Поглед.инфо/хГръцката криза не е новост. Други страни, изнемогващи под товара на дълговете, са решавали да престанат да ги плащат, както направи Аржентина през 1990-2000 г.
Този емблематичен случай илюстрира еднакво добре логиката, която доведе до катастрофата, и механизмите, които биха могли да позволят на Атина да разхлаби примката.
ВСИЧКО започва с една зашеметяваща идея. За да овладее инфлацията,която разорява Аржентина при идването му на власт през 1989 г. [1], президентът перонист Карлос Менем фиксира обменния курс на аржентинската валута по безапелационен начин – 1 песо за 1 долар. Това става с пълната подкрепа на неговия суперминистър на икономиката, завършилия „Харвард“ и бивш функционер на диктаторския режим (1976-1983) Доминго Кавальо. Тази система, наречена валутен борд, Менем записва в конституция¬та. Окачествена като голям удар и насърчена от самото начало от МВФ, тази политика първоначално постига успех – инфлацията изчезва, растежът става устойчив.
На 1 януари 2001 г. Гърция изпълнява критериите от Маастрихт и се присъединява към еврозоната. Една година по-късно изсечените монети на новата валута заместват драхмата, старата национална валута.
СЛЕД мексиканската криза (1994-1995) Аржентина изпитва затруднения в търсенето на финансиране. Повишението на лихвените проценти, които достигат 20%, тежи на бюджета ѝ. След поредица от кризи в нововъзникващите индустриални държави (Югоизточна Азия, Русия, Бразилия) доларът, станал убежище за капиталовложенията, поскъпва. Обвързването по любов на песото със зелената банкнота се обръща срещу Буенос Айрес – като се отнема автономията на централната банка, правителството загубва контрол върху монетарната си политика. Когато важни съседни държави като Бразилия девалвират националната си парична единица и доларът поскъпва по отношение на еврото, Аржентина изгубва напълно конкурентоспособността си на близките и далечните пазари. Така 1998 г. бележи преминаването от растеж към рецесия.
С приемането на еврото гръцката индустрия започва да носи бремето на силната валута по отношение на драхмата и гръцката продукция „поскъпва“.
КОГАТО на 24 октомври 1999 г. Менем отстъпва властта на радикала Фернандо де ла Руа, лидер на лявоцентристката коалиция „Фронт за солидарна страна“, която не би се разграничила от бившия гръцки министър-председател Георгиос Папандреу, финансите вече са в разруха. От тридесет и шест милиона аржентинци четиринадесет милиона по официални данни живеят под прага на бедността. МВФ, вечният закрилник на човешкия род, обещава на новото правителство заем от 10 милиарда долара, за да рефинансира дълга си, при условие че се съгласи да се ангажира с осъществяването на програма за строги ограничения. Достолепно като новонает прислужник и за да избегне мораториум или неплатежоспособност (държавният дълг нараства до 147,8 милиарда долара), правителството разработва „план за структурни реформи“. През юни 2000 г. обща стачка парализира страната за тридесет и пет дни.
На 30 ноември 2009 г., когато европейските министри на финансите изразяват тревогата си, Папандреу (той е сменил на премиерския пост консерватора Костас Караманлис) приема, че гръцката икономика се нуждае от „интензивни грижи“. На 3 март 2010 г. той обявява първия план за строги ограничения.
ГЛУТНИЦАТА от икономисти на МВФ, Световната банка и Междуамериканската банка за развитие мъдруват над „спасителен план“, непременно последен. МВФ няма да позволи на Аржентина да получи обещаната подкрепа, докато правителството не приведе в действие чрез закон или декрет комплекса от мерки, обявени от президента [2], предупреждава на 23 ноември 2000 г. Стенли Фишер, зам.-генерален директор на институцията, която при нужда знае да става лоша. Именно с декрет Де ла Руа демонтира остатъците от държавната пенсионна система, дерегулира системата на социална сигурност, прави пазара на труда по-податлив на конюнктурата, либерализира здравеопазването.
На 23 април 2010 г. Атина се домогва до първи заем от 45 милиарда евро, отпуснат от ЕС и МВФ.
СБЛЪСЪЦИТЕ между полиция и протестиращи взимат своите първи жертви. Escraches (форма на политическа демонстрация в постдиктаторска Аржентина – бел. пр.) – ругатни, замеряне с камъни и яйца, агресии, прегражданията на пътища и дрънченето с тенджери (cacerolazos) се множат. На 18 декември 2000 г., като използва умело некомпетентността на властите, група от международни финансисти, доведени от МВФ, „възнаграждава“ Буенос Айрес с нов план за „помощ“ на сума 39,7 милиарда долара за три години. Ура, Аржентина е спасена! Даже Де ла Руа обявява ново съкращаване на публичните разходи и на 20 март 2001 г. назначава Доминго Кавальо, станал известен с прозвището господин „песо-долар“, за министър на икономиката. Неговото завръщане (мигновено) приветствано от Борсата, от МВФ и от пазарите, ентусиазира Файненшъл таймс, който изтъква, че с резултатите си Кавальо се е превърнал в легенда сред международните инвеститори и сред политиците от цял свят [3]. Той изпълва с надежда британския министър-председател Антъни Блеър и американския президент Джордж У. Буш, които изразяват публично задоволството си.
На 2 май 2010 г., с цел „да се сложи край на кризата“, европейските министри на финансите постигат съгласие по „спасителен план“ за Гърция на стойност 110 милиарда евро.
ЗА ДА избегне изпадане в неплатежоспособност и защото възможността за едностранно обявяване на мораториум е догматично изключена, Кавальо измисля „мегачейнджа“. Чрез него краткосрочни ценни книжа по дълга (29,5 милиарда долара) са обменени за дългосрочни (до тридесет години). В същото време обаче това ускорява настъпването на катастрофата, тъй като лихвата върху тях е невероятно висока. След това той предприема офанзива за постигане на „нулев дефицит“, като намалява с 13% заплатите и пенсиите, надхвърлящи 500 песос (500 долара). Тази мярка засяга 92% от държавните служители и 15% от пенсионерите. Стотици малки и средни предприятия спускат кепенците.
Подобно на чумата от Средновековието икономическият ужас подтиква piqueteros – безработните, които избират като средство за протест преграждането на улиците – да издигат стотици барикади, на 20 юли 2001 г. е обявена генерална стачка. Агенции¬те за управление на риска „Стандарт&Пуърс“ и „Мудис“ обявяват, че могат да класират Аржентина в категорията техническа неплатежоспособност. Говорител на американското финансово министерство допълва посланието, като уточнява: Вероятно ще са нужни още саможертви на аржентинския народ, преди да постигне желаното равновесие [4].
На 15 юни обща стачка парализира Гърция. Хората протестират срещу нова програма за сурови ограничения с цел да се спестят 28 милиарда евро. Въпреки многобройните сблъсъци с полицията, програмата е гласувана на 29 юни и така се отварят вратите на 22 юли да бъдат отпуснати 109 милиарда евро по нов план за помощ.
ТЪЙ КАТО банките не са в състояние да удовлетворят исканията за теглене на депозити в песос и в долари, правителството налага на 3 декември строги мерки за износ на пари в чужбина. То забранява най-вече на спестителите тегленето на пари в брой от собствените им сметки, като въвежда в действие т. нар. corralito (кошарка). Но достатъчно ли е това? Скрито зад маската на добродетелта, разцъфтява лицемерието. През ноември данъчните приходи бележат нов рекорден спад (-11,6%). В същото време, тъй като плановете за ограничения са парализирали икономическата активност и са предизвикали рецесия, продължаваща трета година, агенция „Фич“ понижава рейтинга на държавния дълг от С на DDD (неплатежоспособност). МВФ обявява, че няма да изплати отпуснатата вече сума от 1,26 милиарда долара.
Седма обща стачка! След 12 декември започват големи протестни манифестации, които се разширяват и са подложени на репресии (7 убити, 378 ранени). Протестите се израждат в разграбване на супермаркети и магазини от отхвърлените, лишени от всякаква социална закрила. Средната класа вдига невъобразим шум със своите cacerolazos. Без знаме и без лидери, хиляди недоволни предизвикват вълнения и бучат като бурно море. Единственият отговор на президента Руа е декрет за въвеждане на обсадно положение и засилване на полицейските репресии. Равносметката – 35 убити и над 4500 арестувани. Но народната мобилизация не отслабва. На 19 декември 2001 г., като последица от провала на непопулярния Кавальо, правителството подава оставка. На другия ден по средата на мандата Де ла Руа скача в хеликоптер и напуска президентския дворец „Ла Каса Росада“.
На 19 и 29 октомври 2011 г. обща стачка и бурни манифестации парализират Гърция. Димитрис Костаридис, един от участниците в тях, загива.
И ДОКАТО неефективността на рецептите на МВФ, на Световната банка и на техните приятели (нещо като „тройка“) лъсва на бял свят, Конгресът назначава перониста Адолфо Родригес Саá за президент. Той заявява пред парламента, че няма да плати нито стотинка по дълга. Обявява се за икономическо съживяване, говори за създаването на един милион работни места и възнамерява да се откаже от намаляването на пенсиите и от нагаждането на правото на труд към пазарната конюнктура. Неговите първи решения, които имат повече допирни точки с най-старомодния популизъм, отколкото с новаторската и модерна представа, която временният президент се стреми да създаде за себе си, тревожат пазарите (които използват за свой говорител в този случай испанският всекидневник Ел Паис от 28 декември 2001).
И докато населението настоява за конкретни решения, демонстрациите се израждат. Нямам друг изход, освен да подам безвъзвратно оставката си, капитулира Саá, седмица след като е поел функциите си.
Тогава до края на мандата, т. е. до декември 2003 г., е назначен перонистът Едуардо Дуалде. Това е петият президент за петнадесет дни [5]. Едва образувано, новото правителството изпраща за одобрение от парламента спешен закон, който е приет на 6 януари 2002 г. Законът съдържа фундаментални промени в икономическата политика. За да предизвика икономическо съживяване, той предвижда да се девалвира песото с 30% и да се сложи край на фиксирания паритет с долара, наложен през 1991 г. Макар че речите и жестовете продължават да са популистки, сега все пак са по-предпазливи, отбелязва вестник Ел Паис на 3 януари. „Популистки ли“? Естествено, девалвацията носи заплахата испанските мултинационални компании, които лудуват в Аржентина като в покорена страна, да загубят 3 милиарда евро и мадридската борса ги наказва строго.
Изборът на Гърция на всяка цена да запази мястото си в еврозоната ѝ пречи да девалвира националната си валута, за да се опита да даде тласък на износа си.
КОМПАНИИТЕ, често чуждестранни, взели на концесия приватизираните обществени услуги, искат да повишават тарифите си от 40 до 260%. Никога досега не съм получавал толкова много телефонни обаждания от всички групировки, настанили се в Аржентина, които искат от нас да оставим непокътнати привилегиите им, ще сподели по-късно президентът Дуалде [6]. На 27 януари еврокомисарят по икономическите и валутните въпроси Педро Солбес отправя предупреждение, което звучи като заплаха, като разобличава празнотите и противоречията в аржентинската икономическа програма. Френската банка „Креди Агрикол“, испанската „Банко Сантандер“ и канадската „Бенк ъф Нова Скотия“ се измъкват тихомълком от страната, като оставят десетки хиляди аржентинци без спестявания.
Въпреки че официално прави декларации, повтарящи темата за ограниченията, правителството изпитва по-голям страх от пореден взрив на социалното недоволство, отколкото от недоволството на чуждите инвеститори от САЩ или от МВФ. То продължава да се придържа към мораториума, обявен с декрет от Саá. МВФ иска от новия президент смислен план, заплашва, че ще отказва всякаква помощ, докато продължава водената политика, и поставя срок от една година Аржентина да изплати дълга си.
На 31 октомври 2011 г. Папандреу обявява, че ще подложи на всенародно гласуване споразумението, сключено на 27 октомври (с цел да „спаси“ отново Гърция, налагайки ѝ още ограничения). Но след като Германия, Франция, Брюксел и МВФ го мъмрят, на 3 ноември той се отказва от намерението си.
ПО ВРЕМЕ на встъпителната си реч като президент Дуалде заявява, че банковите влогове, блокирани от corralito, ще бъдат възстановени във валутата, в която са открити. Преразглежда обаче поетите ангажименти и съоб¬щава, че спестителите ще получат парите си в песо, а не в долари, при курс 1,40 песо за долар, макар че по действащия свободен валутен курс доларът струва 1,65 песо. През април МВФ – ту с лошо, ту с добро (или просто защото няма никаква представа какво поведение да следва!) – прави жест, като отпуска 710 милиона долара, за да финансира дефицита на провинциите. Демонстрирайки вкус към комичните повторения, съвпадащ с вкуса на партньорите му, Дуалде поема обещанието… да съкрати публичните разходи. През трите предшестващи месеца компаниите уволняват 170 хиляди работници. Официално безработицата достига 25%.
В провинция Буенос Айрес спирането на стипендиите изгонва от училищата около 130 хиляди ученици от бедните квартали. Девалвацията принуждава търговците да увеличават цените на националните и на вносните продукти понякога с 30%, а на брашното със 70%.
На 20 февруари 2012 г. министрите на финансите от еврозоната постигат съгласие да отпуснат на Гърция допълнителна помощ от 130 милиарда евро срещу нови сурови ограничения от нейна страна. Министърът на финансите на Холандия Ян Кеес де Ягер настоява Атина да бъде поставена под „постоянно наблюдение“ от ЕС и МВФ.
НАСТЪПВА време, когато в Аржентина се налага друг начин на мислене. От края на 2001 г. навсякъде възникват народни събрания, организации на безработни и на piqueteros, мрежи за разменна търговия, здравни и образователни структури за координация, работниците започват сами да управляват изоставените фабрики [7]. Политиците, членовете на правителството, съдиите вече не смеят да се покажат на публични места. Заради голямата им алчност и корумпираност цялата страна се отвращава от тях. Кошмарът на разрухата предизвиква надигането на селските общности. В града отново започва дрънченето на cacerolazos, синдикатите на безработните и на работещите, обитатели на предградия, които вече гладуват, блокират пътищата за столицата. В обстановка на пълен хаос с викове Que se vayan todos!(Да се махат всички!) аржентинците се надигат отново на бунт. Двама загиват и 190 са ранени (плюс 160 арестувани).
На 26 юни 2002 г. жестокото потъпкване на протестна манифестация на piqueteros, „клането в град Авелянеда“, взима нови две жертви и тридесет и трима ранени от куршуми. Под натиска на народния гняв Дуалде обявява предсрочни избори шест месеца преди изтичането на управленския мандат.
През декември по улиците на Буенос Айрес пак манифестират близо 100 хиляди души с искане да се свика общонародно събрание, на което да се обсъди въпросът за радикална промяна на икономическия модел. Замразените от декември 2001 г. преговори с МВФ продължават да са в мъртва точка. За мнозина превърнатата във финансов парий Аржентина, подобно на Ирак, Либерия или Сомалия, вече е с единия крак в гроба. А френският социолог Ален Турен дори вече я погребва: Тя е напълно безсилна да се реформира и да взима решения. Като общност, като страна и като политическа система тя е мъртва [8]. Мъртва, може би, но още мърда. И то как!
По време на предизборната кампания кандидати са трима перонисти: Карлос Менем, мимолетният президент Саá и Нестор Кирхнер, неизвестен на широката публика, но лявоцентристки губернатор на провинция Санта Крус (Патагония). На 27 април 2003 г. излезлите начело в надпреварата за президентския пост Кирхнер и Менем получават съответно 24,34% и 21,9% от подадените гласове. На 14 май обявеният от проучванията на общественото мнение за „унищожен, победен, съкрушен“ Менем, който беше обявил, че ако бъде избран, няма да се поколебае да повика армията, за да сложи край на безредието, отказва да участва във втория тур.
На 25 май във встъпителната си реч Кирхнер говори от позицията на защитник на социалната справедливост и като привърженик на по-голяма роля на държавата, която да гарантира повече равенство там, където пазарът го изключва. И докато на церемонията по встъпването в длъжност САЩ са представени от функционер от по-нисък ранг (министърът по жилищните въпроси и урбанистичното развитие Мел Мартинес), на никого не убягва фактът, че при ръкоплясканията за чуждестранните делегации най-много аплодисменти получават президентите на Куба, Венецуела и Бразилия Фидел Кастро, Уго Чавес и Луис Инясио Лула да Силва.
Чуждестранните инвеститори не престават да претендират за чувствителна ревизия на тарифите на приватизираните обществени услуги (мярка, за която настоява и МВФ). От своя страна Кирхнер и неговият финансов министър Роберто Лаваня решават да поставят под контрол вноса на спекулативен капитал и обявяват увеличение с 50% на минималните заплати, с цел да се насърчи потреблението.
От този момент нататък политиката на президента тръгва в посока, напълно противоположна от онази, която доведе страната до разруха. Той скъсва с „отношенията на сливане“, поддържани със САЩ след 90-те години на миналия век, и се ориентира към оста на прогресивните латиноамерикански държави. Кирхнер потвърждава отново ролята на политическата воля в политиката и на държавата в икономиката. Обвързва оздравяването на финансите с развитието на социалната закрила, с реформирането на индустриалното предлагане и с подкрепата за потребителското търсене.
От септември 2002 г. силното обезценяване на песото и закрилата за местната индустрия позволяват да бъде завоюван отново вътрешният пазар и местните продукти да изместят някои от вносните. Съживява се икономическият растеж. Темповете му, благоприятствани от динамиката на износа, силно нарастват.
Като наблюдава това съживяване, МВФ естествено проявява желание Буенос Айрес да насочи част от излишъка от данъчните си постъпления към изплащането на дълга. В отговор Кирхнер предлага да поднови плащанията, но поставя условието в замяна кредиторите да се откажат от част от дълга. И действително през септември 2003 г., на Общото събрание на МВФ и на Световната банка в Дубай, той лично дефинира предложението си като окончателно и започва преки преговори с пазара, вместо да му се подчини. Така той изтръгва от монетарните жандарми съгласие за мораториум, който отсрочва с три години (до септември 2006 г.) изплащането на 12,5 милиарда долара, отлага за по-късна дата крайния срок за издължаването на 2,43 милиарда долара, които Аржентина не е платила, и най-вече отказва да поеме какъвто и да било ангажимент относно предписанията на МВФ.
В последна сметка тази твърда позиция се оказва печеливша и постигнатото на 25 февруари 2005 г. преструктуриране създава интересен прецедент, за да не кажем пример. На тази дата Аржентина налага съкращаване на държавния си вътрешен и външен дълг (общо 178,7 милиарда долара), като резултат от опрощаването на 75% върху 82 милиарда долара от целия дълг [9]. От тази сума 43,5% са били притежание на чужди частни спестители (голяма част от тях италианци и германци), 34,5% са били притежание на корпоративни чуждестранни инвеститори и 22% на аржентинци. Размерът на сумите, дължими на МВФ, Световната банка и други международни организации, остава незасегнат от това споразумение [10] – нещо, за което някои по-радикални привърженици на този подход ще упрекнат президента.
На 9 март 2012 г. Гърция пристъпи към най-знаменателното в историята преструктуриране на дълг, възлизащ на 206 милиарда евро. Около 83,5% от частните гръцки кредитори се съгласиха да заличат 53,5% от стойността на притежаваните от тях ценни книжа (Атина обещава да наложи подобна отстъпка и на другите). Тази операция гарантира на инвеститорите изплащания, които щяха да бъдат прекратени при един финансов хаос. Противно на Аржентина, гръцката неплатежоспособност не е елемент на разрив в икономически и политически план. Вслушвайки се в изискванията на „тройката“ (Европейската комисия, Световната банка и МВФ), гръцкото правителство обяви нови мерки за сурови ограничения.
ОБВИНЯВАН в „популизъм“, критикуван заради отказа му да криминализира социалния протест, понякога обвиняван в авторитарност, президентът Кирхнер, макар да не успя да разреши всички проблеми на страната си, ренационализира някои стратегически предприятия – пощите и телекомуникациите, водите, въздушния транспорт, финансира важни социални програми и намали бедността на половина за четири години. Ние постигнахме най-добрата договореност в света за най-големия дълг в света, заяви той на 25 февруари 2005 г. в Дубай.
През декември 2005 г. с помощта на Венецуела, която купи държавни облигации за 1,6 милиарда долара, Аржентина си позволи лукса с една вноска да изплати дълга си от 9,8 милиарда долара към МВФ. Дори във връзка с този акт се чуват критики. Но за Буенос Айрес тази мярка беше от фундаментално значение – да попречи на отговорните за катастрофата от 2001-2002 г. отново да си пъхат носа в управлението на страната.
Когато си възвърна суверенитета, страната се изправи на крака по впечатляващ начин. Толкова успешно, че брутният ѝ вътрешен продукт (БВП) се утрои в периода между 2003 г. и 2011 г. Разбира се, гръцките експортни възможности не могат да се сравняват с аржентинските. А освен това Буенос Айрес се възползва от слънчев лъч, огрял световната икономика, стимулирана от ниската цена на кредитите и от китайското търсене на суровини. Гръцката икономика не може да разчита на такава околна среда.
Това обаче не трябва да я възпира да размишлява върху поуката от този прецедент. Поука, която Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика за 2001 г., като наблюдаваше аржентинската катастрофа, формулира така една година след това: Всеки икономист, достоен да носи това име, би могъл да предскаже, че политиката на строги ограничения ще предизвика забавяне на икономическата активност и че бюджетните цели няма да бъдат постигнати [11].
Е, какво бихме казали, ако се замислим за сегашното положение на Гърция?
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Методи Кръстев
Многобройни прецеденти
1868 г. САЩ В края на гражданската война Вашингтон обявява дълга на Конфедерацията за недействителен.
1898 г. Куба След победата си над Испания САЩ обявяват за невалидни задълженията на кубинския народ към Мадрид.
1918 г. Съветски съюз Болшевиките не признават царския дълг.
1998 г. Русия Москва прекратява едностранно с декрет плащанията по дълга си към страните от Парижкия клуб, неформална група от публични кредитори (постоянни членове: Германия, Австралия, Австрия, Белгия, Канада, Дания, Испания, САЩ, Финландия, Франция, Ирландия, Италия, Япония, Норвегия, Холандия, Великобритания, Русия, Швеция и Швейцария), както и към частните банки.
2003. Ирак САЩ обявяват иракския дълг за възмутителен и искат от Германия, Франция и Русия да се откажат от кредитите, които Ирак трябва да им върне.
2007 г. Еквадор Експертна проверка стига до заключението, че голяма част от публичния дълг на страната е незаконен. Кито налага на кредиторите си да изкупят за 900 милиона долара ценни книжа на стойност 3,2 милиарда долара.
2008 г. Исландия Населението се организира за протест срещу плащанията по дълга, свързан с дейността на частната банка „Landsbanki“. Макар и заплашена с наказателни мерки от британското и холандското правителство, както и от частните инвеститори, на 17 февруари 2012 г. Исландия установява, че агенцията „Фич“ е повишила с една степен кредитния ѝ рейтинг.
Извадки от представянето на „Dette odieuse: toute une histoire“ (Възмутителен дълг: цялата история) от Claude Quémar (Comité pour l’annulation de la dette du tiers-monde, CADTM), Лиеж, 23 октомври 2011 г., и от есето „AAA. Audit Annulation Autre politique“ (ААА. Одит, анулиране, друга политика) от Damien Millet и Eric Toussaint, Seuil, Париж, 2012 г.
Бележки под линия
[1] Средно 1105% между 1985 и 1990.
[2] Ел Паис, Мадрид, 24 ноември 2000.
[3] Повторено в Courrier international, Париж, 20 декември 2001.
[4] Nuevo Herald, Маями, 14 юли 2001.
[5] Рамон Пуерта изпълнява длъжността президент от 21 до 23 декември 2001, г. Едуардо Каманьо изпълнява същите функции от 31 декември 2001 г. до 2 януари 2002 г.
[6] Monde, 8 януари 2002.
[7] Виж Cécile Raimbeau, „En Argentine, occuper, résister, produire“ (В Аржентина окупирай, съпротивлявай се, произвеждай), Monde diplomatique, септември 2005.
[8] Ел Паис, 14 април 2002.
[9] След дълги преговори с кредиторите, които отказваха това опрощаване от 75%, през 2010 г. те най-накрая го приеха за близо 93% от пълния размер на въпросните суми.
[10] Между 2001 и 2004 г. Буенос Айрес ще им изплати над 10 милиарда долара. Аржентина продължава да дължи 6,7 милиарда долара (без лихвите) на Парижкия клуб. През ноември 2010 г. той се съгласи да предоговори начина на изплащане на този дълг, но както настоява от две години аржентинското правителство, без намесата на МВФ.
[11] Straits Times , Сингапур, 10 януари 2002.