Геополитиката на национализма и двойното гражданство

Геополитиката е ключова за методологията на Стратфор, тъй като тя задава рамката, на базата на която изучаваме света. В наши дни геополитиката почива върху учението за националната държава, което се върти около въпроса за връзката на индивида с националната държава. Промените във връзката на индивида с нацията и държавата са основни въпроси в геополитиката и следователно заслужават внимание.

Тази сложна връзка се влияе от немалко обстоятелства, като сред тях съществени са все по-честите случаи на многогражданство. Очевидно, това има общо с имиграцията, но освен това повдига и един по-дълбок въпрос, а именно какво означава гражданството през ХХІ век?

Нация и държава

Трудно е да се проумеят принципите на международната система, без да се проумее значението на понятието „национална държава”. То се усложнява от съществуването на многонационални държави, като например Белгия, където националната идентичност е от огромно значение, Русия или Китай, където тя може да е от огромно значение, като понякога води и до насилие. Ако разгледаме понятието „национална държава”, ще видим, че там концепцията „нация” е по-сложна, а вероятно и по-интересна от тази за „държава”.

Понятието „нация” невинаги е ясно. По своята същност нацията представлява група от хора, които имат обща съдба и, заедно с нея, обща идентичност. Нациите могат да се създават съзнателно, какъвто е случаят със САЩ. Нациите могат да съществуват стотици или хиляди години, както се наблюдава в някои части на Европа и Азия. Колкото и дълго да съществува една нация и какъвто и произход да има, тя почива върху онова, което другаде наричам „любовта към своето”, една уникална връзка с общността, в която се ражда индивидът или в която решава да живее. Тази изначална свързаност стои в основата на нацията.

Ако тя се разпадне, разпада се и нацията, нещо, което се е случвало многократно в човешката история. Ако една нация изчезне, поведението на международната система се изменя. А ако отделни нации изгубят идентичността и кохезията си, възможно е да се стигне до огромни промени. Според някои, това ще е добре, според други – зле. Тук е достатъчно да се отбележи, че и в двата случая ще има широкообхватни изменения.

Понятието „държава” е много по-ясно: това е политическата централа на нацията. Избирането на лидерите и системите на управление са различни в отделните страни. Различна е и връзката на държавата с нацията. Не всички нации имат държава. Някои са под управлението на други национални държави. Някои имат връзка с няколко държави. Други пък принадлежат на единица, която управлява множество нации. Има и такива, които представляват общности със свои системи на управление, но без държава, макар че това се случва все по-рядко.

Връзката с нацията е лична, а тази с държавата – юридическа. В САЩ това се наблюдава на езиково ниво. Мога да изразя връзката си със своята нация простичко: „Аз съм американец”. Но с държавата си не мога: „Аз съм съединенощатец” звучи нелепо. В този случай, за да уточня юридическата си, а не личната принадлежност, трябва да спомена, че съм гражданин на Съединените щати. Езиковото разнообразие в САЩ не се среща навсякъде, но разлика между националност и гражданство съществува. Те може и да съвпадат, като например в случаите, когато човек се ражда в дадена страна и така става неин гражданин, или може да съвпаднат впоследствие, като например, когато човек получава раазрешение да имигрира и бива натурализиран. Обърнете внимание на интересния начин, по който е формулиран терминът – изразява създаването на естествена връзка с държавата.

В САЩ, когато някой получава гражданство, се полага следната клетва, обикновено пет години, след като му е било разрешено да имигрира:

„С настоящето декларирам под клетва, че напълно и изцяло се отказвам от вярността и лоялността си към който и да е принц, владетел, държава или суверенна единица, чиито поданик или гражданин съм бил до момента; че ще подкрепям и браня Конституцията и законите на Съединените американски щати от всякакви врагове, външни или вътрешни; че ще остана верен на същите; че ще се сражавам от името на Съединените щати, когато законът го налага; че ще служа във въоръжените сили на Съединените щати за мирни цели, когато законът го налага; че ще работя за националното благо под напътствията на държавата, когато законът го налага; и че поемам това задължение свободно, без резерви или намерение за бягане от закона; така че Господ да ми е на помощ.”

Трябва да призная, че положих тази клетва на 17. Въпреки че станах гражданин на Съединените щати, когато баща ми бе натурализиран години преди това и след като получих нужните документи за гражданство, се явих в съда и лично положих клетвата. Поемането на задълженията, идващи с гражданството, не бе леко преживяване.

Американската клетва е една от най-строгите; другите нации имат много по-простички и недотам безкомпромисни клетви. Интересно е, че много от страните с по-снизходителни клетви са страните, в които натурализиран гражданин се става по-трудно и по-рядко. В случая със САЩ, нация и държава, създадени съзнателно, идеята за имиграцията е изначално застъпена в самата идея за нация, както е и тази клетва. Имиграцията и натурализацията са изисквали такава сериозна клетва, тъй като натурализацията означавала приемането не само на нова държавна идентичност, но и на нова национална идентичност.

Американската нация се състои от имигранти от други нации. Ако те не са били готови „напълно и изцяло да се откажат от вярността и лоялността си към който и да е принц, владетел, държава или суверенна единица, чиито поданици или граждани са били досега”, в американското начинание е щял да настъпи хаос с пристигането на имигрантите, които искали да си подсигурят ползите на пълното гражданство, ако са отказвали да прекратят предишните си задължения и са отказвали да приемат задълженията и саможертвите, които клетвата изисквала. Затова Съединените щати почти нямат общо с други нации, състоящи се от имигранти, и са заели най-безкомпромисната позиция по отношение на натурализацията.

Затова е странно, че САЩ, както и много други нации, позволяват на своите да стават чужди граждани. Американската конституция не забранява това, но клетвата за гражданство като че ли го прави. Клетвата изисква имигрантът да прекрати всичките си задължения към чужди страни. През 1967 г. на делото Афроим срещу Ръск[1]Американският върховен съд постанови, че отказът от гражданство по повод гласуване на чужди избори е неконституционно. Решението се отнасяше до натурализиран американец, за когото се предполага, че е бил положил клетвата. Върховният съд не премахна клетвата, но, ако сме разбрали правилно, е взел решение, което не пречи на многогражданството дори и ако има положена клетва.

Няма как да се разбере колко души в САЩ или в други страни в момента имат многогражданство, но като че ли се оказва, че броят им не е никак малък. Това, че не се изисква отказ от чуждото гражданство, очевидно улеснява практиката.

Това повдига въпрос от огромно значение. Гражданството е ли разрешително за пребиваване и работа или е съвкупност от правни и морални задължения? Законът предлага множество начини да се пребивава в дадена страна, без да е нужно гражданство. Но ако вземем американската клетва, например, оставаме с впечатлението, че натурализираният гражданин (за разлика от обикновения законен жител) се нагърбва с огромни задължения към САЩ, което може да го натовари с нелеки отговорности в армията и цивилния живот. Така индивидът може да върти редица задължения до момента, в който те не започнат да си противоречат. Кога гражданинът избира основното си задължение – тогава или когато стане гражданин?

На практика, в много случаи на гражданството се гледа не толкова като на система от взаимни права и задължения, а като на удобство. Това очевидно създава напрежение между гражданина и задълженията, продиктувани му от клетвата. Но, освен това, създава и едно разногласие между отделните националности. В понятието „имиграция” е застъпена идеята за преместване на ново място. Застъпено е и приемането на правни и морални задължения. Но заедно с тях и ангажиментът към нацията, поне що се отнася до гражданството. Тук, изобщо, не става въпрос за запазване на етническата принадлежност. Става въпрос за същността на това да обичаш своето – ако си гражданин на няколко нации, коя в последна сметка е твоя?

Интересно е да се отбележи, че когато говорим за армията, в САЩ се наблюдават същите разногласия. Джон Пол Джоунс е бил адмирал в руския флот. Преди влизането на САЩ във Втората световна война американски пилоти бягат във Великобритания и Китай. Тъй като са били родени в САЩ, не са били положили клетвата за гражданство. Макар и негласно да са се придържали към принципите на тази клетва, те не са направили компромис със своята националност – останали са си американци дори когато са се били за други държави. Въпросът с имиграцията, обаче, е по-сложен. След като имигрантите решат да станат американски граждани, те полагат съзнателно клетвата за гражданство. Така тази ясно положена клетва сякаш натоварва натурализираните граждани с единствени по-рода си задължения.

Притегателната сила на старата държава

Освен че дава достъп до непознати тропически острови, двойното гражданство свързва старата страна с новата. Имигрантите, а често и техните деца и внуци, запазват старото си гражданство наред с това в страната, в която вече живеят. Това изглежда е удобна практика и си остава така, докато не избухне някакъв конфликт или не настане неразбирателство между двете държави, или пък, както се случва понякога, първородната държава не изиска от гражданите си да служат в армията, за да запазят гражданството си.

В страни с висок брой имигранти това размиване на границите между нациите се превръща в потенциална опасност, която обаче не съществува за страната родина. Чувството за национална идентичност (ако не желанието за саможертва) често е по-силно в страни, чието национално съзнание се гради върху многовековна обща история и съдба, отколкото в страни, които трябва да се справят с вълни от имигранти. По тези въпроси първите нямат такава възможност да маневрират, освен ако имат късмета сигурността им да е на ниво и да не трябва да изискват много от гражданите си. Но в страни, които се състоят от имигранти и в които отсъства нуждата от саможертва, тази еволюция може да е по-трудна.

Някои смятат, че национализмът води до разкол, вреди и конфликти. Според мен, национализмът е просъществувал, тъй като дава на индивида чувството за място, общност, история и идентичност. Дава му нещо, което стои над самия него, което е достатъчно малко, за да е разбираемо, но в същото време далеч по-голямо от самия него. За оцеляването и процъфтяването на национализма си има причина.

Възходът на многогражданството несъмнено дава свобода. Но, както често се случва, свободата върви ръка за ръка с въпроса към какво, надхвърлящо го, индивидът е поел ангажимент... Колкото до размиването на границите между нациите, като че ли конфликтите не са намалели. Напротив, свободата повдига въпроса на кого истински служат гражданите, което е нездравословно за гражданина и националната държава.

В САЩ е трудно да се реши разнобоя между клетвата за гражданство и решението на Върховния съд, потвърждаващо правото на двойно гражданство. След време това противоречие може да предизвика сериозни проблеми. Това не е проблем само на САЩ, макар тук той да е доста по-изразен. Това е въпрос от по-общ характер, а именно - какво е да си гражданин?

Stratfor, 17 март 2012 г.

Превод от английски Росен Асенов

............................

[1] Това е решение на Върховния съд на САЩ от 1967 г., което се смята за прецедент в правото, защото постановява, че лице, родено или натурализирано в САЩ, не може да бъде лишено от гражданство без неговото желание. Решението се взима, след като американското правителство се опитва да отнеме гражданството на човек, гласувал на избори в чужбина, след като вече е станал гражданин на САЩ.