/Поглед.инфо/ Наистина ли устоя кабинетът на Орешарски? А изобщо дали съдбата му е висяла на косъм? И какво ще следва от тук нататък - ще се окажат ли пророчески думите на премиера, че трудното е свършило и предстои по-трудното? Въпреки че много от маските паднаха напоследък, все още политическото ни статукво си остава зависимо от скрити сили и случайни събития.
Нямам предвид така изтърканите от хиперболизация образи на Задкулисието и Олигархията, нито пък римейка на окупирания университет, а начина, по който обществото ни акумулира и освобождава политическите напрежения. Този процес може да се определи най-общо като хаотичен. Видно е, че не е подчинен на ценностни или правни механизми, а следва по-скоро логиката на истерията.
Затова и политическият дебат в страната ни се свежда до послания, които трябва да активират
първичните рефлекси в хората (породени от страх и омраза),
отколкото да задават конструктивни и рационални идеи. Вследствие на което реалният образ на политическите сили може да бъде разкрит не на базата на официално декларираната им ориентация, а на базата на реалното им поведение.
Доколкото най-злободневният политически въпрос засяга съдбата на кабинета, а активната страна в този двубой е опозицията, си струва да очертаем нейните характеристики. На първо място стои, разбира се, ГЕРБ. Те от миналото лято играят ролята на глупавия. Причината е една - партията не просто се е превърнала в инструмент за задоволяване на прищевките на своя лидер (тя винаги е изпълнявала тази роля), а е заложник на неумелите му политически ходове.
Бойко Борисов все още не може да преодолее начина, по който бе принуден да напусне властта.
Това че българското общество все пак намери някакви съпротивителни сили и успя да прекъсне бандитското и развратното му управление, е факт, който има много по-голяма тежест от историческа и нравствена гледна точка, отколкото хипотезата, че бързата оставка на кабинета му не позволи да настъпи естественият колапс на ГЕРБ.
Впрочем за самия Борисов силният ход се заключаваше в това да подаде оставка още в момента, когато кривата на одобрение към него се пречупи и тръгна надолу. Той изпусна момента да материализира политическия си апогей и се отдаде на така познатата мания на всеки български премиер да изкара пълен мандат. С цената на всичко.
Това и бе първата му голяма глупост.
В резултат на което получи предсрочни избори, породени не от неговата сила, а от слабостта му.
Веднага след като напусна „Дондуков“ 1 и до момента, пред него стои един основен въпрос - как да се реабилитира, как да заличи травмата от спомена за последните няколко дни от своето властване, в които той се самоизобличи като дълбоко объркан и изплашен човек. От една висота, от която виждаше своя втори и дори трети управленски мандат, той изведнъж се озова на стълбите на Народното събрание, обграден от стотина служители на „Титан“ и един тир грухтящи прасета.
В началото лидерът на ГЕРБ вероятно е смятал, че през служебното правителство и костинбродските бюлетини ще успее да седне отново в премиерското кресло. Всъщност за него е истинско щастие, че не успя. В онези условия второ правителство на Борисов не би просъществувало и месец. В допълнение
съдбата му направи втори подарък - бе образуван кабинетът на Орешарски.
Защото процесът на политическата реабилитация на Бойко Борисов минаваше само през ярко изиграна роля на опозиционен трибун. Вместо постоянно да се оплаква как Станишев, Местан и Сидеров са го измамили, трябваше да превърне слабостта си в сила. Изпусна тази възможност. Предпочете да извършва рейдове по всички възможни студиа и неизменно да тръби каква несправедливост е сполетяла ГЕРБ - да спечели изборите и да не управлява. Без да схваща, че прави изключително лоша атестация на самия себе си - дотам е добутал формацията си, дотолкова са „ефективни” лидерските му умения, че е обезсмислил постигнатата изборна победа.
На този фон лидерите на БСП и ДПС изглеждат направо като корифеи
- от втора и трета позиция те успяха да формират кабинет на малцинството.
Ако имаше стратегически поглед, Борисов би оценил подобаващо този, както споменах, подарък на съдбата. Защото начинът, по който бе съставено правителството, задаваше изключителни благоприятна среда за опозиционна дейност. Самото му зачеване стана след преплитане на неясни партийни и корпоративни интереси, което, от една страна, нямаше да му позволи да работи ефективно и бързо щеше да затъне в котерийни боричкания, а от друга, настъпващата бъркотия бързо щеше да заличи травмиращите спомени на обществото за управлението на ГЕРБ.
В България не крупните скандали, а сивото ежедневие изхабява всяка една власт.
За тази на Орешарски това е вярно в много по- голяма степен - премиерът нито разполага с харизма, която да засенчва провалите му, нито с партиен апарат, който самоотвержено да го брани. При подобен сценарий много скоро самите БСП и ДПС биха се видели принудени да се отърват от своето творение. Да не говорим за „Атака“.
Но се случиха протестите срещу назначението на Пеевски. И Бойко видя в тях онази контрареволюция, която не просто да го върне на власт, но и да заличи спомена за февруарската му катастрофа. В това начинание ГЕРБ се хвърли на 100 процента. Без да се крият особено, именно партийните симпатизанти изиграха ролята на масовката и щурмовите отряди, а верните медии и журналисти запяха песента за събудилото се гражданско общество.
Но наместо амбицията на Борисов да отключи процеса на масовото недоволство, се стигана до консолидация на властовите фактори. Инстинктът им за съхранение, породен от опасността ГЕРБ да се върне на власт, ги накара както да демонстрират по-голяма политическа смелост, така и да положат максимални усилия в диалога си с обществото. Нещо повече, принуди ги да възприемат социалната си политика не просто като един от елементите на управлението си, а като основен щит за политическото си оцеляване.
Така страхът от Борисов формира един нов тип на управление, който може да се окаже учудващо стабилен.
Не в смисъл, че кабинетът на Орешарски непременно ще изкара своя пълен мандат, а че се формират условия за трайно взаимодействие между БСП и ДПС. Този отработен модел на коалиционни отношения, споен от образа на общия враг, е сам по себе си голям политически капитал, дори и да го определим като „обръч от фирми”.
И така, ако трябва да резюмирам, Бойко Борисов инкасира прекалено много грешки, за да може отново на базата на харизматичното си излъчване да реанимира своята политическа тежест. При това всяка една от тези грешки има общ корен и той е характерът на Борисов. Безспорно той не е глупав човек, но глупавото му поведение е резултат от отказа му да се примири с новите реалности. И ако не извърви своя път към реалността, ако не осъзнае своята роля в случващото се, ще изглежда не само глупаво, но и гротескно.
За своя радост глупавият не е сам в напъните си да свали кабинета.
Отскоро на помощ му се притече и алчният. Имам предвид Георги Първанов. Последният, за разлика от Борисов, успя точно да локализира слабото място в конструкцията на днешното управление и тя се корени в потенциала на БСП да понася отговорността от функционирането на правителството. Докато от ГЕРБ и Реформаторския блок хвърлиха огромен интелектуален и медиен ресурс да очернят „Атака“, наивно смятайки, че така ще лишат парламента от кворум и ще се стигне до предсрочни избори, бившия президент насочи ударите си в много по-невралгична точка.
Досега бяхме свидетели на един рядък политически феномен. БСП, която в ролята си на мандатоносител, бе в основата на формирането на правителството на Орешарски, не само не търпеше никакви негативи от тази си роля, но дори напротив - бележеше лек ръст на подкрепа на избирателите. Именно този неин рейтинг, в съчетание с константната сила на ДПС, задаваше един широк тил не само за управлението, но и за неговите ментори и най-вече за Станишев.
В известен смисъл за левицата бе изгодно да съществува високият интензитет на противопоставяне в обществото, при който залогът бе не в ефективността на правителствената политика, а в самото съществуване на това правителство. Нейните привърженици не искаха нищо друго от Орешарски, освен това да не подава оставка. Образно казано, докато протестиращите обсаждаха парламента, никой не се интересуваше от реалната дейност на изпълнителната и законодателната власт.
Първанов хитро се опита да префокусира кадъра от протестите към самото управление.
Не че до този момент не звучаха обвинения, че ДПС извива ръцете на „Позитано“ 20 по отношение на разпределението на властовия ресурс, но когато това обвинение започна да звучи и от устата на бившия президент, то за първи път получи шанс да постигне резонанс и сред левите среди. Срещу тезата, че падането на Орешарски означава идването на Борисов, хората на Първанов издигнаха контрапункта на вредите, които търпи партията от участието си в така формулираното управление.
За да оглави БСП, подобно на Ленин, Първанов се опита в условията на течаща междупартийна война да разпали война вътре в партията си. Планът му имаше шанс да сработи, ако той не се бе полакомил с решението си да излезе с алтернативна листа за евроизборите. Предприемайки този ход, той превърна аргументите си от средство за борба срещу Станишев в оръжие, насочено срещу цялата партия. Целта му - да промени БСП, бе принизена да евтин политически трик, целящ да отмъкне избиратели от столетницата. И закономерно, буквално за часове, той профука политическия капитал, който бе натрупал за две десетилетия.
Наместо да се отдаде на една средносрочна кампания, с която да пропагандира отхвърлянето на днешния модел на управление, Георги Първанов открито се опитва да разцепи електорално партията си. Именно политическата му алчност се оказа най-големият му враг. Стремейки се да получи бърза победа, той влезе в положението да бъде дългосрочно заклеймен в средите на БСП.
Въпросът е докъде ще стигне гневът му от претърпяното фиаско.
Провалът е прекалено голям. В условията на нормален политически процес вече няма шанс за Първанов да играе ролята на „кардинала в сянка” на „Позитано“. Ако на Борисов е необходим обществен „шок”, който отново да го изведе на власт, на бившия президент е необходим „шок” вътре в БСП, който да позволи да се забрави историята с алтернативната евролиста. Общото кратно между интересите и на двете споменати персони е падането на Орешарски. В този смисъл и без да се договарят тайно,
обективно е предпоставено взаимодействието между двамата.
Най-вероятно е да си разделят функциите. ГЕРБ да се опита да реанимира протестите, а АБВ да предизвика разкол в парламентарната група на БСП. Този план може да се осъществи, макар че едва ли двамата му вдъхновители ще получат дивидентите, на които разчитат днес. Още отсега може да се прогнозира, че ако Орешарски подаде оставка, Борисов и Първанов ще влязат в люта схватка чий е този триумф.
Третата персона в тази композиция на опозиционерите може да се определи като злият. Тук включвам не само Реформаторския блок, но и медиите, които така пламенно ни убеждаваха, че целият български народ е въстанал срещу кабинета на Пламен Орешарски. Ако събитията на жълтите павета бяха продукт на ГЕРБ, то с презентацията им се натовариха представителите на
старата десница и вечните „будни” съвести на българската журналистика.
Сред целия внушаван патос, сред залялото ни море от нравствени и художествени изблици, сред дълбоките личностни и обществени драми, ние станахме свидетели на една дълбоко затаена злост. Злост, бликаща от собственото разбиране за незначителност и ненужност.
Летните протести се оказаха онзи портал към миналото, когато възгласи като „червени боклуци” можеха да звучат актуално. Когато с хора като Евгени Михайлов, Михаил Неделчев, Александър Йорданов или Едвин Сугарев може да се води разбираем разговор. На един позабравен език.
Но този миг на тяхната полезност отлетя. Те го използваха само за да изрекат мисли и послания, дълбоко окопали се в значенията си от началото на 90-те години на миналия век. Тяхната лебедова песен само потвърди закономерността на политическата им смърт.
Опитвайки се да извърши рекапитулация на изминалия си път, старата десница се оказа несъстоятелна в отговора си на двата основни въпроса - защо подкрепяше управлението на Борисов и ще го подкрепи ли и в бъдеще.
В сравнение с тези два „дамоклеви меча”, които висят над главата й, въпросът „Кой назначи Пеевски?“, е само маневра да се отклони вниманието. Може би времето за изграждане на модерна българска десница е безвъзвратно отминало, но е хубаво все пак, преди да я погребем, тя да направи своята историческа „изповед”.
Хубаво ще е и българските медии, които днес се дерат неспирно за налагане на нов морал и нов обществен договор, смирено да се покаят за всичките си безобразия по времето на управлението на ГЕРБ. Мисля си, че за тях би било убийствено да се монтират откъси от техни предавания, в които са участвали ББ, ЦЦ, ИФ и други подобни екземпляри. Надълго и нашироко след това ще има да обясняват отде се е пръкнала днешната им смелост. И дали оттам не е породено настървението, с което гледат всяка стъпка на днешния кабинет - да заличат спомена за слугуването си на предишния.
Но злият има все пак някаква заслуга в оформянето на днешното статукво.
Реформаторите и медиите, напудряйки до безобразие протестите, ги склопиха, така да се каже, двустранно. Реформаторският блок зададе едни елитарни измерения, които, от една страна, накараха протестната вълна да се разлее само по жълтите павета, а от друга, не позволиха на ГЕРБ да обсеби мероприятието. Все неща, от които крайният бенефициент ще се окаже днешната власт.
Медиите, колкото и да е странно, също помогнаха на Орешарски да се закрепи.
Георги Лозанов правилно спомена, че една голяма част от общественото напрежение, което се бе натрупало срещу управлението, бе отпушено през медиите. Нещо повече, самото управление, благодарение на свръхдозата атаки, на които бе подложено, доби образа на жертва. И придоби онзи тип симпатия, с който се ползва слабият, когато се изправи срещу многократно по-силни врагове.
Влезли веднъж в ролята на тъпия, алчния и злия, за българските опозиционери проблемът се заключава не в това да свалят управляващите, а как ще излязат от споменатите си роли. Защото те се обричат на все по-голяма маргинализация, което от своя страна ще даде на БСП и ДПС възможността трайно да обсебят властовия ресурс. И тогава политическата промяна ще стане наистина невъзможна. Ако ще и да запалят Софийския университет.