Бедността предизвиква всеобщо възмущение – тогава трябва да се води борба срещу нея, за да стане светът по-справедлив. Богатството много по-рядко се възприема като проблем. Но с настъпването на финансовата криза връзката между едното и другото изплува на повърхността, както и една идея, родена в САЩ преди повече от век – да се ограничат доходите на най-богатите.

СРЕД многото искания, предявени от активистите на движението „Окупирай Уолстрийт“, има едно, чиито корени са дълбоко в история¬та на САЩ – въвеждането на таван за високите доходи. От времето на златната епоха след американската Гражданска война големите мобилизации в защита на икономическата справедливост винаги са поставяли това искане, наричано днес „максимална заплата“. Тази формулировка не включва единствено заплатата, а и всички годишни доходи. Това позволява да се установи родствена връзка с понятието „минимална заплата“.

Философът Феликс Адлър, известен главно с това, че е създал и председателствал в началото на ХХ век Нацио¬налния комитет за защита на детския труд (неправителствена организация), е човекът, който пръв издига това искане. Според него от експлоатацията на работниците, млади и стари, се натрупва неимоверно лично богатство, което оказва корумпиращо влияние върху американския политически живот. За да се ограничи това влияние, той предлага да се въведе силно прогресиращо данъчно облагане, което след определен таван да достига 100%. Тези удръжки ще оставят на индивида всичко, от което той може да се нуждае, за да води човешко съществуване, и ще му отнема онова, което отива за разкош, високомерие и власт [1].

Ню Йорк таймс дава широка гласност на призива на Адлър, но до първия световен конфликт понятието „максимална заплата“ не получава законодателно претворяване в практиката. Водени от целта да се финансира войната, представителите на прогресивната мисъл предлагат тогава 100% облагане да се налага на доходите, надхвърлящи 100 000 долара (равностойни на 2,2 милиона долара през 2010 г.).

Групата, която подкрепя тази мярка, Американският комитет за финансиране на войната, изгражда на територията на цялата страна мрежа от две хиляди доброволци. Комитетът публикува във вестниците купони, които читателите изрязват и подписват, като така се ангажират да работят за бързото прокарване на закон за ограничаване на доходите или военен данък върху богатството, по думите на комитета. Ако държавата има право да отнеме живота на човек, за да удовлетвори всеобщия интерес, тя без съмнение трябва да може да конфискува нечие богатство на същото основание, заявява пред Конгреса председателят на комитета, адвокатът Амос Пинчот, преди да изтъкне, че 2% от американците притежават 65% от цялото богатство на страната. САЩ не могат, като която и да било друга страна, да водят война, която служи едновременно на интересите на плутокрацията и на демокрацията. Ако войната служи на Господ, тя не може да служи на Мамон [2] (шумерски бог, символ на алчността – бел. прев.), заключава той. Каузата на Пинчот и на прогресивно мислещите му другари не постига успех, но кампанията им променя дълбоко националната данъчна система – данъчното облагане на доходите над милион долара нараства от 7% през 1914 г. на 77% през 1918 г.

„Червеният страх“ [3], който се заражда след Първата световна война, ликвидира надеждите за по-равноправна Америка. След завръщането си на власт десницата отново превръща САЩ в общност с благосклонно отношение към плутократите. Двадесетте години на миналия век са белязани с бърза концентрация на богатство. В Конгреса демократи и републиканци се надпреварват кои повече да намаляват данъците върху големите доходи. През 1925 г. най-високото данъчно облагане е 25%.

Но кризата от 1929 г., която води икономиката до ръба на пропастта, пак променя картината. През 1933 г. една четвърт от американските работници са без работа. Отново се издига искането за въвеждане на таван на доходите. В Луизиана пламенният млад сенатор Хю Лонг слага начало на движението „Да споделим богатството си“, което намира привърженици из цялата страна. Той предлага да се определи таван от 1 милион долара индивидуален годишен доход – това би отговаряло на 15 милиона долара през 2010 г. – и 8 милиона долара собственост.

През юни 1935 г. президентът Франклин Рузвелт скандализира заможна Америка, като обявява намерението си да накара богатите да плащат, за да се разреши проблемът с кризата. Той въвежда данък в размер на 79% върху доходи, надхвърлящи 5 милиона долара (отговорящи на около 78 милиона долара през 2010 г.). Това решение и убийството на Лонг през август 1935 г. отлагат за известно време идеята за таван на доходите. Но тя е съживена отново през април 1942 г. Рузвелт, насърчаван от много синдикати, предлага да се въведе максимален доход по време на война в размер на 25 000 долара годишно (равностойни на 350 000 долара през 2010 г.). Нежелаейки да отиде толкова далече, през 1944 г. Конгресът определя безпрецедентния данък от 94% за доходи, надхвърлящи 200 000 долара.

Най-богатите биха имали пряк личен интерес от благоденствието на по-малко богатите

ПРЕЗ двете следващи десетилетия, период на голямо благополучие за американската средна класа, максималният данък се върти около 90%, за да спадне под 70% по време на президентството на Линдън Джонсън (ноември 1963 – януари 1969). При Роналд Рейгън този данък пада още и стига 50% през 1981 г., и 28% през 1988 г. Днес той е 35%. Според някои това е вече много. Но за радост на най-богатите преобладаващата част от доходите, които те декларират, идват от печалби от капитала, печалби от покупко-продажба на акции, облигации и на други активи, които се облагат с едва 15%. Статистически това развитие е обобщено така: през 2008 г. всеки един от четиристотинте най-богати данъкоплатци е прибрал в джобовете си 270,5 милиона долара и е платил 18,1% данъци на федералната държава; през 1955 г. те са спечелили по 13,3 милиона долара (долари с константна покупателна способност, като се отчита инфлацията) и са платили 51,2% данък.

Днес разискванията се изместват в друга посока. В наши дни наследниците на Адлър, Пинчот и Лонг се съсредоточават повече върху компаниите, вместо върху отделните личности. Според тях различните ешелони на властта (местна, щатска, федерална) би трябвало да извличат полза от факта, че частните компании получават държавни пари под формата на държавни поръчки, на субсидии за „икономическо развитие“ или данъчни облекчения, за да изискват от тях нова политика в сферата на трудовите възнаграждения. Нито долар, идващ от данъци, не трябва да влиза в касите на компаниите, които плащат на ръководителите си десет, двадесет и дори петдесет пъти по-високи заплати от тези на служителите си [4]. Федералната държава сега отказва да сключва договори с компании, които прилагат расови или сексистки критерии при набирането на работна ръка. На същото основание би могло да се отказва договор на онези компании, които засилват икономическото неравенството на нацията, като определят прекалено високи възнаграждения на своите ръководители [5], се казва в доклад на Института за политически проучвания.

Крайната цел? Истинска „максимална заплата“, индек¬сирана на базата на минималната, която да добие вида на силно прогресивно данъчно облагане, както Адлър го беше предложил преди век. Максимумът може да бъде определен като кратно число, получено от умножаването на минимума, и всеки доход, превишаващ десет или двадесет пъти този минимум, да бъде облаган със 100% данък. Такова правило почти веднага би насърчило и изпълнило със съдържание една форма на солидарна икономика. За първи път най-богатите биха имали пряк личен интерес от благоденствието на по-малко богатите.

Преди възникването на движението „Окупирай Уолстрийт“ такава перспектива можеше да се сравни с политическа химера. Сега вече не. Знамение на времето – двама видни университетски преподаватели, единият правист от университета в Йеил, а другият икономист от университет в Бъркли, публикуваха наскоро в Ню Йорк таймс статия в защита на необходимостта от данъчна реформа, която да ограничи средния доход на този 1% най-богати американ¬ци до таван, 36 пъти по висок от средния доход на среден американец [6]. Днес смятаме минималната заплата за социално постижение. Защо да не стане същото и с максималната?

LE MONDE DIPLOMATIQUE - Превод Методи Кръстев

ДОСИЕ:

Посегателства върху заплатите

Берлинският консенсус

Труден въпрос за европейските синдикати

Къде отидоха парите?

Да се въведе таван на доходите

Бележки под линия

[1] Felix Adler, „Proposing a system of grand taxation“ (Предложение за система за високо данъчно облагане), New York Times, 9 февруари 1880.

[2] Public, Ню Йорк, 28 септември 1917.

[3] Т. е. годините 1919-1920, белязани със силни антикомунистически настроения.

[4] Най-големите американски директори печелят сега 325 пъти повече от средната седмична заплата.

[5] „Executive Excess 2007: The staggering social cost of U.S. business leadership. 14th annual CEA compensation survey“ (Административни излишъци 2007 г.: Смайваща социална цена, плащана за американския бизнеселит. 14-ти годишен преглед на CEA относно възнагражденията), Institute for Policy Studies, Вашингтон, 29 август 2007.

[6] Ian Ayres и Aaron Edlin, „Don’t тax the rich. Tax inequality itself“ (Не облагайте богатите, облагайте самото неравенство), New York Times, 18 декември 2011.