от мнението им. Според мен, както и в либералния Запад. Макар и, ако си спомним презрителното название на тази част от населението на САЩ, което гласува за Тръмп „реднеци“ („червени шии“, работяги) то може би, ситуацията е започнала да се променя. И затова ми се струва, че трябва да се заровим в тази тема. Защото махалото се люлее и не е изключено, че от настоящето състояние, когато обществената роля на трудещите се е минимална, човечеството отново ще достигне до ситуацията от началото на ХХ век, когато тя ще стане много висока.

Преди всичко трябва да кажем къде са се дянали трудещите се и техният авангард пролетариата. Работата е, че Маркс са го чели не само марксистите, но и капиталистите и те, общо казано, са си направили прост извод. Добре помня как в 8 клас учихме „Манифеста на Комунистическата партия“ за това, че капиталиста отглежда този, който ще го погребе – пролетариата. След като капиталистите разбраха, че пролетариатът ще ги погребе, те решиха да го ликвидират? Как? Ами, частично да го купят, частично да го декласират (в това число и чрез безработица). Частично да го изведат извън пределите на „цивилизованите държави. И да създадат алтернатива, така наречената „средна класа“, която трябва да бъде пътеводна светлина за всеки пролетарий, да му покаже, че може, ако разбира се н се бори за правата на своята класа, а се ограничи със своите собствени права, да получи и къща, и кола, и надежда за образование на своите деца.

Но за осъществяването на тази програма са нужни пари. Големи пари. Част от тях се взема през ХХ век от разграбването на колониите и на бившите колонии, част се появява за сметка на това, което пускат капиталистите (още веднъж повтарям, че внимателно са чели Маркс, значително по-внимателно от учениците в школите по марксизъм-ленинизъм в СССР). И все пак през 70-те години потенциала за ръст е изчерпат и доходите на съществуващата „средна“ класа започват да падат. В този момент и СССР можеше да спечели, но не посмя.

Частично това стана заради страха от нова война, частично от убедеността на старото поколение ръководители, че историческата победа на комунизма при всички положения е неизбежна, частично заради идеологическото влияние на Запада (достатъчно е да си спомним теорията на конвергенцията, за която съм писал много). Но е важното, че капиталистът получи възможност да си поеме дъх и той се възползва от нея. Бе разработена и осъществена програмата „рейгъномика“, който предполага стимулиране на ръста с личния дълг на домакинската. Да срокът на съществуване на тази програма априори е ограничен (както показва реалният опит, потенциалът ѝ достига до близо 30 години), но в този момент е необходимо победата над СССР, а останалите проблеми трябва да се решат когато се наложи.

Тази програма бе осъществена, но времето измина и потенциала на стимулирането на ръста бе изчерпат. И тук се изясни, че реалните доходи на американските (дори и на американските) домакинства съответства с края на 50-те години на миналия век. Че комунистическата идея не е умряла. Че равнището на агресивност и раздразнителност на тези страни, които са грабени през ХХ век е съществено нараснало. И какво се прави в тази ситуация.

На ръста на частното търсене (именно търсене, а не доходи!) в базовите страни от „Западния“ глобален проект израства колосална „средна“ класа, която вече е свикнала, че капиталистите са задължени да и осигурят „свободата“, „демокрацията“ и минималното жизнено равнище, което осигуряват отделно жилище и свобода на придвижването. И изведнъж няма пари за това… В резултат на това се появява някакъв аналог на пролетариата, който няма нищо за губене освен веригите, защото тези бивши представители на „средната класа“ могат да продадат единствено труда си, а той не е нужен на никого.

Отбелязваме, че пролетариатът от началото на миналия век се различава от тези хора с две важни обстоятелства. Първото е, че те не могат да работят, могат единствено да седят за бюрото в офиса със задължителната чашка кафе (няма да кажа каква марка, никой не ми е плащал за реклама). Второто е, че те имат реални илюзии за правата, свободите и пазарите. Сблъсквал съм се с мнозина подобни – те са идвали да ги приема на работа и ми обясняваха колко „струват“ на пазара. Тихичко се смеех и ги пусках на свобода, нека взаимодействат самостоятелно с „невидимата ръка“. Но гладът учи. Бързичко ще поумнеят, особено ако заради бедността им започнат да им отнемат децата и да ги гонят от домовете.

Отбелязвам, че докато тези хора не са много, ситуацията с жизненото равнище ще се удържи. Засега. Но имам сериозното усещане че балонът на фондовата борса все пак ще се спука и тогава ще получим картината от началото на 30-те години на миналия век в пълната ѝ прелест. Дори още по-прелестна, защото мащабът на структурните диспропорции в момента е повече от тогава. И тогава ние ще получим съвършено забележимата картина на рязкото възстановяване на класата на трудещите се. Включете и масов глад, защото, напомняме, само в САЩ голодомора от началото на 30-те години на миналия век отнася живота на най-малко два милиона души.

И ще стане така, както винаги е ставало: или луд национализъм (например натам здраво ги теглят украинците), или религиозен фундаментализъм (тук няма нужда от обяснения), или марксизъм. Има сериозни основания да се смята, че средата на XXI век ще стане века на възраждането на марксистката идея. Най-малкото защото капиталът ще достигне до тези равнища, които Маркс показва като период на реална пролетарска революция. Тогава и численият състав на потенциалните трудещи се дори и в много богатите страни няма да бъде една десета от процента на общия състав на населението.

Така че, честит празник на пролетта и труда, скъпи другари.

Превод: Поглед.инфо