/Поглед.инфо/ Когато през декември 2012 ръководителите на трите главни институции на Европейския съюз - Европейската комисия, Съветът на ЕС и Европейският парламент - получиха Нобеловата награда за мир, това за пореден път напомни за мъгливия мандат и отсъствието на институционална яснота, които са в основата на днешните проблеми на тази организация.

Докато работата на тези институции не стане легитимна в очите на европейците и докато този блок не се превърне в истински федерален съюз с единна фискална и икономическа политика в допълнение към единната валута, Европа ще продължи да се страхува за своето бъдеще и ще продължи да търси своя социален модел, опитвайки се да устои на ураганния вятър на все по-конкурентоспособната световна икономика.

Първата стъпка напред трябва да бъде опита да се изработи стратегия за икономически растеж, която да позволи да се освободим от дълговия капан и да подготвим почвата за реформи, способни отново да направят Европа конкурентоспособна. Някога бившият германски канцлер Герхард Шрьодер беше заявил, че "структурните реформи ще работят само в съчетание с траекторията на растежа". След това в подкрепа на реформите Евросъюзът трябва да изработи ясна схема за постигане на легитимност на силно общоевропейско правителство, такова, което би напомняло съвременната швейцарска федерация. Това ще повлече след себе си създаването на изпълнителен орган, който ще се отчита непосредствено пред европейските граждани /той е длъжен да стане приемник на днешната ЕК/, превръщането на Европейския парламент в долна законодателна камера и на Съвета на ЕС /където влизат държавните и правителствени глави на страните-членки на ЕС/ в горна законодателна камара. При това на Франция ще й се наложи да отстъпи по въпроса за своя суверенитет повече, отколкото е позволявала нейната зона за комфорт, а Германия ще трябва да се примири с факта, че в името на своите собствени интереси трябва да поеме бремето на отговорността за решаването на проблемите с дисбалансите по текущите сметки вътре в еврозоната.

Ключът към създаването на федерална Европа с легитимни работещи институции е следването на принципа, който вече е известен на европейците като "субсидиарност", според който горните ешалони на властта поемат само тези функции, които не могат да бъдат изпълнени на по-ниско равнище. Съветът по въпросите на бъдещето на Европа към Института Берггрюен се опита да анализира проблема, събирайки малка група от най-известните и опитни европейски политически лидери, които по време на дискусията трябваше да разработят институционален модел на управление на федерална Европа, а след това и траектория на движение за нейното формиране.

Проблемът Германия

Привържениците на федерална Европа трябва да се обърнат към все по-скептично настроената европейска общественост и да изложат своите доводи, засягащи не само предимствата на обединения континент с най-големия в света пазар и безпрепятствена мобилност на работната ръка и капитал, но и с недостатъците от съществуващите в Европа структури, което трябва да се превърне в основа за успеха в условията на глобализиран свят. Според германския канцлер Ангела Меркел днес в Европа живее 7% от световното население, но на нея се падат 25% от световното производство и 50% от разходите за социални нужди. Без реформи, в условията на все по-конкурентоспособно международно икономическо обкръжение ще бъде изключително трудно щедро да се финансира държавата на всеобщото благоденствие, към която са привикнали европейците. Европейската общественост, според бившия полски министър-председател Марек Белка, започна да се отнася към единната валута като към фактор "усилващ негативните последици от глобализацията", вместо като защита. Все едно появата на еврото е спомогнала за връчването на икономическата съдба на европейците на глобалните финансови пазари, а техните работни места - на далечни страни с ниско заплащане, такива като Китай. Той твърди, че е точно обратното: единственият начин отново да превърнем Европа в конкурентоспособна и да й помогнем да се възползва от плодовете на глобализацията се състои в това тя да се превърне в политически съюз.

Провалът на еврото ще засегне както периферията на Европа, така и нейното сърце, и може да се окаже, че най-високата цена ще плати именно германската средна класа. Успехът на Германия като най-конкурентоспособната нация се обяснява със структурните реформи, проведени в тази страна няколко години назад, включително с увеличаването на пенсионната възраст и намаляването на разходите за труд, а също така със стимулирането на инвестициите в образование, научноизследователска дейност и развитие. Всичко това доведе до това, че 24% от немската икономика до ден-днешен се пада на производството. Въпреки това, в Германия очевидно никога не се обсъжда въпросът как тази промишлена основа на германското процъфтяване може да пострада, ако еврото претърпи крах. В този случай Германия ще бъде принудена да се върне към марката, ценността на нейната валута рязко ще се повиши, а конкурентоспособността на нейния производствен сектор рязко ще намалее. След време германските многонационални компании ще преместят своето производство извън пределите на страната, за да се възползват от предимствата на по-евтиния труд, глобалното разпространение на технологиите и мрежите от канали за доставка, позволяващи да се произвежда качествена продукция във всяка точка на света. Най-вероятно научноизследователската работа и проектирането ще се осъществява в Германия, но производството и поточните линии, позволяващи да се създадат много работни места за представителите на средната класа, ще бъдат в чужбина. Главни жертви на този сценарий ще бъдат представителите на германската средна класа, затова за Германия въпросът за еврото в определен смисъл е класов въпрос.

Въпреки това именно благодарение на своя исторически силен производствен отрасъл на икономиката Германия с времето започна все по-малко да се ориентира към финансовите пазари в сравнение с останалите страни, което доведе до своеобразна глухота на германския политически елит спрямо резултатите от диктуваната от Германия фискална политика, към която Европа трябва да се придържа на световните облигационни пазари. Междувременно в момента реалността е такава, че тези пазари на облигации скоро сами ще определят не само това дали Европа ще успее да съхрани еврото, но и каква цена ще трябва да плати за това германската средна класа. Ако Германия иска да остане процъфтяващо и справедливо общество в условията на глобализиран свят, тя може да осъществи тези свои планове само в рамките на стабилна еврозона, приемайки всичко, което по естествен начин ще последва след това - създаването на банков съюз, след това на фискален съюз и в крайна сметка на федерален политически съюз.

Ако еврото претърпи крах, ударът ще бъде нанесен и по германския финансов сектор, което ще отслаби германската икономика. Принципът на доминото в ситуация с фалирала европейска периферия ще доведе до това, че в крайна сметка ще пострадат както германските банки, така и техните вложители, защото именно те са главните кредитори /през 2012 Гърция, Ирландия, Италия, Португалия и Испания са получили кредити на обща стойност 300 милиарда долара/. Освен това крахът на еврозоната, заплашващ я вследствие на нерешителността на Берлин, ще прехвърли вината за разпадането на Европа на германските плещи, а това не се желае нито от обществото, нито от елита на страната.

Следователно Германия има много основателни причини да се стреми да запази еврото, но, за да постигне това, тя трябва да помогне да се коригират настоящите дестабилизиращи дисбаланси на сметките, съгласявайки се да намали своето положително салдо. При условие, че се намали положителното салдо, т.нар. трансферен съюз, против който се обявяват много немци, може да се окаже ненужен. Но в случай на запазване на високите показатели на активно салдо, такъв съюз ще стане неизбежен, защото само той ще позволи на останалите европейци да финансират покупката на германски стоки. Следователно, главният въпрос, който стои днес пред Германия, се състои не в това, необходимо ли е да се оказва финансова помощ на останалите, а в това да спаси самата себе си, преди да е станало прекалено късно.

Съюз - незабавно

В историята вече имаше няколко прекрасни примера на успешни политически федерации. През 1780 в периода на създаване на федерацията САЩ представляваха няколко слабо заселени щати с общ език и култура, затова те едва ли биха могли да преподадат на Европа значим урок по този въпрос. Опитът на Швейцария, напротив, може да се окаже доста ценен. Главната негова особеност е бавното съзряване. "Федерациите се нуждаят от време", твърди бившият швейцарски дипломат Якоб Келенбергер. "Хората, живеещи в швейцарските кантони, са се нуждаели от векове, за да се опознаят един друг, след това е последвал продължителен период на конфедерация, след който през 1848 се е сформирала пълноценната федерация. Този преход е станал възможен само след като хората са преживели период на сериозни сблъсъци между либерали и консерватори, протестанти и католици", продължава той. Според него швейцарската федерация се е оказала жизнеспособна, защото центърът винаги се е отнасял с уважение към автономията на кантоните /които никога не са искали да се откажат от своето самоуправление/ и се е стараел да не злоупотребява със своята власт. Нещо повече, тези пълномощни, които в швейцарската конституция не са били отбелязани в качеството на пълномощия на федералното правителство, са останали в ръцете на кантоните. Оставяйки зад гърба си няколко десетилетия на постепенна интеграция и гледайки напред набиращия скорост останал свят, Европа трябва да завърши своя преход към пълноценен политически съюз в близките години или десетилетия, но не век, и този преход трябва да бъде извършен до голяма степен в съответствие с модела, предложен от Швейцария.

Когато икономистът Милтън Фридман е бил попитан веднъж как ще коментира факта, че скандинавските страни процъфтяват въпреки високите данъци, той е отговорил, че това е обусловено от тяхната обща идентичност и еднородна култура, позволяваща им да постигнат консенсус. Според него свободните пазари са имали голямо значение, защото те са позволили на хора с обща идентичност да си сътрудничат, даже ако не са се обичали един друг. За момента подобен процес на интеграция в Европа вървеше доста добре, но за да не се лишим от постиженията му, институциите трябва да следват същия път, който вече са изминали пазарите. Тези институции трябва да осигуряват на хората обществени блага, в които са заинтересувани всички без изключения, и да се избягва нежелателната намеса в автономния живот на отделните страни, влизащи в състава на съюза. С други думи, подобно на Швейцария, Европа се нуждае от силно правителство с ограничени пълномощия, което максимално да уважава разнообразието от интереси на отделните страни. Лесно можем да се досетим, че тук най-важното е балансирането на приоритетите.

Сферата, в която без съмнение е необходимо централизирано регулиране и ръководно участие на институциите, са финансите. Както веднъж беше казал бившият испански премиер Фелипе Гонсалес "нелепо е от страна на държавите-членки на еврозоната да се опитват да запазят противоречащи си правила в условията на общо интегрирано пространство, където свободно действат финансовите институции. Отсъствието на единни норми само ще посее семената на следващата финансова криза и ще попречи на Европа да се развива през следващите десетилетия, когато тя ще се сблъска с нови проблеми с конкуренцията в условията на глобална икономика".

Европейските страни трябва да постигнат също така споразумение по повод на общите изисквания към външните платежни баланси и минималните ставки за облагане с данъци, за да финансират общоевропейския бюджет. Подобни мерки ще помогнат да се ускори провеждането в отделните страни на коренни структурни реформи, засягащи в това число и гъвкавостта на пазарите на работна сила, способни да повишат конкурентоспособността.

Някои експерти твърдят, че изравняването на европейските държави по такива показатели, като ниво на заплащане, обществен договор и данъчни ставки, трябва да се превърне в задача на Европейската комисия, в която са представени 27 страни, а не в предмет на междудържавни договори, в подготовката на които доминираща роля поемат Франция и Германия. В това има определен смисъл, но за да може комисията да поеме тази функция, тя трябва съществено да повиши своята легитимност в съзнанието на европейците. Това означава, че председателят на комисията трябва да се избира непосредствено от гражданите на европейските страни. В същото време Европейският парламент и Съветът на ЕС трябва да имат пълномощия за осъществяването на законодателна инициатива /в момента с такива пълномощия разполага само ЕК/. Освен това има смисъл местата в ЕП да бъдат разпределени така, че това да отразява фактическата численост на населението на държавите-членки, а също така да се създаде поста комисар по спестяванията, който да следи дали членовете на ЕС изпълняват своите финансови и бюджетни ангажименти.

Бившият германски външен министър Йошка Фишер предложи да се повиши настоящото равнище на легитимност на националната държава, за да се изработи по-ефективна общоевропейска бюджетна политика. "Защото не може да има фискален съюз в отсъствието на обща бюджетна политика. Нищо не трябва да се решава без участието на националните парламенти. Това означава, че трябва да се създаде европейска камара, обединяваща лидерите на националните парламенти. Такава камара може да поеме функциите на препоръчителен орган, а след това въз основа на междуправителствен договор тя трябва да стане директивен орган, осъществяващ реален парламентарен контрол и състоящ се от делегати на националните парламенти", смята той. Сходна мисъл изказва и германският философ Юрген Хабермас, който е предложил да се обедини националният с европейския суверенитет.

Макар че федералната Европа трябва да бъде отворена за всички държави-членки на ЕС, движението към нейното формиране не трябва да пречи на нежеланието на някои страни да не влизат в нея и членството в нея не трябва да се налага отгоре. Демократичната общественост на всяка държава трябва самостоятелно да реши съответства ли присъединяването към федерацията на нейните дългосрочни интереси. Нелепо е да се вярва, че силният политически съюз може да се сформира въз основа на слаб алианс, станал резултат от коригирани споразумения. Неговата основа трябва да стане общественият мандат. Най-подходящото място за дискусии, както смятат Герхард Шрьодер и други политици, трябва да бъде пълномащабно европейско събрание. Бившият белгийски премиер Ги Верхофстад, германският политик Даниел Кон-Бендит и други предлагаха да се превърнат изборите за ЕП през 2014 в избори за членове на представително събрание, което трябва да състави проект за нова европейска конституция, включваща в себе си тези идеи.

Как именно ще работи политическият съюз в Европа? Европейският парламент може да избира председателя на Европейската комисия, който трябва да състави кабинет от членовете на парламента и да назначи министър на финансите, чиито пълномощия ще включват събирането на данъци и изработването на общоевропейски бюджет. Главната му задача ще бъде макроикономическата координация, а не управлението на икономиката на отделните страни. Останалите министри ще получат пълномощия, с които ще могат да осигурят на европейските граждани блага на наднационално равнище /отбрана, външна политика, енергетика, инфраструктура и др/, отстоявайки при това максимално възможното количество пълномощия на националните правителства, влизащи в състава на федерацията. Европейският съд ще се занимава с решаването на спорове, възникнали между комисията и държавите-членки на федерацията.

Тъй като в ръцете на Европейския парламент ще бъдат концентрирани пълномощия по избора на глава на съюза, ще бъде уместно парламентарните избори да се провеждат въз основа на общоевропейска листа с кандидати, а не въз основа на национални партийни листи. Тъй като по време на изборите залозите ще бъдат по-големи, това ще доведе до по-активни дискусии и по-висока избирателна активност, което в крайна сметка ще даде по-голяма легитимност на резултатите от изборите и институциите като цяло. Партиите, които съберат под 15-10% от гласовете на общоевропейските избори, ще участват в дебатите, но няма да имат право да гласуват. Този принцип ще помогне политиката да се насочи към центристки компромис и да се избегне риска от задънена улица в резултат на това, че даже най-малките партии в състава на коалицията ще получат право на вето.

Според тази схема, съществуващият днес Съвет на ЕС ще се превърне в горна камара на законодателния орган на съюза. Неговите членове ще се избират от националните държави за сравнително продължителен срок от време, което ще стимулира по-внимателното отношение към дългосрочните перспективи за ръководство. За разлика от долната камара, чието внимание ще се концентрира основно върху краткосрочните интереси на националните държави, горната камара трябва да се превърне в съвещателен орган, концентриран върху решението на по-мащабните въпроси и постигането на дългосрочните цели. Броят на представителите от всяка държава трябва да се определя въз основа числеността на нейното население.

За да съхрани отчасти непартийния, меритократичен характер на съществуващата днес комисия, към всеки член на правителството ще бъде прикрепен постоянен секретар от редиците на европейския апарат. Според принципите на идеалната "уестминстърска система", съставянето на бюджетите ще бъде отговорност на комисията, а не на парламента. Подготвеният от нея проектобюджет ще бъде подложен на гласуване в парламента: конструктивният вот на недоверие на парламента му дава възможността да отхвърли политиката, предложена от комисията, и в този случай ще бъде необходимо да се състави ново правителство. Новите данъци и закони ще трябва да бъдат одобрени с мнозинство и от двете камари на законодателния орган.

Ако не сега, тогава кога?

Всяка стъпка към създаването на подобен политически съюз, без съмнение ще повлече след себе си възникването на множество спорни въпроси. При идеалния вариант новите институции ще трябва да се учредяват отдолу нагоре чрез учредително събрание, а не чрез внасяне на изменения в споразуменията - но по какъв начин може да бъде стартиран този процес? Големите партии, които ще получат мнозинството места в ЕП, трябва да изработят компромис или обща програма, достатъчно жизнеспособна, за да може да се управлява. Но какво ще се случи, ако те не могат да го направят? И което е още по-важно, ще успее ли политическият съюз наистина да се създаде, ако той не е предшестван от национално строителство с континентален мащаб, насочен към формирането на прогресивна обща идентичност? Въпреки това, сега най-важното е да признаем, че съществуващата система не работи и че по-тясната интеграция е напълно разумен и привлекателен вариант за развитие на нещата.

През 1789 Александър Хамилтън, заемащ по онова време поста финансов министър на САЩ, е предложил да се създаде силна федерална правителствена система, която би могла да поеме дълговете на щатите, останали след американската революция и едновременно с това да гарантира бъдещото редовно постъпване на доходи, да провежда още по-интегрирана фискална политика и при това да предпазва суверенитета на щатите при решаването на въпросите от местен мащаб. Това е била първата стъпка по пътя на превръщането на САЩ в световна суперсила. Следователно, в Европа решаването на въпроса с дълговете може да се превърне във фактор, съдействащи за формирането на политически съюз, способен да превърне Европа в силна опора на геополитическия ред през ХХІ век. Единственият начин да се решат съществуващите проблеми в Европа е европейските лидери и общественост най-накрая да извършат тази трансформация, вместо да остават парализирани от нерешителността. /БГНЕС

-----------------

Никълъс Берггрюен и Натан Гарделс. Статията е публикувана в списание "Форин афеърс" юли/август 2013.

Вашингтон / САЩ