/Поглед.инфо/ Наскоро светлина видя докладът на Центъра за стратегически разработки и на Висшата школа по икономика „12 решения за новото образование“. Документът бе публикуван на фона на безпрецедентната информационна кампания срещу настоящия министър на образованието Олга Василева.

Нейната „вина“ според противниците ѝ, се състои в това, че министърът е посегнал на устоите на образователната реформа, която вече 20 години прокарва „вариативността“ и „компетенциите“ на образователната бизнес-поръчка и се движи към платени „образователни услуги“. Между другото, резултат от тези реформи е катастрофалното падане на равнището на знанията и дори на елементарната грамотност на гражданите, преминали през образованието за последните 20 години.

Дойде време да се отговаря за провала на методологията и планирането. Но никой не иска да отговаря. Оттук идва и желанието на всяка цена да се запуши устата на критиците, особено на тези със сериозни пълномощия (става дума за скорошният опит да се попречи на действащия министър на образованието и науката).

Говорейки за „реформаторите“ в руското образование, на първо място обичайно се взема предвид Ярослава Кузминова, ректор на Висшата школа по икономика и съпредседател на Руския обществен съвет по развитието на образованието, а също така за Александър Асмолов, оглавяващ Федералният институт по развитие на образованието.

Федералният държавен образователен стандарт (ФДОС) трето поколение, действащ от 2009 г. и игнориращ необходимостта от годишни учебни планове, се разработва в рамките именно на тези институции, откъдето и лобират за него. Сега към лобистите се е присъединил и икономистът Алексей Кудрин.

Основната цел на нападенията от страна на тези лица е новият ФДОС по литература – защото задава единна национална система на културните координати за целия дисциплинарен цикъл.

Новият ФДОС означава изменение на курса в образователната политика, преход към дългосрочно и обстойно проектиране на образователния модел. Именно това не устройва либералните монополисти. Именно затова и те се хвърлиха да настояват спирането на приемането на ФДОС за „по-щателна експертиза“.

Междувременно бе проведена абсолютно съветска по духа и методите си кампания по демонизиране на опонента (министърът на образованието и науката Олга Василева). И тук в някакъв смисъл либералните функционери могат да се разберат.

Те трябва да решат спешно проблема. Или ще потопят министъра-опонент и временно ще продължат своето право да налагат на обществото неефективен, но крайно изгоден лично за тях модел на образование, или завинаги ще слязат от сцената. Цената на въпроса е крайно висока и заради това за постигането на целта ще използват всички средства.

Да преминем към доклада на Кузминова и Кудрин. Още самото му име въвежда читател в заблуда. Проблемът тук е думата „ново“. Концептуално въпросната разработка е морално остаряла, защото не отговаря на потребностите на развитието на руската икономика, наука и култура. А и самият доклад далеч не е първи. Трети е.

През 1997 г. изпод перата на привържениците на настоящия курс излезе Концепцията за организационно-икономическа реформа на системата на образование на Русия, която концептуално повлия на цялата дейност на тогавашното Министерство на образованието. Още тогава авторите искаха увеличаване на държавното финансиране за своите идеи.

През 2008 г. бе публикуван докладът „Руското образование 2020: модел на образование за иновационна икономика“. В него се изложиха идеите и подходите от предишния документ.

Всъщност, както показва практиката, този подход е придружен от размиването на общите стандарти на знанието (Това, което министър Олга Василева се опитва да се възстанови с помощта на новия ФДОС), повторното създаване на същите дивотии, често направени „в движение“ образователни проекти („продукти“), превръщане на системата за образование в безсистемен пазар на образователни услуги с отсъствието на единни критерии за оценка на същите тези „продукти“, непрозрачно разпределение на част от отделените бюджетни средства, постепенното придвижване към платеното образование (чрез увеличаване на „платения компонент“) и т.н.

По този начин, веднъж на десет години групата на Кузминова издава доклад, в който подлага на критика съществуващата система на образование (създадена от самата нея), иска увеличаване на отделения бюджет и издига нова идеология на образованието, която не се отличава с нищо от предишната.

Сега подробно за точките. Един от крайъгълните камъни на „реформаторския подход е идеята за компетентен подход към образованието. Аналогични идеи се появяват в главите още на червения елит през 20-те години – вместо фундаментален подход с базов научен минимум, характерен за дореволюционното образование и образованието на късния Съветски съюз. Тогава, през 20-те години преобладава концепцията за тясно профилираната „компетенция“ и след известно време се налага спешно да се преработва. И ето, претърпялата веднъж фиаско система днес се реанимира. А нали е на почти 100 години.

Днес зад концепцията „компетенция вместо знания“ се крие простото и непринудено желание на компаниите да наложат на държавата разходите за „специализацията“ на учещите се на училищен етап.

Друга цел на псевдореформаторите е така наречената „вариативност на образованието“ (включваща и печално известният „концентричен“ принцип в излагането на историята и близките към него понятия „автономен“ и „авторски“ подход). Външно това изглежда като отказ от единните учебни програми по предмети и класове в полза на „примерна основна образователна програма“, в чиито рамки всяко училище формира собствен учебен план на свой риск.

В резултат детето, което трябва да смени училище или да се премести в друг град ще престане да разбира предмета, който то по-рано е усвоявало напълно успешно.

Всъщност и вариативността не е разнообразие на гледни точки, а нарушение на системността, на методическата цялост, на общия научен език, размиване е на цялостната научна картина на света. Колкото учители и учени, толкова и науките.

Но това все още не е всичко. Родителите могат да разкажат много интересни неща за обратната страна на прословутата „вариативност“. А колко са безбройните разработчици на програми и автори на учебници, писани в движение, хранени с отпуснати от държавата средства – никой не знае. Ето такива корупционни механизми се прикриват с исканията за „вариативност“. „Вариативен“, „автономен“, „авторски“ – тези термини подкупват неосведомения читател, ако не знае какво стои зад тях. А зад тях стоят корпорациите на училищните и университетските управленци, които обират каймака от бързо изградените и въведени програми с диференциран подход към учениците.

Така се формира основата за бъдещото социално разслоение вече на равнище училища. Различни класове, различни програми, различни статути.

Не е изключено, че смисълът на разслоението се състои в това, да се отсече голяма част от населението от пълноценно знание. Децата на обикновените родители не трябва да стават конкуренти на бъдещите „елити“.

Ключово понятие от третия доклад е тезата за „човешкия капитал“. Самата тази фраза, ако се замислим, е нечовешка. Нали хората не са пари, които могат да бъдат инвестирани. Тук преобладава отношението към поколенията ученици като към разходен материал. Под прикритието на грижата за успеха и самостоятелната реализацията на всеки ученик, под прикритието на инклузивността – под всичките тези прекрасни и правилни лозунги се предлага като краен резултат не приближаването на лошите към добрите, а още по-голямо разделение, по същността си „обработка на човешкия материал“.

Самият подход към човека като „капитал“, който трябва да носи печалби, е дълбоко аморален и се корени в идеите на Малтус, Ницше и Хамсун.

Предлага се „усвояване на всяка от дисциплините на задълбочено равнище, в това число и в онлайн-формат“. Значи, усвояването на тези дисциплини в клас, систематично и методично обосновано, ще става още по-повърхностно. Все повече знания ще се учат не в час, а в интернет-проекти в „онлайн формат“.

В перспектива се наблюдават отказа от оценките и от системата за класове и уроци като такава. Ето какво стои зад лозунга „цифровизация“. Тази ситуация не е никак нова. Тя е позната на тези, които живеят в съветско време, особено през 60-те години.

Тогава също имаше „цифрова икономика“ – много красиви от страна на „Госстат“ и пълно несъответствие между реалната икономика и тези цифри. Това бе в СССР.

В настояща Русия се използват контролно-измервателни материали и методи за оценка на ефективността на университетите, които се използват повсеместно от комисиите. Със същия превъзходен резултат. Въпросът за съдържанието на образованието се заменя с проблема на техническия инструментариум: „как“ вместо „какво“. Вместо знания и навици се предлага умението бързо да се филтрират източниците на информация и да се знае откъде да се вземе.

В резултат израства компилатор вместо мислещ човек, който е много лесен за манипулиране. Обскурантизмът става закономерен изход от налаганата ни постмодернистка „вариативност“.

Ако се анализира този принцип, се оказва, че в него е заключен удобен начин да се оправдае снижаването равнището на основните знания и ненужността на отработената методика: все пак, трябва постоянно да се преквалифицирате.

Постоянно – това означава постоянно плащане, както от държавата, така и от човека. Това е промяна заради самата промяна, спекулативен подход, както в икономиката, където борсовите спекулации подменят реалния сектор. В условията на вариативността, тоест при отсъствието на единни критерии под маскировката на „образователните услуги“ може да се продаде всичко на който му е угодно.

Особено, ако се поръчат образователни „услуги“, както пишат авторите на доклада „на НПО и на други организации“. За това, вероятно и се предлага „привличането на платежоспособни чуждестранни студенти с добра история на образованието, особено на равнище магистратури и докторантури в приоритетните технологични области“. Това не е „износ на образование“, както твърдят авторите на документа.

По същество в доклада „12 решения за новото образование“ има три цели. Първата е да се разрушат останките от нормалната система на образование, да се превърне възпроизвеждането на знанието в игрови практики с „профили“, „варианти“ и „непрекъсната преквалификация“. Втората е да се извлече изгода от процеса на този разпад, което частично се и изпълнява, но вече на търговска основа. И третата да се измъкнат от това допълнителни бюджетни средства. Тези цели напълно съответстват на логиката и смисъла на „реформирането“ на руското образование в последните десетилетия.

При това самите разработчици констатират падение на равнището на реалната приложимост на полученото образование за всичките тези години - „според данните на доклада GlobalHumanCapital — 2017, Русия заема едва 42-ро място по параметри реално използване на наученото в трудовата дейност и във включването в непрекъснатото образование, а по такъв важен за ръста на икономиката индикатор като „достъпността на квалифицираните работници“ страната е на 89-то място.

И ние знаем за катастрофалното падение на грамотността сред младежите – четем постоянно изследванията. Тоест изградената система не се оправдава. А тя е вече на 20 години. Кой я е строил? Същите хора, които преди разработваха ФДОС, а сега написаха новия доклад.

Те са отговорни за грандиозните провали в образованието. Така че какъв е смисълът да продължаваме да вървим в тази безизходица? И какви ще бъдат резултатите? За да обиколят този елементарен извод, разработчиците на доклада вместо реална работеща методика предлагат набор от идеологии, които нямат нищо общо с реалните реформи.

Реформизмът за разлика от реформите е технология за създаване на обществен навик към кризите, безизходицата, това е метод за безкрайно отлагане на резултата. Именно безкрайно – иначе идеологията няма да работи и да носи пари.

Така обработват и вложителите в пирамидите – само че тук имаме пирамида на доверието, обезпечена с бюджетни средства, а доверието е съвършено безпочвено.

Монополистите от образованието представят своите решение, а по-точно догми като обективно необходими и неизбежни. А това е просто проекция на техните тесни групови интереси. Основният парадокс на ситуацията се състои в това, че лобистите– либералните функционери от образованието се опитват да изкарат реформаторски затворения в себе си подход. Макар и в действителност всичко да е обратното. Така наричаните реформатори под маскировката на реформите, ни предлагат доста догматичен и морално остарял образователен модел.

Министерството засега провежда линията на Олга Василева: стреми се да реформира системата на основата на интеграционния подход, макар и да не използва реформистката фразеология.

Днес трябва да се говори за пълното изключване на монополизирането в сферата на образованието. И да се отчете, че въпросното монополизиране днес се провежда под лозунга „вариативност“, чиито нишки се свеждат до влиянието на една лобистка група.

Философията на тази група е безсмислена и безпощадна. Методът ѝ е на управляемия хаос и бавно протичащата криза, позволяващ им да искат все повече средства за съмнителни цели с крайно размит хоризонт на планирането.

С други думи, да се лови риба в мътна вода. Този стил до болка напомня за политическия Майдан с изгаряне на гумите и трупане на павета. Метафората е доста невесела, ако под гуми се разбира традицията на руската култура, а под павета – нейната нравствена основа.

В известен смисъл подобно развитие на събитията в образователната сфера е още по-опасно, отколкото в политическата. Може да се окаже, че миризмата на запалените „гуми“ няма да се проветри от класните стаи в течение на столетия, а новите „павета“ да няма къде да се сложат.

Авторът Александър Щипков е член на комисията по развитие на образованието и науката към Обществената палата на Русия, доктор на политическите науки, професор от философския факултет на МГУ „М. В. Ломоносов“.

Превод: Поглед.инфо