/Поглед.инфо/ АМЕРИКАНСКИЯТ орел на свободната търговия прекосява Атлантика, за да нападне стадо зле защитени европейски агънца. Този художествен образ нахлу в обществените дебати по време на кампанията за европейските избори. Освен че е стряскащ, той е политически опасен.

От една страна, не позволява да се разбере, че и в САЩ има опасност много местни общности да станат жертва на новите либерални норми, които може да им забранят да закрилят заетостта, околната среда, здравеопазването. От друга страна, отклонява вниманието от едни съвсем европейски предприятия, като френското „Веолия“ или германското „Сименс“, които са не по-малко нетърпеливи от американските мултинационални компании да преследват съдебно държавите, проявили волността да застрашат печалбите им (вж. статията на Беноа Бревил и Мартин Бюлар). И накрая, този образ пренебрегва ролята на институциите и правителствата на Стария континент при създаването на зона за свободна търговия на тяхна територия.

© Анатолий Станкулов, 2014. Следователно мобилизацията срещу Големия трансатлантически пазар не трябва да е насочена към определена държава, била тя и САЩ. Залогът на борбата е по-мащабен и по-амбициозен – той се отнася до новите привилегии, които инвеститорите навсякъде искат да получат навярно като компенсация за икономическата криза, която те самите предизвикаха. Ако бъде водена ефективно, една такава планетарна битка би могла да укрепи международната демократична солидарност, която днес изостава в сравнение със съглашателството между силите на капитала.

В случая е по-добре да бъдем недоверчиви към двойките понятия, привидно свързани завинаги. Това се отнася както за протекционизма и прогресивното мислене, така и за демокрацията и отварянето на границите. Историята доказва, че на търговската политика не ѝ е присъщо политическо съдържание [1]. Наполеон III обвързва авторитарната държава със свободната търговия почти в същия момент, когато в САЩ Републиканската партия претендира, че е загрижена за американските работници, а всъщност защитава каузата на тръстовете и на „крадливите барони“ от стоманодобива, които настояват за митническа закрила [2]. „Тъй като Републиканската партия е закърмена с омразата към робския труд и желанието всички хора да са наистина свободни и равноправни, посочва платформата ѝ от 1884 г., тя неизменно се противопоставя на идеята нашите трудещи се да бъдат поставени в условия на конкуренция с каквато и да било форма на крепостен труд, било в Америка или в чужбина.“ [3] Както изглежда, още навремето са си мислили за китайците. Ставало е обаче дума за хилядите копачи, дошли от Азия, които калифорнийските железопътни компании са наемали, за да им възлагат каторжен труд в замяна на мизерни заплати.

Век по-късно, когато международната позиция на САЩ вече е друга, демократи и републиканци се съревновават кой ще засвири по-сладникава серенада във възхвала на свободната търговия. На 26 февруари 1993 г., малко повече от месец след влизането си в Белия дом, президентът Бил Клинтън взе преднина благодарение на програмната си реч в подкрепа на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA – на английски, TLCAN – на испански, ALENA – на френски), което беше гласувано няколко месеца по-късно. Той призна, че „глобалното село“ е засилило безработицата и е станало причина за ниски заплати в САЩ, но че възнамерява да ускори крачката в същата посока: „Истината в днешно време е и трябва да бъде следната – че с отварянето и търговията нацията ни ще забогатее. Това ни насърчава да правим нововъведения. Задължава ни да се справяме с конкуренцията. Осигурява ни нови клиенти. Облагодетелства глобалния растеж. Гарантира процъфтяване на производителите ни, които също са потребители на услуги и суровини.“

Още по онова време различните кръгове от преговори за либерализиране на международната търговия понижиха средната стойност на митата от 45% през 1947 г. на 3,7% през 1993 г. Но това няма значение – мирът, благоденствието и демокрацията изискват да се върви неизменно все по-напред. „Както изтъкват философите – от Тукидид до Адам Смит, настоя Клинтън, търговските обичаи противоречат на войната. Както съседите, които са си помагали, за да изградят оборите си, по-рядко биха мислили да ги подпалят, така и онези, които са повишили взаимно равнището си на живот, не са толкова склонни да се скарат. Ето защо, ако вярваме в демокрацията, трябва да се опитаме да засилим търговските си връзки.“ Правилото обаче не важеше за всички страни, понеже през март 1996 г. президентът демократ подписа закон, който затегна търговските санкции срещу Куба.

Десет години след Клинтън европейският комисар Паскал Лами – френски социалист, който после стана генерален директор на Световната търговска организация (СТО), продължи този анализ: „По исторически, икономически и политически причини смятам, че освобождаването на търговския обмен е напредък за човечеството, че то е донесло по-малко нещастия и конфликти отколкото ограничаването му. Където мине търговията, оръжията замлъкват. Монтескьо го е казал по-добре от мен.“ [4] През XVIII век обаче Монтескьо не е можел да знае, че век по-късно китайските пазари ще се отворят не благодарение на убедителността на енциклопедистите, а по пътя на канонерките, опиумните войни и опустошаването на Летния дворец. Но пък Лами няма как да не е наясно с това.

По-сдържан, отколкото предшественика си демократ (при него това е въпрос на темперамент), президентът Барак Обама подхвана на свой ред мотото за свободната търговия, издигнато от мултинационалните компании – от САЩ, Европа и всъщност от целия свят, и се обяви в защита на Големия трансатлантически пазар: „Това споразумение би могло да увеличи износа ни с десетки милиарди долари, да насърчи създаването на стотици хиляди допълнителни работни места – в САЩ и в ЕС, и да стимулира растежа от двете страни на Атлантическия океан.“ [5] Макар и едва загатнато в изявлението му, геополитическото измерение на споразумението има по-голяма тежест от хипотетичните му ползи за растежа, заетостта и благоденствието. Вашингтон, който гледа надалеч, разчита на Големия трансатлантически пазар не за да завладее Стария континент, а за да го отклони от каквато и да било перспектива за сближаване с Русия. И най-вече – за да спре Китай.

И в това отношение позициите му напълно съвпадат с мнението на европейските ръководители. „Свидетели сме на възхода на тези бързо развиващи се страни, които представляват опасност за европейската цивилизация, смята бившият френски министър-председател Франсоа Фийон. Нима единственият ни отговор ще бъде нашият разкол? Това е лудост.“ [6] Европейският депутат Ален Ламасур изтъква в същия дух, че Големият трансатлантически пазар би могъл да позволи на атлантическите съюзници да „постигнат съгласие по общи норми, които след това да наложат на китайците“ [7]. Замисленото от Вашингтон транстихоокеанско партньорство, в което Пекин не е поканен да участва, има същата цел.

Не е случайно, че най-разпаленият интелектуалец – застъпник на Големия трансатлантически пазар, Ричард Роузкранс, ръководи в Харвард център за изследване на отношенията между САЩ и Китай. Пледоарията му, публикувана миналата година, натяква идеята, че едновременното отслабване на двата големи атлантически блока трябва да ги подтикне да стегнат редиците предвид подема на бързо развиващите се азиатски държави. „Ако тези две половини на Запада, пише той, не се обединят в една общност в областта на изследователската дейност, развитието, потреблението и финансите, и двете ще загубят позиции. Тогава държавите от Изтока, водени от Китай и Индия, ще задминат Запада в растежа, нововъведенията и доходите – и накрая, в способността им да бъдат мощна военна сила.“ [8]

Общите приказки на Роузкранс напомнят за известния анализ на икономиста Уолт Уитман Ростоу за етапите на растежа – след като една страна отбележи икономически подем, ритъмът ѝ на развитие се забавя, защото вече е постигнала най-бързото нарастване на производителността (равнище на образование, урбанизация и т.н.). В конкретния случай растежът на западните икономики, достигнали своята зрялост от няколко десетилетия насам, няма да догони нивата на Китай и Индия. Ето защо един по-тесен съюз между САЩ и Европа би бил най-силната карта, която им остава. Тя би трябвало да им позволи да продължат да налагат своята игра на новодошлите, които действително са стремглави, но са трайно разделени. След Втората световна война се изтъкваше външна заплаха – тогава тя беше политическа и идеологическа и идваше от Съветския съюз, а днес е икономическа и търговска и идва от капиталистическа Азия. Това позволява на добрия (американски) овчар да събере овцете, уплашени, че основният камък на новия световен ред скоро вече няма да е във Вашингтон, а в Пекин.

Според Роузкранс тези опасения са още по-основателни поради факта, че „в историята преходът от една хегемонна държава към друга обикновено е свързан със сериозен конфликт“. Но имало начин, по който можело да се избегне „войната между Китай и Запада“ при „прехвърлянето на лидерството от САЩ към нова хегемонна държава“. Вместо да се таят надежди двете основни азиатски страни да се обединят с атлантическите партньори, които са в упадък, трябвало да се извлече полза от съществуващото съперничество между тях, за да бъдат удържани в региона им благодарение на подкрепата на Япония. Страна, която поради страха си от Китай се е присъединила към западния лагер, до такава степен, че се е превърнала в „последната му гара на Изток“.

Макар този голям геополитически замисъл да величае културата, напредъка и демокрацията, изборът на някои метафори понякога издава едно не толкова възвишено вдъхновение: „Производителят, който изпитва затруднения да продаде дадена стока, обяснява Роузкранс, често ще бъде принуден да слее предприятието си с чужденстранно дружество, за да разшири предлагането си и да увеличи пазарния си дял, както направи „Проктър и Гембъл“, когато купи „Жилет“. Държавите са принудени да действат по същия начин.“

Борбата срещу Големия трансатлантически пазар едва сега започва. Защото без съмнение никой народ не смята все още нацията и територията си за стоки за общо потребление.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Серж Алими

Директор на "Le Monde diplomatique"

LE MONDE DIPLOMATIQUE

- Превод: Павлина Колева

- Илюстрация: Анатолий Станкулов