/Поглед.инфо/ Държавният глава на Русия проведе важни размествания в дипломатическия корпус. В частност, за посланик в Казахстан е назначен сега вече бившият постоянен представител при ООН в Женева Алексей Бородавкин, личност на практика легендарна. Някои свързаха това с възможната оставка на министър Лавров, някои с необходимото рязко засилване в Астана. Какво се случва всъщност?
В сряда президентът Владимир Путин подписа указ за назначаването на бившия постоянен представител на Русия при ООН в Женева Алексей Бородавкин за извънреден и извънреден посланик в Казахстан. При това от длъжността посланик в Астана синхронно (както се случва винаги) бе освободен Михаил Бочарников. Що се отнася до длъжността постоянен представител в Женева, нея още преди седмица официално я зае заместник-министърът на външните работи Генадий Гатилов.
Нищо особено секретно няма в тази рокада. Още миналата седмица в представителството на Русия при отделението на ООН в Женева бе даден банкет, на който посланик Бородавкин бе изпратен от поста. Това не е банкет, а напълно официално мероприятие, следващо законите на живота на дипломатическия корпус. Гражданите често възприемат приемите в посолствата за загуба на пари незнайно за какво, но на практика такива банкети са една от съставните части от работата на дипломатическия корпус. Дипломатът на огневата линия е добре изглеждащ човек със светски маниери и чаша шампанско в ръка. Затова, преди да се критикува МВнР от позицията на таксиджия (тези хора винаги знаят как справедливо и бързо да уредят света), трябва все пак да вникнат в спецификата на професията. В отчета така е и бе казано: "В руската мисия при ООН е даден банкет - вечеринка за прощаване с негово превъзходителство посланика, заминаващ на ново назначение.
Представителството на Русия при организациите на ООН в Женева е второто по значимост след нюйоркското. Традиционно тази длъжност се заема от високопоставени работници на МВнР с чин по-висок от извънреден и пълномощен посланик с опит в работата в Ню Йорк и желателно на длъжност заместник-министър. Сега тази позиция я зае Генадий Гатилов - също известна и популярна личност в дипломатическите кръгове.
Ежедневието на съветската мисия при организациите на ООН в Женава започва още през 50-те години. Първоначално в така наречената стара вила на Авеню Де ла Пе има три входа и портичка, които не се охраняват никак, а местните жители и чужденци, работещи в съседните здания на многочислените организации на ООН (СЗО, Световната организация на труда, Червения кръст, Световната метеорологическа организация и други), минават напряко през съветската мисия и дори си паркират там автомобилите. Наистина удобно - хем охраняема територия, хем не се плаща такса-паркинг. А на съседната площадка, принадлежаща на заместник-генералния секретар на НАТО пък пасат расови говеда - в свободното си време той ги храни.
Ремонтът и реставрацията на зданието на мисията започва едва в началото на 70-те години, когато се налага да се приемат американски делегации на преговорите за съкращаване и ограничаване на ядрените оръжия, в частност между Хенри Кисинджър и Андрей Громико. А в съвременната система представителството в Женева е един от най-важните инструменти за взаимодействие с международните организаци, докато към нюйоркското представителство основно са закрепени функциите на работата при Общото събрание (макар и разбира се, далеч не всичко да е регламентирано толкова детайлно).
В такъв контекст преместването от Женева в Астана за Бородавкин изглежда като някакво понижение. Но всъщност дипломатическата кариера се гради по няколко различни принципа и често само изглежда линейна. Бородавкин със своя китайски език никога, дори и в съветско време не работи по "основно" направление. През 90-те години той расте в посолството в Тайланд, но наистина се разгръща на попрището, дотогава незнайно в руското МВнР, оглавявайки през 1999 г. Четвърти отдел на министерството, отговарящо за страните от ОНД, където работи до 2002 г.
Кадровите дипломати със съветски опит тогава ходят там неохотно, смятайки подобни назначения за междинни, а и самата работа в постсъветското пространство се води извънредно странно. Във времената на Елцин на този участък не съществува никаква структурирана и организирана политика, няма дори и обща концепция на дипломатическата дейност. Направленията се раздават едно след друго и някои последствия от всичко това и до днес се наблюдават в Украйна и в Грузия, да не говорим за другите детайли и обстоятелства, които са изобилни във всяка страна от бившия Съветски съюз.
Именно в този период САЩ постепенно започват да се отказват от думите си, че постсъветското простванство е зона на руско влияние, започвайки да говорят за "конкурентна зона". По-просто казано: ние тук ще правим каквото си искаме, ако вие не можете.
Отделът за страните от ОНД към МВнР на Русия започва да се опитва някак си да уравновеси ситуацията. В периода на "управлението" на Бородавкин тук започват да идват заинтересовани хора от други отдели. Започват да се изграждат преговорни връзки на конфликтните направления. Строят се нови сгради на посолства в страните от бившия СССР, расте и щатът им (понякога несъразмерно много, както например в Армения, но тук работата се издържа явно от съседните ведомства - чудовищно голямото количество сътрудници в консулските служби в безвизова страна не може да не тласне към размисли). Развива се хуманитарната работа, която през 90-те години е напълно запусната. Някои неща така и не се пречупват: например не се създава никаква обща концепция за работата в бишите съветски републики, но съответната работа все пак започва да се провежда. И именно отделът на Бородавкин съдейства в Москва да се появят тогава все още неформалните представителства на Южна Осетия и Абхазия, в последствие превърнати в посолства.
В такъв контекст назначението на Бородавкин за посланик в Астана не изглежда неуважително за него. По-скоро тъкмо обратното. В момента значимостта на работата в постсъветското пространство за пореден път расте, а Казахстан (при цялото ни уважение към останалите участници в разнообразните регионални алианси) е един от нашите главни партньори. Ролята на тази република като преговорна площадка се увеличи многократно след успеха на астанинския процес в Сирия. А Средна и Централна Азия в широкия смисъл на думата сега са един от най-необходимите региони за руската дипломация. Не само Сирия.
Посланик Бородавкин е тъкмо човекът, който е способен, опирайки се на вече наличния си опит, отчасти да възобнови, а отчасти и да преустрои работата в региона.
Подобна е и историята с посланик Гатилов - фигура, къде-къде по закрита, макар и той да е същия кариерен дипломат, както и Бородавкин. Гатилов е арабист, работил в съветски времена в Египет и в Йордания, но в последствие преместен в структурата за Управлението на международните организации (УМО) към МВнР на Русия. Трябва да се разбере, че именно това управление се смята за ковачница на перспективните кадри, защото дава на своите сътрудници подготовка и опит с по-широк профил, отколкото управленията и департаментите, специализирани по региони и отделни страни. От УМО излизат най-разнообразни хора, включвайки, уви, Андрей Козирев, но също така и Сергей Лавров, който започва в Шри Ланка като преводач от синхалски език, което открива за кариерния дипломат не съвсем добри перспекиви. Какво излиза в последствие от него е знайно от всички.
Гатилов като заместник-министър активно взема участие във всички преговорни процеси по Сирия и Близкия изток, макар и ролята му често да не е видна. Прехвърлянето му в Женева от поста заместник-министър в този план може да се смята за нещо напълно рационално и закономерно. При това и Гатилов, и Бородавкин принадлежат към близкото обкръжение на Лавров - и двамата по първоначално образование са изтоковеди с широко разбиране на термина. Някои екзалтирани либерални коментатори дори говорят за формиране на някаква "източна мафия" около министъра на външните работи, която той уж поставя на ключовите постове в предверието на приближаващата си оставка.
Но на първо място оставката на Лавров засега е плод на болно въоражение: за първи път подобни слухове започнаха да се пускат още преди пет години. Не се оправдаха, но никой не пое отговорност. Точно така един популярен вестник навремето постоянно публикуваше текстове за скорошното назначаване на Алексей Кудрин ту като министър-председател, то като съветник на министър-председателя. А всички знаеха, че тогавашният главен редактор на това издание грубо и откровено лобира интересите на своя приятел по такъв начин. Знаещите хора се смяха, но слуховете витаеха.
На второ място разговорите за "източната мафия" в МВнР и в Службата за външно разузнаване имат корени още в съветски времена. Тогава в докладите на западните съветолози бе популярна версията, че в съветското, а по-късно и в руското разузнаване са се засилили хора, произлизащи от управлението за Източните страни. Леонид Шебаршин и Вячеслав Трубников работеха в Индия, а Примаков изобщо бе изтоковед, който действително обичаше да се обкръжава с познати от предишната работа и с хора, родени в Тбилиси. Някои сътрудници, в последствие излезли в откритата политика, демонстрираха такъв "източен произход" като някакъв пропуск в закрит клуб. Един от тях (известен политолог и депутат в Думата) заяви в присъствитео на кореспондент на в-к "Взгляд", че "човек, овладял източен език, може да управлява всяко министерство и всяка държава, дори и Русия". Това е разбира се, неоправдано перчене и с времето концепцията за "източната мафия" в МВнР и в разузнаването закономерно се изчерпа, макар и все още да броди в средите на западните съветолози и "кремлеведи".
На трето място, ако се говори за някакви лични предпочитания в дипломацията, думата все пак трябва да става не за "източните хора", а за Управлението на международните организации. Това е наистина специфичен професионален опит и изглежда, колкото и да е печално, единствено то дава възможност да се оцени цялата работа на международното ведомство като целеви инструмент на външната политика. Хората с тясноспециализиран опит, колкото и красив и интересен да е той, все пак не могат адекватно да възприемат максимума от нюансите за работата на висшите постове на ведомствата и на ключовите направления.
Така че, ако се забрави за хаотичните разсъждения за несъществуващите "мафии" и измислените оставки, рокадата Бородавкин-Гатилов не изглежда необичайна. И двете направления - ОНД и Международните организации, сега са принципно важни за руската външна политика и появата там на известни и опитни дипломати с прекрасен прослужен опит може единствено да се приветства. В края на краищата, голяма част от дипломатическата работа винаги остава извън пределите на публичното осветяване, което, навярно, е и правилно. Но трябва да се помни и за това как изглежда дипломатът на огневата линия.