/Поглед.инфо/ Отказът на Русия от проекта за газопровод "Южен поток" трудно може да бъде определен като сензация. Европейската комисия активно блокираше тази руска инициатива.
Европейският съюз постоянно говори за политическите заплахи, които уж идват от руския газ и официално обяви, че иска да намали своята зависимост.
Икономическото положение в Русия далеч не е най-доброто, няма излишни средства за инвестиции. Трябва да се избират приоритетите. Цената на въглеводородите спада. При тези условия да се продължи прокарването на такъв скъп проект, чиято икономическа рентабилност предизвикваше съмнения даже във времената, когато конюнктурата беше далеч по-благоприятна, би било странно.
"Южен поток" е наследство от втората половина на първото десетилетия на ХХI век. Тогава Русия се надяваше, че тясното партньорство с ЕС може да бъде изведено на ново равнище, като се заобиколят /в пряк и преносен смисъл/ политически чувствителните "промеждутъчни" държави. Преди всичко Украйна.
В началото на миналото десетилетие битуваше друга идея: Украйна да бъде превърната в интегрална част от системата за снабдяване с газ на Европейския съюз, по същество – да се възстанови единната връзка, както тя функционираше по времето на СССР. През 2002-2003 беше обсъдена темата за троен газов консорциум Москва-Киев-Берлин, но не беше постигнат напредък, най-вече заради позицията на Украйна. След това Киев навлезе в периода на майданите и конструктивните разговори бяха прекратени.
Започна историята на "потоците" - Северният по дъното на Балтийско море за Германия и "Южния" през Черно море и Югоизточна Европа за Австрия и Италия. В Москва смятаха, че самият Европейския съюз е заинтересуван от безпроблемното и непрекъснато снабдяване с газ, следователно трябва да приветства диверсификацията на маршрутите. Но политическите отношения се разпадаха, а енергийната тема се превръщаше в част от дискусията не за икономиката, а за сигурността.
"Северен поток" се осъществи благодарение на твърдата позиция на Германия, която искаше да бъде лично застрахована в случай на проблеми с транзита през Украйна. Берлин притежаваше ресурс в ЕС, за да преодолее недоволството на балтийските страни, Полша и Скандинавия. Още повече, че между Русия и Германия нямаше сухопътни транзитни страни. Главен лобист за южното направление беше Австрия, но тя нямаше достатъчен административен ресурс. Още повече, че политическата конюнктура рязко се влоши заради поредната украинска криза.
Но най-важното събитията през 2014 се превърнаха в катализатор за цялостно преразглеждане на приоритетите от страна на Русия. "Стратегическото партньорство" с Европейския съюз започна да се разпада пред очите ни заради острите противоречия по отношение на политиката към "промеждутъчните" държави. Експлозията на взаимната неприязън, включително под формата на санкции, подкопа и икономическото сътрудничество, което изглеждаше безалтернативно.
Основите на европейското направление за доставка на природен газ бяха поставени с договорите през 60-те години на миналия век, а след това значително разширени през 70-те и 80-те години. Това за дълго предопредели вектора на геополитическите отношения. "Източната политика" /качествено подобряване на отношенията на ФРГ със Съветския Съюз и соцлагера/, започната в края на 60-те години при канцлера Вили Бранд, се опираше не на последно място и на този фактор. Икономиката на Западна Германия /а след това и на обединена Германия/ се нуждаеше от стабилни позиции на източните пазари.
Германия и Италия, крайните точки на "потоците", бяха в основата на тясната петролна и газова взаимна зависимост между СССР/Русия и Европа. След по-малко половин век на практика беше предприет опит да се повтори този модел в нов исторически етап, но не проработи. Преди 40 години назад /епохата на арабско-израелските войни/ сибирската суровина беше начин да се намали зависимостта от политически съмнителните доставчици от Близкия Изток. Сега Старият свят смята за опасен вече руския износ. Дали това е справедливо е друг въпрос, но очевидно е, че украинската история изигра изключително негативна роля.
Германия на свой ред преразгледа "Източната политика". Затова има няколко причини: от постепенната промяна на енергобаланса в посока по-голяма диверсификация до новото политическо самочувствие като единствен европейски лидер. Резултатът обаче е налице – отношенията Русия-Германия, както и Русия и ЕС рязко охладняха. Вследствие на това започва нова "Източна политика" - този път инициативата идва от Москва и е насочена на изток и югоизток от Русия. Серията от газово споразумения с Китай, активизирането в Азия, залагането на Турция като потребител и транзитна страна на руските суровини, енергийната сделка с Иран...
Променящият се курс е способен да предопредели геополитическите предпочитания за по-продължителен период от време, отколкото решенията през 60-те и 70-те години. От само себе си се разбира, че тази политика няма да бъде гладка, с новите партньори отношенията няма да са по-леки, отколкото със старите, предстоят огромни и отчасти рисковани инвестиции. Освен това Русия не къса с Европа, сключените договори са достатъчни за десетилетия напред. Но завоят на изток във века на Азия, насочването на основното внимание в тази посока е напълно обяснимо и неизбежно явление. Още повече, когато самият Запад ни тласка натам.
--------------------------
Фьодор Лукянов, политолог. Той е главен редактор на списание "Россия в глобальной политике". Неговият анализ е публикуван в "Российская газета".