/Поглед.инфо/ Наистина колко път е трябвало да мине Европа, за да стигне дотук. Тя се хвърля в глобални изследвания, разпространява своите практики и ценности из целия свят. Всяко столетие сменя своите вътрешни структури и изнамира нови начини за оценки на международния ред. Но сега, в кулминацията на новата епоха,
Европа, вместо да участва в нея, се чувства задължена да стои настрана от политическите механизми, чрез които е управлявала своите дела в продължение на три и половина столетия. Воден от желанието да смекчи до известна степен обединението на Германия, Европейският съюз установява през 2002 г. обща валута и официална политическа структура през 2004 г. Така обединена Европа, цяла и свободна, урежда своите различия чрез мирни механизми.
Обединението на Германия променя равновесието в Европа, защото никакво конституционно споразумение не може да промени факта, че Германия отново е най-силната европейска държава. Общата валута предизвиква степен на единение, невиждано в Европа от времето на Свещената римска империя. Дали ЕС ще постигне глобалната роля, прокламирана от неговата харта, или, подобно на империята на Карл V, ще се окаже неспособен да запази обединението си?
Новата структура в известен смисъл представлява възстановяване на принципите на Вестфалската конференция. Докато ЕС може да бъде тълкуван като завръщане на Европа към вестфалската международна система - създаденото тогава се разпространява сега из света, критикувано и давано за пример през по-голямата част на съвременната епоха, този път като регионална, а не като национална сила, като нова единица в една понастоящем глобална версия на Вестфалската система.
Крайният резултат съчетава аспекти както от национален, така и от регионален подход, без поне засега да реализира достатъчна полза от всеки един от тях. Европейският съюз намалява суверенитета и традиционните правителствени функции на своите държави членки, като например контрола върху валутата и границите им. От друга страна, европейската политика остава предимно национална и в много държави забележките срещу политиката на ЕС са се превърнали в централен вътрешен проблем. Резултатът в конституционно отношение е хибрид, нещо средно между държава и конфедерация, действащ с помощта на министерски срещи и обща бюрокрация - по-сходен със Свещената римска империя, отколкото приличащ на Европа от XIX век. Но за разлика от Свещената римска империя (в по-голямата част от нейната история) ЕС се бори да разреши вътрешните си напрежения, като следва своите ръководни принципи и цели. В хода на този процес той ратува за паричен съюз успоредно с една данъчна раздробеност и бюрокрация, скарана с принципите на демокрацията.
В сферата на външната политика ЕС възприема общите, глобални идеали, без да се стреми да ги променя, и космополитична идентичност в съчетание с вярност към нацията - една европейска общност, съпътствана от разделения изток - запад и север - юг и едно екуменическо, примирително отношение към автономните движения (в Каталония, Бавария или Шотландия), заплашващи целостта на отделни държави. Европейският „обществен модел" е зависим от пазарния динамизъм, макар че той все още е малко тромав. Политиката на ЕС проявява черти на толерантен стремеж към обединяване, като не иска да налага на всяка цена определени утвърдени западни ценности дори когато някои държави членки следват политики, определени предимно от страх пред неевропейско нахлуване.
Резултатът е цикъл, изпробващ обществената легитимност на самия ЕС. Европейските държави са се отказали от значителни сектори от това, което по-рано са разбирали като своя суверенна власт. Тъй като европейските лидери все още се определят или отхвърлят от национални демократични процеси, те се изкушават да водят настъпателна национална политика, което пък води до появата на спорове между различни региони на Европа - най-вече заради икономически проблеми.
Европа се е завърнала към въпроса, с който е започнала, с изключение на това, че сега той има глобален характер. Какъв международен ред би могъл да бъде извлечен от едва сдържани аспирации и противоречиви насоки? Кои страни ще бъдат съставните елементи на този ред и по какъв начин ще свързват своите политики? От колко единство се нуждае Европа и колко различия може да понесе? Но пред проблема за новото сътрудничество предстои дълъг път и може би това е най-фундаменталният проблем: предвид нейната история, колко много различия Европа може да запази, за да постигне едно осъзнато единство?
Когато действа като глобална система, Европа представлява основната концепция за световния ред. Нейните държавници определят международните структури и ги налагат на останалия свят. Днес самият характер на появяващия се нов световен ред е противоречив и регионите извън Европа играят важна роля при определяне на неговите съставни елементи. Дали светът се движи към регионални блокове, изпълняващи ролята на държавите във Вестфалската система? Ако е така, дали ще последва равновесие, а и това ще намали ли броя на ключовите играчи до такава степен, че твърдостта да стане неизбежна и да се върнат заплахите от началото на двайсетото столетие с негъвкаво изградените блокове, опитващи се да се повалят един друг? В един свят, където континентални структури като Америка, Китай, и може би Индия и Бразилия вече са стигнали критичната маса, как Европа ще осъществи превръщането си в регионална единица? И същевременно, както процесът на интеграция отново трябва да се справя с нарастващата компетентност на различни европейски административни органи, не е ли това ново повторение на познатото. И кога ще се прояви силното желание за реално постигане на обявените общи цели? Европейската история показва, че обединението никога не е било постигано от предварително определени административни процедури. То е изисквало винаги един обединител - Прусия в Германия, Пиемонт - в Италия, без чието лидерство (и воля за постигане на свършен факт) обединението би било мъртвородено. Коя страна или институция ще играе днес тази роля? Има три избора: да се засили атлантическото партньорство; да се възприеме една още по-неутрална позиция; или да се тръгне към мълчаливо сплотяване с извъневропейска сила или групировка от такива сили. Дали Европа предвижда променливи коалиции, или се вижда като член на Северноатлантическия блок, който общо взето възприема предвидими позиции? На кои свои части Европа ще разчита: на своето скорошно минало като част от сплотения Атлантическия алианс, или на дълголетната си история на маневриране за максимум преимущества на основата на национален интерес? Накратко, ще има ли и занапред Атлантическа общност и ако да, както аз твърдо се надявам, как тя ще се самоопредели?
От съществено значение за европейците е да решат какво ще бъде политическото развитие на Европа. Нейните атлантически партньори залагат много на това. Дали новопоявяващата се Европа ще бъде активен участник в изграждането на нов международен ред, или тя ще е погълната от собствените си вътрешни проблеми? Ясната стратегия на равновесие на силите на традиционните европейски велики сили е променена от съвременните геополити-чески и стратегически реалности. Но едва ли зараждащата се организация от „правила и норми" на един паневропейски елит ще се окаже достатъчно надежден носител на глобална стратегия, ако не бъде придружена от някои съобразявания с геополитическата действителност.
Европа, която навремето има почти пълен монопол върху оформянето на световния ред преди по-малко от сто години, сега се намира пред опасността сама да се откъсне от съвременното търсене на световен ред, като приравнява своя вътрешен строеж с крайните си геополитически цели. За мнозина крайният резултат представлява кулминация на мечтите на поколения - един мирно обединен континент, способен да се съревновава с останалите сили в света. Макар че ценностите, съдържащи се в мирно ориентирания и мек подход на Европа, често са били вдъхновяващи, малко други региони в света са показали подобна привързаност само към този политически стил, който създава и възможности за дисбаланс. Европа се обръща навътре към себе си тъкмо когато оформеният до значителна степен световен ред се изправя лице с лице пред тежък сблъсък, чийто резултат може да погълне всеки регион, неуспял да допринесе за офюрмянето на този нов глобален порядък. По този начин Европа е увиснала между миналото, което се мъчи да преодолее, и едно бъдеще, което още не е определила.
Хенри Кисинджър
World Order