/Поглед.инфо/ В първата част на тази публикация се разказваше за следвоенните отношения между страните, победили Хитлер - СССР, САЩ и Великобритания, те се договарят с компромиси и отстъпки, засягащи особено чувствително положението на победена България, която е била сателит на Третия райх. СССР твърдо застава зад интересите на страната ни и полага всички усилия с нея да се сключи примирие, като се намалят репарациите й към Гърция и Югославия. САЩ и Англия обаче твърдо стоят зад южната ни съседка за сметка на победената “хитлерова България”. Само благодарение на СССР примирието е сключено при облекчени за страната ни условия, като тя поема твърдия ангажимент да накаже привържениците и помагачите на Хитлер. Само бегло ще припомня, че Чърчил настоява те незабавно да бъдат разстрелвани, докато Сталин надделява с искането си победените във Втората световна война виновници за фашизма все пак да бъдат съдени преди това.

Днешните върли български русофоби и дума не издумват за всичко това. Нито пък за сключването на мирния договор - след Парижката мирна конференция, на която през 1946 г. СССР спасява България от отцепване на територията й почти до Пловдив, която е щяла да стане част от Гърция. И вместо поклон за стореното, днес т.нар. евроатлантици у нас “благославят” Русия с определението “окупатор”. Днес продължаваме текста от подробното изследване на проф. Евгения Калинова за Парижката мирна конференция и сключването на мирния договор с България. Историята не може да бъде променена, важното е какво иска човек - да я знае, или да я забрави и подмени заради моментни конюнктурни интереси... Лошото е, че конюнктурата е променливо нещо. За разлика от историята.

Проф. Евгения Калинова, Из “Мирният договор с България след Втората световна война и ролята на СССР”, Годишник на Историческия факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Том 4 – Изследвания в памет на проф. дин Иван Стоянов. Велико Търново, 2020, 525–540.

Част втора

Във Военната комисия съветските делегати успяват да наложат отхвър­лянето на гръцкото искане за допълнително намаляване на българската войска и военна техника [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 207], като го съпоставят с доста скромните гръцки искания в това отношение към Италия. Сериозен спор предизвиква гръцкото настояване България да разруши всички укрепления на 20 км навътре от границата с Гърция и да се забрани строежът на укрепления в тази зона. Белоруският делегат направо определя, че целта на тези искания е „да се унизи и обезоръжи българският народ, за да бъде винаги застрашен от една агресия на гръцките монархисти'", а съветският делегат ген. Славин произнася остра реч. Той напомня, че има принципно решение на СМВнР, че малките страни трябва да могат да взимат мерки за своята отбрана и за чети­рите бивши сателита в проектодоговорите са предвидени еднакви условия за това в чл. 9. Той изразява недоумение защо САЩ, Англия и Франция, подкре­пяйки гръцкото искане, изменят на принципа за еднакво третиране на всички малки победени страни, приет от тях в СМВнР. Силно прозвучават думите му: „Гръцката делегация постоянно ни напомня, че в продължение на 30 години българите три пъти нападали Гърция. Но аз питам гръцкия представител: кой в продължение на 30 години е заел чужди територии и от кого? Къде има следа от българска експанзия, която да е заела педя чужда земя?... Съветска­та делегация не може да се съгласи с това, щото на България, в резултат на нейните демократични преобразования, да се наложат нови ограничения. България има право да се грижи за своята отбрана, да се защитава." [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 209-211] Съветският адмирал Карпунин се противо­поставя на поредното гръцко искане за поправка в проектодоговора - да се забрани на България да притежава торпедни лодки. Макар и безсмислено, тъй като гръцкият флот е в Егейско море, до което българските торпедни лодки нямат достъп, предложението е подкрепено от САЩ и Англия. Съветският де­легат посочва поредния двоен стандарт в поведението на Гърция, която не се е противопоставила Италия да има определен брой военни кораби, а иска допъл­нителни ограничения за България, „макар че целият български флот по тонаж е по-малък от един малък италиански крайцер" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 213-214]. При положение, че във Военната комисия са представени делегаци­ите на всичките 21 страни-участнички в конференцията, шансовете на СССР да предотврати приемането на гръцките предложения са минимални.

Подобна е ситуацията и в 14-членната Икономическа комисия, която от 30 септември 1946 г. започва разглеждането на икономическите клаузи на мир­ния договор с България. При разискванията по чл. 24 за правата на България върху българските имущества, намиращи се у съюзниците, Франция, Англия и САЩ настояват тези имущества да се използват за обезщетяване на техните претенции към съответната страна, а съветският делегат Герашченко предла­га отговорността на България да се ограничи само до Гърция и Югославия. Той напомня, че българската страна е участвала във войната срещу Германия и трябва да се ползва свободно от своите имущества в чужбина [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 243-244]. При гласуването това предложение получава само подкрепата на делегациите, които по принцип гласуват със съветската, но те са само пет. С негативни последици за България е отхвърлянето на съ­ветското предложение към чл. 25, предвиждащо българските имущества в Германия да се върнат на България. Вместо него се приема искането на САЩ, Франция и Англия страната да се откаже от всякакви претенции към Германия [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 244]. Не успява и пред­ложеното от водача на съветската делегация Гусев създаване на подко­мисия, която да проучи подробно стопанското положение на България и да докладва за него на СМВнР [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 247]. По време на решаващото многочасово заседание за репарациите, проведено на 4/5 октомври, Гусев логично атакува подхода на гръцката, британската и американската страна: „Тук ни се предлагат три различни цифри като размери на репарациите, които трябва да плати България. Но тия цифри са много различни - 200, 125, 25 милиона долара. Предложителите обаче не ни казват нищо въз основа на какви пресмятания са определили тези цифри. Защо например България трябва да плати 125 милиона долара, а не 124 милиона. Ние не можем да приемем за предложение такива цифри. Те трябва да бъдат обосновани. Комисията трябва да знае въз основа на какво тя ще вземе своето решение. Ето защо предлагам вносителите на предложения за размера на българските репарации да се обосноват, да се мотивират за своите предложения. Ние след това ще разискваме по всяка отделна мотивировка и чак тогава може да пристъпим към гла­суване ." [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 250] За това предложение гла­суват петте славянски делегации и то отпада. След това СССР гласува за югославското предложение за 25 млн. долара, но и то получава само пет гласа. Същите пет делегации са против британското предложение за 125 млн. долара, което е прието с 9 гласа. След гласуването Гусев напомня, че СМВнР ще вземе крайното решение, като държи или не държи сметка за препоръките на конференцията и настоява в протокола от заседанието да се запише, че според съветската делегация решението за българските репарации е „взето немотивирано, необосновано и прибързано'" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 251-252]. Прави впечатление, че при възраже­нията срещу предлаганите суми съветската делегация не се възползва от подробното и мотивирано изложение на българската делегация, направено на 4 октомври пред Икономическата комисия и не коментира основател­ността на българските контрапретенции. В този случай съветският подход е различен в сравнение с прякото отстояване на българското искане за За­падна Тракия. Причината вероятно е както в твърде краткото и напрегнато обсъждане, продължило от сутринта на 4 октомври до 14.40 ч. на следва­щия ден (това е последният срок, в който комисията трябва да приключи работата си), така и в желанието на СССР да не посочва също толкова произволни суми като тези, които критикува и да подкрепи югославската делегация в изпълнението на нейния ангажимент от лятото на 1946 г. да се пребори за минимален размер на репарациите. Ясно проличава и съветският стремеж въпросът за сумата да се реши в рамките на СМВнР, където шансът за компромиси е по-голям.

На 11 октомври 1946 г. конференцията на пленарно заседание обсъжда препоръките на комисиите за мирния договор с България. Сред осемте де­легата, които се изказват, е и А. Вишински. Още в началото той подчертава, че върху изработването на клаузите на договора силно влияе „необективното и недружелюбно отношение на някои делегации към тази малка славянска страна'" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 283]. Като доказателство Вишински посочва, че от петте бивши германски сателита само България се намира „в положение на изпитание", тъй като САЩ и Англия не са установили дипло­матически отношения с нея и ги упреква, че третират българското правител­ство „като неравноправно и едва ли не като поднадзорно" и поставят съдбата на страната, отразена в мирния договор, в зависимост от своите политически симпатии и антипатии. Като напомня с числа участието на България във вой­ната срещу Германия, съветският делегат подчертава, че е несправедливо да се отказва на страната статут на „съвоюваща" и защитава „славянския български народ", който е станал жертва на прогерманската политика на своите „прес­тъпни управници", за която сега трябва да плаща. В съответствие със съвет­ската стратегия Вишински акцентира върху това, че българският народ е успял „със собствени сили и средства" да скъса с Германия и пространно разказва как „по собствена инициатива" е провел „Народен съд", който сурово е осъ­дил „главните военни престъпници на България". Това, както и отхвърлянето на монархията, трябва да се има предвид, когато се обсъжда мирният договор, за да може страната да получи „справедлив и демократичен мир" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 287-289].

Вишински упреква гръцката делегация и онези, които са я подкрепили, в опити да попречат на България да получи такъв мир. За да докаже това, той се спира на най-важните решения на комисиите, които са в ущърб на България. Първо коментира гръцката поправка за демилитаризирането на българо-гръц­ката граница, приета от Военната комисия, макар и без нужните 2/3 от гласове­те, за да стане препоръка. С основание той заявява, че подобно допълнително военно ограничение излиза извън решениието на СМВнР и не е наложено на нито една от бившите неприятелски балкански страни, нито на Финландия. Напомняйки, че България изобщо няма погранични укрепления (официално потвърдено от гръцкия представител във Военната комисия) и нейните грани­ци са открити и незащитени, Вишински заявява, че искането за демилитари-зация „с нищо не се оправдава и трябва да бъде отхвърлено като лишено от всякакво основание" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 289-290].

По повод на гръцкото искане за поправка на границата, което Вишин-ски нарича „лакомо протягаме на ръце към чужда земя", целта на съветския дипломат е да предотврати евентуалното внасяне на това искане за гласуване от пленума на конференцията. Затова той го определя като несправедливо, напомня „позорния му провал" в Политическата комисия и само мимоходом (използвайки цитат от книга на У. Чърчил) споменава за „несправедливото осакатяване" на България след Първата световна война и за българските ис­кания, които и през 1946 г. „не престанаха да бъдат разумни и благородни, колкото и да злобее гръцката делегация и всичките й покровители и закрил­ници" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 291-292]. За повече с оглед на Западна Тракия обаче съветската страна няма възможност и не поставя този въпрос.

Вишински използва гръцкото искане да се забрани България да има тор­педни лодки, за да подчертае политическите мотиви в поведението на САЩ при обсъждането на мирния договор. Самата забрана съветският дипломат коментира с ирония, сравнявайки българския флот с италианския. Повдига­нето на този въпрос и американската подкрепа за него Вишински свързва не без основание с желанието на САЩ за натиск върху българското правител­ство. Като доказателство той припомня изявление на американския делегат в Политическата комисия, че „делегацията на САЩ има сериозни съмнения относно развитието на демокрацията в България, както ние я разбираме". Упрекът на Вишински е, че това недоволство от българския политически жи­вот кара американската страна да не обръща достатъчно внимание на кон­кретните проблеми, с които трябва да се занимава Мирната конференция и че я използва за политически натиск върху България.

Последният въпрос, на който се спира Вишински, е този за репараци­ите. Той отстоява съветската позиция, че решението му трябва да се предаде на СМВнР, който да го проучи сериозно и добросъвестно, а не да се гласуват числа, „необосновани нито от фактическа страна, нито от морална, нито от политическа" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 295-296, 298]. Тук Вишин-ски се позовава на българските аргументи за тежкото състояние на българ­ското стопанство и за бедността на българите (той подчертава, че доходът на глава от населението не надминава 50 долара и е най-ниският в Европа). Така той подкрепя съветското становище, че размерът на репарациите трябва да се установи според действителните загуби, причинени от българските въоръже­ни сили и като се има предвид икономическото положение на България. Това на конференцията не е направено и „трябва да бъде поправено".

В заключение Вишински прави извод, който е силно повлиян от вече споменатите по-горе опити на САЩ да използват уязвимостта на България по време на конференцията, за да наложат промени в правителството в на­вечерието на изборите за Велико народно събрание. Съветският дипломат подчертава, че посочените гръцки предложения и поправки не са нищо дру­го, освен опити за политически натиск върху кабинета на ОФ, за да се по­стигнат цели, които „нямат нищо общо с целите на Мирната конференция и които са във вреда на националните интереси на България'" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 297].

При гласуването от пленума на конференцията на отделните членове на проекта за мирния договор с България съветските позиции, подкрепя­ни от Чехословакия, Полша, Югославия, Белоруската и Украинската ССР, няма как да надделеят при общо 21 гласуващи. Шестте страни гласуват без­успешно против текстовете за гарантиране правата на евреите в България, забраната страната да строи укрепления по гръцката граница и да прите­жава торпедни лодки, както и да плати репарации от 125 млн. долара. При гласуването на последния текст британското предложение е прието, но не получава 2/3 мнозинство и следователно няма силата на препоръка към СМ-ВнР. Така се реализира съветското искане Съветът сам да вземе решение за репарациите. Шестте страни гласуват за препоръката по чл. 1 - границите да са тези от 1 януари 1941 г., но поради поведението на Англия конферен­цията не я отправя като предложение до СМВнР [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 309-312].

На 14 октомври 1946 г., в предпоследния ден на конференцията, В. Молотов анализира критично работата й. Той посочва факта, че несъгласу-ваните от СМВнР преди конференцията членове от договорите с победените страни не са намерили решение на този форум, тъй като „господстващата групировка на конференцията, начиная от САЩ и Англия, не се и стремеше към това", а е използвала механичното мнозинство за прокарване на своето мнение [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 312-315]. Безспорно е и посоченото от него отказване на тези две страни от някои вече съгласувани в СМВнР позиции, като специално обръща внимание на различното гласуване на Ан­глия по въпроса за българо-гръцката граница, вкл. и в Политическата коми­сия, а след това и на пленума на конференцията, което не позволява да се вземе решение. Коментирайки кои държави застават на британска страна по този въпрос и как техните национални интереси се отнасят към България, Молотов задава реторичен въпрос: Не е ли тази комбинация от делега­ции своеобразна игра на гласове, която обаче нито един честен делегат, изобщо нито един обективен човек не може да не разглежда иначе, освен като груба политическа грешка, която е в ущърб на мира и е изгодна само за сеячите на безпокойства и нови агресии.'" [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 317] Неговата оценка е, че това гласуване е хвърлило сянка на съмнение върху цялата практика на гласуване в конференцията и изказва увереност, че СМВнР ще одобри предишното си решение за границата от 1 януари 1941 г., което ще покаже колко „грешна е сметката, направена с тази политическа игра". След това Молотов се обръща към българите с думите: „Българи, бъдете спокойни, вашата граница ще остане непокътната." [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 318]

В дните на конференцията съветските представители оказват и друг вид подкрепа на българското правителство. Те научават от К. Георгиев, Г. Кулишев и В. Коларов за натиска на американците за промяна в кабинета преди избори­те за Велико народно събрание. В. Молотов съветва българската страна да не се подчинява и успокоява, че американците едва ли ще откажат да подпишат мирния договор с България, защото от това зависи и съветското подписване на мирния договор с Италия. Уверения в този дух Г. Димитров получава и от Сталин. Г. Димитров пътува до Москва, за да проучи съветската позиция за мирния договор, включително за сепаративното му подписване от СССР в случай на отказ от страна на западните държави. Сталин и Молотов не изглеж­дат обезпокоени и предвиждат, че „ едва ли работата ще стигне до това, тъй като в края на краищата те [САЩ - б.а., Е.К.] са длъжни да сключат мирен договор", а и са заинтересовани да го направят, защото подписването на мира с Италия пък зависи от СССР9.

На сесията на СМВнР в Ню Йорк в края на 1946 г. българският договор се обсъжда на 11 ноември, като се разискват само онези препоръки на Па­рижката конференция, по които не е постигнато съгласие. В. Молотов отново предлага да се отхвърлят препоръките за демилитаризирането на българската граница и за забраната за притежаване на торпедни лодки, а по репарационния въпрос се противопоставя на Англия и САЩ, като намира за „„странно" иска­нето им България да плати на Югославия повече репарации, отколкото сама­та Югославия е поискала. Той напомня, че на страната се налагат репарации, които надхвърлят нейните възможности и че тя е е помогнала да се ускори краят на войната, като е воювала срещу Германия. Затова Молотов предлага 30 млн. долара репарации общо за Югославия и Гърция, вместо 125 млн., за които настоява британският външен министър Ъ. Бевин и 78 млн., предложени от държавния секретар Дж. Бърнс [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 332-333; Емануилов, Е. 2000, с. 356-359]. По всички тези въпроси позициите на три­те страни остават непримирими и в това заседание съгласие не се постига. В самия му край Бевин изказва желание българо-гръцката граница да се измени в полза на Гърция. Молотов контрира категорично: „Ако повдигнем въпроса за изменение на българската граница, ние несъмнено ще предизвикаме иска­ния от страна на България против Гърция, които са много по-основателни, отколкото други подобни искания на Гърция спрямо България." [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 334] В следващи заседания Бевин отново прави опит да защити гръцките искания (междувременно сведени до 1/10 от първоначалните пред Парижката конференция), но Молотов е непреклонен и границата остава непроменена. По негово настояване репарациите са намалени на 70 млн. до­лара, а Англия оттегля предложението си за чл. 2 и допълнителните гаранции за правата на евреите [Васев, С., К. Христов. 2017, с. 335]. Съветската страна обаче отстъпва по въпроса за българските укрепления по границата с Гърция и за торпедните лодки. С оглед на българските интереси Молотов постига по­вече, отколкото отстъпва, тъй като запазването на териториалната цялост и на­малените репарации имат значително по-голяма тежест. На сесията СССР не поставя българските искания за Западна Тракия и за статута на „съвоюваща" както поради съзнанието, че другите победители по никакъв начин няма да подкрепят победена България срещу победителката Гърция, толкова ясно де­монстрирано по време на Парижката конференция, така и защото се надява, че подписването на договорите ще укрепи правителствата в държавите от неговата сфера и ще позволи ускореното им обвързване със СССР, като същевременно ще лиши западните страни от механизми за намеса във вътрешните им работи.

При безпристрастно вникване в документите, разкриващи дебатите по мирния договор с България в СМВнР на трите големи държави и по време на Парижката конференция от 1946 г., се налага крайният извод, че за разлика от ситуацията след Първата световна война, сега интересите на България са в много по-голяма степен защитени и това е факт благодарение на усилията на Съветския съюз и подкрепящите го Полша, Чехословакия и Югославия. По­стигнатото от съветската дипломация запазване на българската териториална цялост и силно редуцираните репарации имат по-голяма тежест от неуспехите й, свързани с военните и някои политически клаузи. Открито заявената съвет­ска защита на българската кауза за по-справедлив и поносим мирен договор е в контраст с британското желание да бъдат откъснати български територии и да се натовари българското стопанство с тежки плащания в полза на Гърция. То се отличава и от американската позиция, макар тя да е по-умерена от бри­танската в конкретните предложения по договора. Обяснението за разликата в отношението на големите страни-победителки към България е свързано с мястото на нашата страна в съветската сфера на влияние, но и със спомена за поведението и действията й в годините на войната.

Мирният договор слага край на състоянието на война на Бъл гария с победителките от Антихитлеристката коалиция [Калинова, Е., И. Баева. 2017, с. 7-42, 84-118]. Въпреки че в него е отразен ултимативният тон към победения противник, подписването му е важна крачка към преодоляване на изолацията на България, която губи Беломорието и Вардарска Македония, но запазва Южна Добруджа и е единствената победена страна с увеличена тери­тория. Репарациите не се оказват непосилно бреме - Югославия се отказва от своите 25 млн. долара, а гръцките 45 млн. през 1964 г. ще бъдат редуцирани до поносимите 7 млн. долара [Калинова, Е. 2010, с. 194-215]. Така, независи­мо че българските интереси остават подчинени на политическите аспирации на „големите" държави, страната получава относително благоприятен мир.

* Черно на бяло