/Поглед.инфо/ Когато в нощта на 15 срещу 16 юли гледах отлаганата три пъти в течение на деня пресконференция на Кери и Лавров в Москва, внезапно се появи натрапчивото чувство за позната ситуация. Тъй като от руското Външно министерство имаха проблем със звука през собствения им сайт, превключих на РТР1, където в заставките вървяха съобщения за хода на преврата в Турция.
Професионално погледнато, това бе уникално преживяване, защото в реално време можеха да се проследят реакциите на двамата супердипломати, които влязоха в историята на международните отношения още преди да излязат в пенсия. Никой от двамата не спомена нищо за случващото се в Турция в официалното си изявление. А на молбата на журналист от „Ню Йорк Таймс“ към Джон Кери за актуален коментар, отговорът бе, че двамата със „Сергей“ едва в последния момент са разбрали за това, което „става или може би не става“ там в последните минути.
Може би точно тази фраза отключи в спомените ми асоциациите с опита за преврат отпреди почти четвърт век в Съветския съюз. Бях напълно убеден, че превратът в Турция ще е неуспешен и успокоих познатите, на които им предстоеше полет през Истанбул след няколко дни. Както се оказа впоследствие, интуицията не ме бе подвела.
***
Поводът за настоящия коментар обаче са едни (научни) теории на международните отношения, на които се позова посланикът на Турция у нас по една от националните телевизии. „Ние очакваме всички демократични, приятелски и съюзнически страни да бъдат солидарни с нас.[…] В политологията основният постулат е следният: демокрациите не воюват помежду си.“.
Тук мимоходом трябва да се отбележи, че посланик Гьокче защити и представи много професионално „от движение“ позициите на своята страна, като вмести доста елегантно изказванията си в общия контекст на сутрешния блок и предшестващите го събеседници. Което не означава, че изтъкнатите от него акценти не бяха високомерни, арогантни и с правилната доза дипломатически натиск, обвит в кадифена усмивка. Но да се върнем към по-значимата за момента тема. Онази за
демокрациите, които не водели войни помежду си
Тази пропагандистка теория се лансираше масово през последното десетилетие на миналия век, та чак до войната в Ирак. Съдържанието ѝ се изчерпва всъщност с кратката ѝ теза. Няма обаче никакви емпирични доказателства, че би могла да бъде вярна, а оттук и приложима като принцип и източник на международноправните отношения. Това е доктринален постулат в международното право.
В момента за Турция тази квази теория е много удобна, защото нашата югоизточна съседка може да разтяга като ластик напрежението в отношенията си с един куп страни, твърдейки, че всичко си остава в сферата на „теоретичната“ нормалност. Първи примери за това са целенасоченото обтягане на отношенията със САЩ или пък ехидното отношение към българските опасения, че бежанският поток може да се използва като оръжие за натиск срещу страната ни. За последното в духа на „хибридната дипломатическа война“ посланик Гьокче ни показа много рафинирано и моркова, и тоягата: „В Турция, ако завали дъжд, тук се говори за бежанци. В Турция ако изгрее слънце, тук пак се говори за бежанци. Има много други теми, [по] които може да се води разговор между двете страни. [...] След като България е също една демокрация, смятам, че няма нищо по-естествено от това България да се радва от това, че [в Турция] е възтържествувала демокрацията...“
Очевидно българската страна трябва да си помисли, дали не трябва да възхвали „победата на демокрацията“ в Турция, ако иска да се освободи от страховете си за бежанския поток.
Теорията за миролюбивите демокрации от известно време отстъпи на заден план не само поради липса на достатъчно убедителни емпирични изследвания. Както посочват видни представители на школата на реалистите в международните отношения, идеализмът на горната хипотеза не може да бъде безкраен, защото няма гаранции, че една демокрация няма да се превърне рано или късно в диктатура. Поради това е нужно да се отчита необходимостта от провеждане на политика на баланс на силите и съответно да се поддържа материална готовност за нея.
През последните дни у нас масово се обсъждат прекомерните мерки за възмездие, които президентът Ердоган би предприел срещу извършителите и заподозрените участници в неуспелия преврат. По темата се изказват както представители на кабинета, така и на висшето военното съсловие. В този аспект България като че ли отново остава в капана на безпрекословната вяра в идеалистичния принцип, загърбвайки факторите на реалната политика. Очевидно по тази линия няма да имаме успех с комшиите. Хубаво е да се отчете, че очертаващият се конфликт със САЩ във връзка с експулсирането на Фетхуллах Гюлен е на базата на баланса на силите. Най-малкото, защото отвъдокеанските ни партньори няма как да подхванат темата за смъртното наказание – при тях този наказателен режим не е преставал да работи.
Проблемът е още по-сложен, ако се има предвид, че теорията за демократичния мир, а оттук и претенциите на нашите комшии, са на глинени крака, защото западните демокрации от доста време са в състояние на криза. Те проявяват силни симптоми на морбидност (по Грамши) и видни учени и анализатори посочват, че
политически сме навлезли във фазата на постдемокрацията
Става въпрос най-вече за това, че демократичните институции функционират формално правилно, но не дават възможност на гражданите да упражняват ефективен контрол върху избираните от тях политици. А с това и да коригират направлението и резултатите от политиката, в това число и външната, така че тя да бъде полезна за голямата част от обществото и да обезпечава общо и нарастващо за всички благосъстояние и по-добър живот. Решенията на национално-държавно ниво в това отношение се вземат от неформалните мрежи на лични обвързвания между политическа власт и могъщи икономически интереси.
Големият проблем в доктринално налаганата либерална демокрация се оказа загубата на пример за подражание. Бившите соцстрани се лишиха от „класически“ примери за подражание на Запад, но пък за сметка на това много бързо усвоиха постдемократичните трикове, и даже изпревариха в това отношение т.нар. утвърдени, но с трайни симптоми на морбидност демокрации. В резултат на това в много малко източноевропейски страни днес са налице консолидирани демократични институции.
Тъкмо тези тенденции утвърждават и схващането за „незападните“ демокрации – в т.ч. и от ислямски тип. Тази концепция се лансира през последните две години от научни сътрудници на фондация „Карнеги“. Става въпрос за това, че западната мостра на либералната демокрация не е приложима по един универсален начин. Нужно е да се отчитат националните, етнически, религиозни и исторически традиции и фактори. Като цяло концепцията не е избистрена напълно в научно-теоретичен план, но публикуваната през миналата година книга на проф. Ричард Янгс „Загадката на незападната демокрация“ бе препоръчана като наръчник за работещите в сферата на подпомагане на демокрацията по света. На практика това означава легитимиране и на други политически системи на демокрация, различни от англосаксонския и западноевропейския модел. В светлината на тези нови концептуални повеи
неуспелият опит за преврат в Турция има структуроопределящо значение
Президентът Ердоган успя да мобилизира масова подкрепа на своя режим, който той иска да промени до степен на силно централизирана президентска власт. Дали това ще остане в рамките на една формално функционираща и легитимирана като „незападна“ демокрация, предстои да се види. Несъмнено политическата система на Турция се намира във фаза на динамичен преход, която във физиката се нарича динамично равновесие далеч от състоянието на стабилност. Докато обаче не е напусната зоната на формалната демокрация, все още действа законът на политическия консерватизъм – без намеса отвън няма да има съществени структурни промени, въпреки политическите пертурбации, пък били те и чрез неуспели опити за преврат.
В този смисъл българската външна политика не трябва да остава на нивото на плитката и шаблонизирана демократическа пропаганда. Това, че Турция ще ни признае за ужким консолидирана демокрация (каквато ние не сме), защото ние я признаваме за формална демокрация по западен тертип (каквато тя не е), няма да подобри реалните ни външнополитически баланси. Ключов компонент на външнополитическата ни стратегия трябва да стане изпреварващият анализ за незападен тип демократични вътрешнополитически процеси в нашата югоизточна съседка с пряко външнополитическо въздействие върху нас. България трябва да е в състояние да разбива превантивно и бъдещите кодове на „енигматичната“ машинария за военни и тям подобни преврати там.
Телевизионната изява на посланик Гьокче показа, че Турция ще продължи линията на хибридна дипломатическа война. Както бе предвидено в предишни анализи, тя се активизира при засилена вътрешнополитическа нестабилност. Не би било зле във Външно да анализират интервюто му и да го пратят като изпитен материал на сегашната ни посланичка в Анкара, вместо да я карат да мълчи. Ако не издържи изпита, да я заменят с наш кадър, еквивалентен на своя турски колега, за отзоваването на когото българският външен министър отдавна трябваше да е взел мерки.
А иначе асоциациите с преврата отпреди четвърт век в Съветския съюз показват и как се спасява държава в кризисна ситуация. Навремето Горбачов се скри във вилата си, за да изчака некадърните превратаджии да извадят за своя сметка кестените от гаснещия перестроечен огън. И си разби държавата. Имаше си достлук с американците, и те го бяха предупредили за готвения преврат и чрез Елцин, и директно чрез своя посланик в Москва. Ердоган хитроумно използва прикритието с отсядане в хотел, рискува много и спечели още повече. Но външнополитически си беше възстановил достлука и с Русия, и с Израел. Точно както го е препоръчал в книгата си „Стартегическа дълбочина“ уволненият от него преди няколко месеца премиер и професор Давутоглу. И без да се интересува от теориите за самоинсценировка или пък за контролируемост на преврата.
___________________
*Димитър Димитров е завършил специалност „Международни отношения“ в УНСС София. В началото на деветдесетте години заминава за Австрия със стипендия на австрийското правителство за млади научни работници. Работил е в Австийската академия на науките, Института за модерни изследвания, в икономическия институт на Сдружението на индустриалците в Австрия. Понастоящем подготвя за издаване книга за ролята на социално-икономическите фактори във външната политика на бившите социалистически страни като резултат от четвъртвековния трансформационен период, а така също и превод на български език на най-новите монографии на професор Колин Крауч в областта на постдемокрацията.