/Поглед.инфо/ Новата политика на САЩ заплашва интересите не само на Русия
Словосъчетанието „Студена война“ отдавна се е превърнало в загубила смисъл щампа. През 90-те години на миналия век го използваха едва ли не във всеки един случай на противоречие между Русия и САЩ, а през ХХI век то окончателно влезе в ежедневна употреба. И макар че пуристите от самото начало протестираха срещу навлизането на този термин, процесът на прилагането му стана необратим.
Изглеждаше, че шаблонът „Студена война“ обяснява всичко, а колкото по-объркана ставаше международната обстановка, толкова повече се ценеше простотата на тълкуването на клишираното вече понятие. Разбирането за това какво всъщност се случва, през XXI век се превърна в дефицитна и все по-непопулярна стока.
Между другото Студената война е и определен модел на устройството на света, свързан с втората половина на ХХ век (по-точно с периода между 1945-та и 1989 година), и набор от принципи, характеризиращи междудържавните отношения тогава. Ако става дума за първоначалната интерпретация на израза, то тя е неприложима към съвременната ситуация в международните отношения.
Като исторически етап Студената война се базира на двуполюсното противопоставяне – равни по своите възможности свръхдържави определят всичко, случващо се тогава в света, но не чрез сътрудничество, а в хода на остро стратегическо и политико-идеологическо съперничество. Изработена е система от правила, която не само възпира стремежите на всяка една от страните, но при необходимост би могла да бъде наложена и на останалите.
Днес от онзи период са останали ядреното сдържане и гарантирането на взаимно унищожение – компоненти принципно важни, но недостатъчни за възстановяването на една система с 40-годишна давност. Контекстът се промени кардинално. При цялото желание на Кремъл и Белия дом, сега руско-американските отношения не са ядрото, около което се върти цялата световна политика, отхвърляйки всичко друго – както бе навремето.
И дума не може да става останалите държави да бъдат принудени да правят онова, което някой от „големите“ иска. Също така, между еднакво великите супердържави не съществува баланс – САЩ са несъпоставимо по-мощни от другите, но и методите на противодействие по отношение на тях сега са многообразно асиметрични. Което прави невъзможно „централизирането“ на управлението на света.
Затова пък второто описание на Студената война – от гледна точка на целите, които страните преследват във взаимните си отношения, е приложимо. Студената война не предвижда разрешаване на дадени проблеми или конфликти. Задачата на дипломатическия процес е минимализиране на рисковете, намаляване на напрежението или, ако си послужим с военен термин, прехвърлен в политическата лексика – деескалация. Не повече от това. Впрочем – и не по-малко.
Счита се, че Студената война е приключила на границата на 1989-1990 година, когато Михаил Горбачов дава съгласието си обединена Германия да влезе в НАТО, тоест се отказва да разглежда европейската политика като блокова. Година по-рано той е вече е огласил епиграфа, белязал началото на епохата след противопоставянето. Основната теза в речта на генералния секретар на ЦК КПСС в ООН през декември 1988-а се заключава в необходимостта от разделителни линии заради обострящите се глобални проблеми, които изискват общите усилия на цялото човечество. В условията на Студена война такава постановка на въпроса би била безсмислена. Каквото и да говорят учените хуманисти и „хората на добрата воля“, такова нещо като „цяло човечество“ не съществува. В онзи момент има два противостоящи един на друг лагера със своите политически намерения и значителен брой страни, на които им се налага да лавират или да се домогват до грантове.
Изявлението на Горбачов на Генералната асамблея предшества следващата фаза, когато в дневния ред на света започва да доминира въпросът за съвместните отговори на всеобщите призиви. Възникват редица въпроси: доколко този подход е просто продукт на американската хегемония; искрени ли са били те; кой е призовал други в подкрепа; каква е частта егоизъм и лицемерие и от двете страни; в каква степен алтруистите са се заблуждавали (което е друга тема).
Концептуално обаче, времето на глобализацията – от икономиката до климата и тероризма – бе противопоставено на времето, когато светът се разделяше, заради което и се водеше онази Студена война. Това, което сега се случва между Русия и Съединените щати, може да се характеризира като истинска Студена война.
Преди всичко, защото въпросът за съвместното прекратяване на кризите или решаването на проблемите, не стои. Деескалацията като политическа цел за първи път бе спомената в комюникето на Женевската среща за Украйна през април 2014-та, но не за уреждането на конфликта (това се случи почти година по-късно при подписването на Минските споразумения, в които САЩ формално не участваха), а именно за стабилизиране на противопоставянето, за управление на конфронтацията.
Въпреки това администрацията на Барак Обама не бе настроена да води пълноценна Студена война с Русия и се опитваше временно да възпре развитието на събитията, което с времето само влоши нещата. Сривът в психологията на истинската Студена война се случи през есента на 2016-а след провала на усилията да се изработи схема за прекратяване на войната в Сирия. Тогава Белият дом бе толкова недоволен, че опитите за съвместна работа бяха напълно преустановени.
Сензационният успех на Доналд Тръмп даде надежда, че Студената война може да бъде предотвратена. Истината е, че оптимистите градяха своите прогнози на базата на изказванията на Тръмп за желанието му да се договори с Русия, но не дооценяваха военизирания състав на близкото му обкръжение (впрочем, наскоро на преден план излезе поредният генерал – прослужилият 45 години в морската пехота Джон Кели, който оглави кабинета на Доналд Тръмп) и крайно негативните настроения на истаблишмънта в Конгреса. Във всеки случай половин година след влизането на Тръмп в Белия дом Студената война стана факт.
Но ако по въпроса за поставянето на общи цели (не се виждат индикации за намерения двете страни да се разберат) това е така, то за структурата на отношенията ситуацията е съвсем различна в сравнение с периода на първата Студена война. Президентът Тръмп прави хаотични изявления – ту за стремежа да се договори с Русия и че беседите с Путин по телефона и личната среща помежду им са били „великолепни“, ту за намерението си да бъде свръхтвърд с Москва и да я държи здраво в ръцете си. Няма ясна линия, тя се определя от конюнктурните обстоятелства (преди всичко вътрешнополитически). А това е доказателство, че за администрацията на Тръмп Русия реално не е особено важна. За Конгреса, който ратифицира санкциите, закрепвайки ги, десетилетия напред тя вероятно ще е нужна като инструмент за решаване на други въпроси, а не като обект за прилагане на политика.
Москва явно не иска нарастване на противопоставянето. В основата си реториката, която звучи от Кремъл, е нетипично сдържана, а ответните мерки са приемани неохотно, въпреки че персоналът на посолството на САЩ в Русия бе съкратен едва ли не безпрецедентно за условията на мир. От друга страна става дума за възстановяване на паритета. Но като цяло липсата на симетричност и предсказуемост в размяната на удари прави ситуацията значително по-опасна, отколкото във времената на блоковото противопоставяне.
Отношенията с Русия са частна проява на къде-къде по-обща тенденция. Решението на Тръмп за излизане от Парижкото споразумение за климата ознаменува отказа от философията, доминираща след Студената война – същата тази, която Горбачов провъзгласи в речта си пред ООН. „Америка преди всичко“ е не само красив израз, а методология, отнасяща се преди всичко не за Русия, а за партньорите и съюзниците на Съединените щати. Такъв постулат не предполага съгласуване на интересите, а съвместни действия – но само по неговата практическа реализация.
Америка не може да бъде частично „преди всичко“ или „преди всичко“ в отделни случаи. Законът за санкциите срещу Русия разтревожи европейците с откровеното си нежелание да се взимат предвид техните търговски интереси и готовността им (или липсата на такава) да задоволяват икономическите потребности на САЩ с помощта на политически средства, а не чрез пазарни механизми.
Документът обаче е измислен не от Тръмп и хората от неговото обкръжение – които извадиха на бял свят божия принцип за меркантилизма в световната търговия – а от ярките противници на президента в Конгреса. Просто аминистрацията получава инструмент за натиск над всеки един конкурент – независимо дали това е подозрителният Китай, или приятелска Германия.
По време на изборната кампания Доналд Тръмп се разграничи от „глобалното лидерство“, служещо като аксиома на всички администрации след Студената война. Мнозина видяха в това желание на Вашингтон да ограничи външната си активност и да се заеме със своите дела. Само че се получи обратното.
Отказвайки се от „глобалното лидерство“, което предполага отговорност и за другите (както и да го разбират във Вашингтон), Белият дом (при подкрепата на Конгреса) реши да използва силата на САЩ изключително за защита и задоволяване на собствените си нужди. Но в такъв глобален мащаб, както и преди. Това е предпоставка за голям брой опасни конфликти – в никакъв случай само с Русия. Струва си да си спомним основното постижение на първата Студена война – механизмът за минимализиране на рисковете и взаимното сдържане. Но тъй като сега, за разлика от онзи период, е налице един играч, многократно превъзхождащ всички останали със своята мощ, би трябвало на дневен ред да дойдат съвместните усилия именно по неговото сдържане. Тук Русия няма да се справи сама. И ако става дума за отговорите на политиката на САЩ, би трябвало да се говори за усърдна работа по създаването на ситуативни, променящи състава си групи за противодействие на САЩ по различни въпроси и направления. Мащабна задача за руската дипломация, която ще изисква съвсем не изградените през предишните години навици…
----
Фьодор Лукянов е главен редактор на списание „Русия в глобалната политика“, председател на Съвета по външната и отбранителната политика, директор по научната работа на клуб „Валдай“.
lenta.ru
Превод: Елена Дюлгерова