/Поглед.инфо/ Общинските, а след това и европейските избори, предвидени съответно за март и май т.г., ще дадат възможност да се провери популярността на френските социалисти две години след избирането на Франсоа Оланд за президент. Очертава се присъдата на избирателите да бъде строга. Заради влошеното икономическо положение в страната и безволието на властта.
НА ПРЪВ поглед контрастът е пълен. След като вежливо се изправиха една срещу друга на изборите, двете основни политически формации в Германия – Християндемократическият съюз и Социалдемократическата партия, неотдавна си поделиха министерските кресла . Във Франция левицата и десницата взаимно се нападат и създават впечатлението, че имат противоположни становища по почти всички въпроси – равнището на данъчно облагане, социалната закрила, имиграционната политика.
И все пак, докато медиите вече се готвят да отразят един все по-вероятен мач реванш за Елисейския дворец, Никола Саркози и Франсоа Оланд биха могли да почерпят вдъхновение от откровеността на Ангела Меркел и Зигмар Габриел. И да сформират заедно правителство, което, изключвайки малките детайли, да продължи основните насоки, следвани от тридесет години насам.
В труд от 2006 г., удобно озаглавен Дълг към истината, Оланд вече признава, че има сходството между социалистите и либералната десница в областта на икономическата, финансовата, валутната, търговската, промишлената и европейската политика. „Именно Франсоа Митеран, изтъква той, заедно с Пиер Береговоа, премахна регулацията на френската икономика и отвори широко вратите за всякакъв вид конкуренция. Именно социалистът Жак Делор беше, както в Париж, така и в Брюксел, един от строителите на финансова Европа с присъщите ѝ политически промени в макроикономическата политика. Именно социалистът Лионел Жоспен поде най-съществените индустриални прегрупирания на водещите държавни предприятия, дори с цената на това да бъдат отворени за частния капитал. Той получи упреци по този повод. Така че да оставим настрана идеологическите дрипи, които не могат да заблудят никого.“ [1]
Какво повече да кажем осем години по-късно? Тъкмо липсата на решителност по основните насоки на страната обяснява безразличието на французите към шумотевицата и страстите на политическата класа, в която две течения — колкото врагове, толкова и съучастници — монополизират националното представителство. Защото, макар социалистите и десницата да държат 92,2% от местата в Националното събрание и 89% от тези в Сената, правителствените решения се посрещат с категорично неодобрение, а парламентарната опозиция не буди никаква надежда.
Привидно това няма значение. Режимът се държи, тъй като разчита на институции, които дават пълни правомощия на президента на Републиката, включително правото да отложи за неопределено време влизането в сила на данъчната разпоредба (екотаксата), гласувана с подкрепата на почти всички депутати.
Но бунтовността расте.
За това допринася недоверието в политиците, подхранвано от неспособността им да предложат каквато и да било перспектива за страната. Посредствеността на личните им амбиции не решава нищо, а пресата отразява и преувеличава клюките и сплетните им. Язвителната „недискретност“, приписвана на Саркози, когато говори за политическите си „приятели“, се превръща в златна мина за журналистите, по-доходна дори от злословенето на някои социалисти по адрес на министър-председателя Жан-Марк Еро. Подобен климат подхранва своеобразен „неопужадизъм“ [2]. Той все повече се разгръща встрани от традиционните политически образувания под формата на внезапни изблици на гняв и непрестанно жужене в социалните мрежи [3]. Движението на „оскубаните“ ръководители на предприятия, които се провъзгласяват за жертви на държавата, традиционалистки настроената тълпа на „Манифестация за всички“, „червените шапки“ (земеделски стопани) в Бретан – и всичко това за по-малко от осемнадесет месеца!
Разривът между народните избраници и избирателите отчасти се дължи на американизацията на френския политически живот. Основните партии вече не са нищо повече от електорални машини, картели от местни първенци със застаряваща членска маса [4]. На вратата не се блъскат да влязат нови последователи, тъй като инструментите на една различна политика изглеждат захвърлени завинаги. Протестите срещу преподаването в училище на новата теория за половете (жанр – от фр., джендър – от англ.) или срещу пътната такса не променят нищо – нито средствата, отпускани за националното образование, нито размера на укритите данъци. Но така поне хората имат възможност да се съберат и да изпитат удовлетворението, че са накарали някой министър да отстъпи. Седмица по-късно горчивината се появява отново. Защото е напълно очевидно, че нищо съществено не се е променило, понеже нищо съществено не зависи от никой министър. Нито дори от Елисейския дворец. Още от самото начало Оланд последва курса, който беше обещал да промени. Така избра по-скоро да затъне, отколкото да бъде дързък [5]. Останалото е театър или, иначе казано, автоматизирани политически действия. Веднага щом левицата дойде на власт, десницата я обвинява, че подкопава националната идентичност, че приема всички имигранти или че задушава страната с данъци. Веднага щом си върне властта, десницата пък възразява на обвиненията, че защитава привилегиите. И напомня на конкурентите си, добили отново почти революционен облик, че понякога самите те са водили политика, по-либерална от тази на десницата: „В крайна сметка, негодува през февруари 2012 г. тогавашният министър-председател Франсоа Фийон, в спор по време на телевизионно предаване с тогавашната ръководителка на социалистите Мартин Обри, за мен е оскърбително, когато чуя, че сме облагодетелствали богатите. Когато вие бяхте министърка [между 1997 и 2000 г.], капиталът се облагаше с десет процента по-малко, отколкото днес. Когато вие бяхте министърка, данъците върху доходите се понижиха. Ние облагаме капитала, ние взехме решения, каквито вие така и не взехте по отношение на акциите, печалбите на брокерите, допълнителните пенсии, отпускани от предприятията. (…) През 2000 г. г-н Фабиюс [тогава министър на икономиката] беше понижил данъчното облагане върху част от акциите.“ [6]
Бълнуваща дясна преса
ДЕСЕТ години по-рано Лоран Фабиюс упрекна министъра по социалните въпроси Франсоа Фийон, че не вдига достатъчно минималната заплата. А последният незабавно му отвърна: „През 1999 г. вие не увеличихте минималната работна заплата. През 2000 г. също не я увеличихте. А през 2001 г. я побутнахте нагоре с едва 0,29%.“ „Побутване“ няма да има и през 2014 г. Едни и същи действащи лица и речи, една и съща логика. За да умеете да предвиждате, просто запомняйте добре. В края на мандата на Оланд „светът на финансите“ несъмнено отново ще се превърне в „истинския противник“ на френските социалисти. Но днес, дори по мнението на един министър, Министерството на икономиката и финансите служи за бърлога на банкерското лоби.
За десницата би било обаче налудничаво да признае, че в момента социалистите просто следват политическата ориентация на Саркози и Фийон, заключена на практика в европейските договори, които и едните, и другите договаряха и подписваха. Ето защо от осемнадесет месеца Франция „трепери от страх“, „затворите се опразват“, „в страната гъмжи от имигранти“, а „богатите бягат“... Ако четете Фигаро, ще научите, че Оланд бил предизвикал „най-голямото изселване на съзидателните сили на страната след отмяната на Нантския едикт от Луи XIV“ (27 ноември 2012). Ще разберете също, че „правителството на Еро е решило да отвори широко портите за издръжка на нехранимайковците“, като целта е те да бъдат „форматирани“ така, че да чакат всичко от държавата и до края на живота си да останат храненици“ (9 октомври 2013). И накрая ще научите, че „подобно на добрите ученици, които често са обект на подигравки от страна на своите приятелчета, белият хетеросексуален човек у нас скоро ще бъде принуден да се крие“ (уводна статия от 13 декември 2013). Е, стига толкова.
Потопена в тази водна баня, най-взривоопасната част от десницата горчиво се самоупреква, че ѝ липсвала твърдост, докато била на власт, и се кълне, че ще поправи това веднага щом си я върне. И в този случай сценарият е познат, понеже разиграва случилото се през 1983-1986 г., когато Националният фронт направи пробив. Навремето неолибералният завой на социалистите разочарова част от електората им от народните слоеве. Десницата пък изтълкува този завой като признание, че лявата политика е хвърлила страната в пропастта, и настоя незабавно да се поеме курс към пазарно общество. Тогава социалистите заклеймиха радикализацията на противниците си и, понеже не можеха да защитят (оскъдната си) икономическа и социална равносметка, подеха рефрена „Помощ, десницата се завръща!“ Ксенофобските изказвания на няколко влиятелни консерватори и суматохата, породена от опитите им за съюз с крайната десница, свършиха останалото, като изпълниха публичното пространство. В това време (но по-дискретно) предприятията се изнасяха в чужбина, а неравенствата растяха.
А утре какво, шокова терапия ли? В интервю за Лез Еко Жан-Франсоа Копе, председател на десния Съюз за народно движение (СНД), обяви програмата на партията си: „Премахване на 35-часовата работна седмица, значително понижение на данъците, придружено от намаление на публичните разходи. (…) Никой не може да разбере защо осигурителният режим при временния труд все още струва 1 милиард! Нима имаме нужда от толкова много държавни телевизионни канали? Друг пример – по отношение на държавната медицинска помощ сме единствената страна в Европа, която продължава да поема изцяло медицинските разходи на нелегалните имигранти. Публичните разходи днес представляват 57% от БВП. Трябва да се върнем към средната стойност за еврозоната, която е около 50% от БВП. (…) Това е икономия от 130 милиарда, която ще се реализира години наред.“ [7] Дали Копе не се опитва да ни убеди, че политиката на социалистите е лява?
Министър-председателят социалист Жан-Марк Еро никак не му улесни задачата, след като наскоро обеща целият президентски мандат да бъде белязан от строги икономии: „През 2014 г. ще икономисаме 15 милиарда, но ще трябва да поддържаме същия ритъм и през 2015, 2016 и 2017 г.“ [8] По време на петгодишния мандат на Саркози публичните разходи нарастваха средно с по 1,6% на година. Социалистите си поставиха за цел да ограничат ръста на... 0,2% през идните три години. А могат ли да направят нещо друго, при положение че европейските власти, упражняващи опека над Франция, неизменно ѝ напомнят, че „възстановяването на публичните финанси вече не може да се основава на повишение на данъците“ [9]?
В областта на производството и заетостта обстановката не е по-ведра. Правителството претендира, че ще възстанови доброто състояние и конкурентоспособността на националните предприятия извън пределите на страната в рамките на един свободен и справедлив пазар. Как? От една страна, като подкрепя „една волунтаристична политика, с цел да се понижи цената на труда“ (Ф. Оланд). От друга, като повиши за цялото население данъка върху добавената стойност, за да финансира един пребогат (20 милиарда евро) данъчен кредит за конкурентоспособност и заетост, който се раздава щедро на предприятията, без да се изисква в замяна те да разкриват нови работни места. В крайна сметка, най-ниско платените служители, с най-високи данъци, ще подпомогнат собствениците на предприятията. Включително на търговските гиганти, които нямат международна конкуренция и се огъват под тежестта на печалбите [10].
Макар вече да е съвсем безсмислено да упрекваме тази политика, че не е особено социалистическа, можем поне да подчертаем, че тя не осъществява целите си. Тъй като не може да обезцени своята валута, Франция се стреми да подобри конкурентоспособността си, като води политика на строги бюджетни икономии и намалява „цената на труда“, т.е. на заплатите [11]. Но извоюваното с мъка „подобрено предлагане“, което се отрази тежко на покупателната способност на домакинствата, скоро отново беше загубено, понеже еврото поскъпна спрямо другите валути (6,4% през 2013 г.) Във всеки случай ти трябва много силна вяра, за да си мислиш, че страна с нулев растеж и свито вътрешно търсене, чиито основни европейски клиенти са в процес на обедняване, би могла да „обърне трайно кривата на безработицата“, като в същото време орязва публичните разходи. Подобни опити вече бяха правени в началото на 30-те години на XX век – от Хърбърт Хувър в САЩ и Пиер Лавал във Франция. Резултатите са добре известни.
След 1983 г., когато се предаде по отношение на икономическите въпроси и скъса с революционната си история, левицата се опита да я замени с европейска утопия от универсалистки и антирасистки тип, смесица от идеите на Еразъм и лозунга против расизма „Не посягай на приятеля ми“, издигнат от група творци и журналисти. В днешно време тези лостове са счупени и изглеждат просто като средство. С Оланд поне няма никакъв грим, никаква надежда. Само един счетоводен език, разпъван между очакванията на електората, повярвал може би за последен път, че със социалистите „промяната настъпва сега“, и изискванията на финансовите цербери, които президентът неуморно трябва да убеждава, че води „политика, заслужаваща доверие“, тъй като „всеки белег на слабост ще бъде санкциониран“ [12]. Ако обаче единственият предвиждан напредък е левицата да харчи по-малко от десницата, тогава тя наистина е загинала.
Националният фронт нахълта в тази безнадеждност. Никой не очаква от него да подобри състояние, което той иска просто да взриви. Но претенцията, че е извън системата, волунтаризмът, радикалният характер на проектите му правят политическото му предложение привлекателно. Включително по европейските въпроси. Ето защо не е случайно, че бивш министър от десницата и заместник-председател на СНД, известен с амбициите и уменията си на постановчик, си позволи на свой ред волност по отношение на Брюкселския консенсус. Той предложи „полезната“ Европа да бъде сведена до едно „твърдо ядро“ от осем държави, „което да включва Франция, Германия, страните от Бенелюкс, Италия и навярно Испания и Португалия, но не повече.“ „С Обединеното кралство, от едната страна, и държавите от Централна Европа, от другата, уточни Лоран Вокие, вече не съумяваме да постигнем напредък в Европа. (...) Има твърде много различни страни с различни социални правила.“ [13] Същата забележка би могла да се отнася и за еврото, еднотипна усмирителна риза, наложена на разнородни икономики.
„Борба или предателство“
МАКАР въпросът за единната валута да разединява антикапиталистически настроената левица [14], той не е обект на реални разисквания при социалистите. Дори в техните редици обаче понякога прозира желанието да се намери изход от ситуацията, суверенитет, надежда. Малко преди да стане министър, Беноа Амон обобщи по следния начин „дилемата на левицата: борба или предателство“ [15]. Правителството му не се бори.
Именно в това то може да бъде упрекнато в по-голяма степен, отколкото заради липсата на успех. По-борбен екип би срещнал огромни трудности: една Европа, в която прогресивните сили са слаби и обезкуражени, а либералните норми – все по-строги; едно социално движение, което все по-трудно успява да излезе от пашкула си, още повече че нито една влиятелна политическа сила не го насърчава; катастрофално нисък процент на синдикализация (7,6% във Франция); европейски социалисти, които ту водят дясна политика, ту управляват заедно с десницата в над половината от страните в Съюза. При всяко положение надеждата, че управленските среди в другите страни ще променят позицията си и ще си дадат сметка, че наложените строги икономии застрашават икономиката и демокрацията, вече прилича на това да чакаш Месията. Да следиш за всяко „подхлъзване“ на консервативните сили, за да ги обвиниш, че „действат в интерес на крайната десница“, означава да приемеш, че последната постепенно се превръща в господар на играта.
В подобни моменти, когато фатализмът и очакването на обрат в господстващите течения забавят интелектуалното отвоюване на територия [16] и политическата мобилизация, в крайна сметка няма друго решение, освен да се изгради завоевателна и вдъхваща доверие социална коалиция. Коалиция, изпълнена въпреки всичко с дързост. Защото, както припомни Глен Гринуолд, който пое риска да публикува разкритията на Едуард Сноудън за американския шпионаж, историята показва, че „смелостта е заразна“.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Павлина Колева
Бележки под линия
[1] François Hollande, Devoirs de vérité (Дълг към истината), Stock, Париж, 2006, с. 192.
[2] Пужадизмът е френско движение с реакционна насоченост на средната и висшата класа, по името на Пиер Пужад – бел. пр.
[3] Вж. Cécile Cornudet, „Ces politiques qui veulent faire oublier qu’ils le sont“ (Политиката, която иска да забравим, че е политика), Les Echos, Париж, 10 декември 2013. Вж. също Razmig Keucheyan, Pierre Rimbert, „Le carnaval de l’investigation“ (Карнавал на разследванията), Le Monde diplomatique, май 2013.
[4] Вж. Реми Льофевр, „Да живееш от политика или да правиш политика“, Монд дипломатик, октомври 2009.
[5] Вж. „Дързост или затъване“, Монд дипломатик в Дума, 5 април 2012.
[6] „Des paroles et des actes“ (Думи и дела), France 2, 2 февруари 2012.
[7] Les Echos, Париж, 10 декември 2013.
[8] Интервю за Les Echos, 19 ноември 2013.
[9] Интервю с Марио Драги, председател на Европейската централна банка, за Journal du dimanche, Париж, 15 декември 2013.
[10] Вж. Мартин Бюлар, „Социално пораженство по френски“, Монд дипломатик в Дума, 18 април 2013.
[11] Вж. Кристин Жакс, „На кого тежат работодателските вноски?“, Монд дипломатик в Дума, 15 ноември 2012. На 17 ноември 2013 г. на въпрос на RMC-BFM по повод на правителственото решение да не се повишава минималната заплата, Беноа Амон, делегиран министър по социална и солидарна икономика и потребление, обясни: „За да се подкрепи заетостта, трябва да се направи така, че цената на труда да не тежи много на конкурентоспособността на предприятията.“
[12] Интервю с Пиер Московиси, министър на икономиката и финансите, за Journal du dimanche, 19 август 2012.
[13] BFM-RMC, 3 декември 2013.
[14] Вж. Frédéric Lordon, „Sortir de l’euro?“ (Да се изостави ли еврото?), Le Monde diplomatique, август 2013.
[15] Benoît Hamon, Tourner la page. Reprenons la marche du progrès social (Да обърнем страницата и да поемем отново по пътя на социалния напредък), Flammarion, Париж, 2011, с. 23.
[16] Вж. „Стратегия за отвоюване на социалните придобивки“, Монд дипломатик в Дума, 5 септември 2013.