АПРИЛ 2010. Тройката, съставена от Европейската комисия (ЕК), Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международния валутен фонд (МВФ), се намеси в процеса на гръцкото колективно договаряне. Тя постигна намаляване на заплатите в обществения сектор и на пенсиите с около 25%, а сега, в началото на 2012, иска редуциране на минималната заплата.

През юни 2010 същото трио лансира специална процедура, задължаваща румънското правителство да приеме промени в Трудовия кодекс и в законодателството, уреждащо колективните трудови договори, с цел да намали цената на наемането на работа и да подобри гъвкавостта на заплатите [1]. А на 7 юни 2011, Европейската комисия прикани Белгия да реформира своята система за индексиране на заплатите с аргумента, че там средната цена на работната ръка е нараснала по-бързо, отколкото в съседните страни – Франция, Германия, Холандия [2].

Гърция, Румъния, Белгия… От няколко месеца насам Брюксел поставя растежа на заплатите в сърцевината на своята стратегия за разрешаване на кризата, която разтърсва Европа. По-точно, изисква от националните власти да ги намалят. В същото време в Договора от Маастрихт (в сила от 1 ноември 2003) се заявява, че Комисията няма нито да подкрепя, нито да поддържа дейностите на държавите членки по отношение на заплащането на труда (член 2.6). Тази клауза е преминала и в Лисабонския договор.

Ако първоначално въпросът за заплатите беше изключен от прерогативите на общността, наложените от ЕС ограничения – от контрола върху публичните дефицити до този върху външния дълг – целяха донякъде да гарантират задържане на заплатите. Но тази намеса се осъществяваше от разстояние, непряко. Вече не е така и според председателя на Европейската комисия в най-новата промяна в дейността на Брюксел няма нищо случайно. Случващото се, твърди Жозе Мануел Барозу, е тиха революция, на малки стъпки, към по-силно икономическо управление. Държавите членки приеха – и надявам се да са разбрали добре, че това е необходимо – да присъдят на европейските институции по-съществени права за надзор [3].

Правителствата са решили да се координират, за да водят обща политика за намаляване на заплащането в европейски мащаб. Пактът „Евро плюс“, приет през март 2011 г., ускорява разпада на моделите за колективно договаряне. Освен в ограничаването на дълга и публичните дефицити, което ЕС желае да бъде вписано в законодателството на всяка страна, той възнамерява да се меси и в националните преговори, за да наложи своята концепция за дисциплина по отношение на заплатите. По-точно казано, „пакетът за европейско икономическо управление“ (six-pack) от октомври 2011 г. прибавя юридически средства за натиск към Пакта, който е само един политически ангажимент между държавите.

Този инструмент, съдържащ шест европейски законодателни акта, беше приет по спешност и в пълно мълчание. Придвижен от Генералната дирекция по икономически и финансови въпроси (ECFIN), от икономическите министри и ЕЦБ, той предвижда командно табло, което да алармира при нарушаване на макроикономическото равновесие или на конкурентоспособността, считано за прекомерно от Брюксел. Ако дадена страна не се подчини на препоръките, може да бъде подложена на финансови санкции. Що се отнася до заплатите, показателят, избран да нивелира тази архитектура, съвсем не е безобиден — предпочетено беше това да е средната цена на работната ръка (CUMO), вместо частта от националното богатство, заделяна за заплати [4]. Докато първият показател отразява растежа на заплащанията спрямо другите страни на Съюза, вторият анализира разпределението на богатствата между труда (заплати) и капитала (печалби). Терминът конкурентоспособност маскира зле истинската природа на замисъла — засилване на конкуренцията между работещите европейски граждани вътре в Съюза, чиито създатели твърдяха, че той щял да благоприятства сътрудничеството между своите членове срещу външните…

ВИЖДА СЕ вече приетият модел – това е Германия, която реформите на Герхард Шрьодер (1998-2005) превърнаха в образец на модерност. На 30 март 2010 Кристин Лагард, тогава министър на икономиката на Франция, отбеляза: Германия извърши отлична работа през последните десет години, като подобри конкурентоспособността и оказа силен натиск върху цената на работната ръка [5]. Малко по-късно Жан-Клод Трише, тогава управител на ЕЦБ, заби гвоздея: Немските предприятия успяха да се адаптират бързо към глобализацията (…) Тяхното внимание по отношение на производствените разходи и на реформите за по-гъвкава икономика може да служи за пример на всички съседни страни [6].

И все пак, ако Шрьодер беше така бързо наречен приятел на работодателите, то може би е защото неговата битка за конкурентоспособност доведе до провал в социален план, без да броим и това, че германската стратегия за конкурентно намаляване на инфлацията, т.е. за нарастване на конкурентността на износа чрез намаляване на заплатите, представлява истински лош пример за европейско сътрудничество [7]. В края на 90-те Германия оправдаваше тази политика с влошаването на своя търговски баланс и със загубата на икономическа ефективност вследствие на сливането на двете Германии. Сега показателите, привилегировани от възходящата в момента ортодоксална икономическа идеология, отново са на зелено. Но на каква цена…

Създадохме един от най-добрите сектори с ниско заплащане в Европа – с това се поздравяваше Шрьодер през 2005 г. по време на Световния икономически форум в Давос. От 2003 г. насам политиката за гъвкавост на пазара на труда (законът „Харц“) доведе до значително обедняване на Германия. Временната заетост се превърна в цял отделен сектор, някои от пропорционалните на приходите помощи при безработица бяха премахнати и се появиха т. нар. „mini-jobs“ (гъвкави форми на заетост, заплащани с по 400 евро на месец). 33% от работещите се назначават с временни договори, а 6,5 милиона, т.е 28% от работната сила, са с ниски заплати, под 10 евро на час [8]. Колективните договори също станаха много уязвими. От всички страни членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) от 2000 до 2009 г. най-бавен беше растежът на заплатите в Германия. В реални граници, т.е. като се вземе предвид инфлацията, заплатите са намалели с 4,5 %, докато по същото време във Франция са се увеличили с 8,6 %, а във Финландия – с 22 % [9].

ПРЕДСТАВЯЙКИ Германия като модел за излизане от кризата, мнозина пропускат да уточнят, че Берлин успява да продава своите продукти, защото партньорите му ги купуват [10]. Немският износ следователно зависи от консумацията в други страни от региона, която на свой ред зависи от покупателната способност на населението в тези страни. Другояче казано, търговският дефицит на едни е условие за излишъка на други. И то до такава степен, че за британския икономист и журналист във Файненшъл таймс Мартин Волф преодоляването на днешната криза предполага в това отношение Германия да стане по-малко германска [11]. Въпреки това брюкселските оракули не се отказват и продължават да приканват европейските столици на подражават на Берлин – перспектива, която представлява логичния завършек на една остаряла динамика.

През 80-те години европейската валутна система (SME) наложи на своите членове политика на обвързване с германската марка и на практика пълно подчинение на валутните и бюджетни правила, диктувани от немските валутни власти. По онова време различни мерки все още позволяваха на държавите да подобряват относителните си разходи за производство: парично обезценяване (промяна във валутните курсове) и конкурентно намаляване на инфлацията (промени в заплатите, фискалната политика и др.). В началото на 90-те критериите за структурна пригодност, наложени с Договора от Маастрихт, налагат либералното координиране на икономическата политика, което е следствие от съотношението на силите между големите страни.

Докато Франция препоръчваше единната валута като гаранция за европейската интеграция на наскоро обединената Германия, канцлерът Хелмут Кол в замяна на това наложи немския модел за централна банка и антиинфлационната си мания. Публичният дефицит не може да надхвърля 3% от брутния вътрешен продукт, публичният дълг – 60% от БВП, а правителствата трябва да се стремят към „високо ниво“ на устойчивост на цените, т.е. към ръст на инфлацията от не повече от 1,5 пункта спрямо средния за трите страни членки с най-нисък ръст. На този стадий възнагражденията не са обект на никакво пряко управление.

През 1999 г. раждането на еврото бележи обрат — единната валута забранява на държавите членки каквото и да било обезценяване или други заигравания с валутните курсове, с цел да подобрят конкурентоспособността си. Какви са последиците от това? Заплатите стават последният механизъм, с който държавите разполагат, за да подобряват относителните си разходи за производство – ситуация, която непрестанно оказва натиск върху покупателната способност на европейските трудещи се.

В този период политиката за колективно договаряне претърпява основна промяна и е принудена само да се защищава. Под натиска на текущите преструктурирания и ръста на масовата безработица много европейски синдикати, на първо място немските, преразглеждат основните си искания. Тъй като те преговарят под обвинението, че вредят на националната конкурентоспособност, техен приоритет вече не е повишаването на заплатите, а запазването на работните места.

Дълга поредица от колективни трудови договори, приемащи увеличение на работното време срещу запазване на работните места, илюстрира тенденцията към обезценяване на браншовото договаряне в цяла Европа, както това стана през 2004 в „Сименс“, Германия, или през 2005 в „Бош“, Франция. Удължаването на работното време е равносилно на намаляване на заплащането на труда. Европейската конфедерация на синдикатите (ЕКС) считаше, че задържането на заплатите е необходимо в период на силна безработица (12 до 13% за ЕС), разказва Жан Лапер, тогава генерален секретар на организацията. Мислехме, че трябва да направим това усилие в интерес на запазването на работни места (…) После се почувствахме предадени и измамени от работодателите, защото заплатите не спряха да падат, без това да доведе до увеличаване на назначенията [12].

В подобен контекст се осакатява самата природа на заплащането. След като до един момент беше обект на истински политически разисквания, оттук нататък то бе сведено до най-елементарен фактор за инфлационен натиск или за повишаване на конкуренто¬способността. В резултат на това ключовият въпрос за разпределението на благата бе окончателно отстранен.

На ниво Европейски съюз икономическите фактори, които си присвояват този въпрос, доброволно премълчават ролята на политическата сфера при избора на икономически възможности. Според тях едни отговорни социалните партньори не могат да имат друга амбиция, освен да улесняват необходимото намаляване на цената на работната ръка: Социалните партньори би трябвало да продължат да доказват чувството си за отговорност и да сключват в държавите членки колективни трудови договори, съобразени с общите принципи, зададени от главните насоки на икономическата политика [13].

Извадено от теоретичната сфера на социалната компетентност на Брюксел, заплащането на труда се оказва запратено в сферата на общата икономическа политика. Така обаче макроикономическите белезници на Съюза не предлагат друга перспектива освен организиран дъмпинг на заплатите. Щом в момента не се очертава никаква рамка на европейско колективно договаряне, нито хармонизиране нагоре в рамките на европейското право, преговорите могат да водят само… надолу. Сякаш вече не може и да се мисли за преговори за увеличаване на възнагражденията.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

- Превод Миряна Янакиева

Ан Дюфрен - Социоложка, изследователка в Националния фонд за научни изследвания (FNRS) на Белгия. Автор на Le salaire, un enjeu pour l’eurosyndicalisme. Histoire de la coordination des négociations collectives (Заплатата, важен въпрос за евросиндикализма. История на кординацията на колективните преговори) Presses universitaires de Nancy, 2011.

ДОСИЕ:

Посегателства върху заплатите

Берлинският консенсус

Труден въпрос за европейските синдикати

Къде отидоха парите?

Да се въведе таван на доходите

Бележки под линия

[1] Писмо за намеренията на румънското правителство до МВФ, 16 юни 2010.

[2] Европейска комисия, Оценка на националната програма за реформи и на програмата за стабилност на Белгия през 2011, Брюксел, 7 юни 2011.

[3] Реч пред Европейския институт на Флоренция, 18 юни 2010.

[4] Вж. Франсоа Рюфен, „Мащабно присвояване на богатства“, Монд дипломатик, януари 2008.

[5] „Лагард пред Съвета на германските министри“, Фигаро, 3 септември 2010.

[6] „Страните от еврозоната трябва да положат усилия“, Фигаро, 3 септември 2010.

[7] Вж. Тил Фан Трик, „Пирова победа за германската икономика“, Монд дипломатик в Дума, 16 септември 2010.

[8] За повече подробности вж. Bispinck Reinhard et SchultenThorsten, Trade Union Responses to Precarious Employment in Germany, WSI-Diskussionspapier № 178, décembre 2011.

[9] Organisation internationale du travail (Международна организация на труда, МОТ), „Rapport mondial sur les salaires 2010/2011. Politiques salariales en temps de crise“, (Световен доклад за заплатите 2010-2011. Политиката на заплатите по време на криза), Женева, ноември 2011.

[10] Около 60 % от износа на Германия са предназначени за Европейския съюз.

[11] Мартин Волф, „A disastrous failure at the summit“, Financial Times, Лондон, 14 декември 2011.

[12] Интервю с автора.

[13] Препоръка на Съвета относно главните насоки на икономическите политики, 15 юни 2001.