На 1 януари 2002 г. единната валута (създадена през 1999 г.) влезе в обращение. Медийната еуфория, която съпътстваше събитието, не отговаря на съмненията, които днес поражда валутата, бленувана в Париж, замислена в Брюксел и сечена във Франкфурт. Дори инвеститори и корпорации се питат дали еврото ще духне единадесетата си свещичка?
ФРАНС 2, 4 януари 1999 г., емисията „Новини“ в 20 ч. От три дни еврото официално е единна валута на единадесет страни от Европейския съюз. Репортаж разказва за един почти празничен за финансовите пазари ден. Еврото е революция, благотворна революция, анализира служител на Парижката борса, преди управителят на Френската централна банка Жан-Клод Трише да изкаже неподправена радост от това, което се случва понастоящем. След това репортерът Клод Серийон интервюира Жак Делор, бивш председател на Европейската комисия. Финансистите са доволни, политиците с проевропейска ориентация също. А вас като човек от левицата не ви ли смущава това, че днес преди всичко се празнува Европа на парите? Гостът му не изглежда смутен. Единната валута означава повече свобода за Франция, повече гъвкавост в паричните въпроси, при условие че Валутният и икономически съюз ще има успех.
„Утопията напуска детството...“
ИМАШЕ ли успех? Дванадесет години по-късно Делор изглежда разочарован. Европа е на ръба на бездната, констатира човекът, който беше един от създателите на еврото (Льо Соар, Брюксел, 18 август 2011). Мартин Уолф, журналист във Файненшъл таймс, също изказва съмнения: Ако преди две десетилетия политическите управници бяха предполагали това, което знаят днес, никога нямаше да създадат единната валута (9 ноември 2011).
В края на 80-те години проектът беше защитаван основно от френските управници. Франсоа Митеран, загрижен за бъдещето на европейската интеграция, загрижен същевременно от хегемонията на германската марка и с цел да я заобиколи, предвижда създаването на нова обща валута. Отвъд Рейн управляващите са нерешителни. За да ги убеди, френският президент либерализира напълно движението на капитали, без предварителна хармонизация. Комитет от банкери и експерти от централните банки, ръководен от Делор, намира много просто решение, за да обезсили враждебността на „мъдреците“ от Бундесбанк („Буба“ – Германската централна банка) – Валутният и икономически съюз ще бъде създаден при условия, определени от тогавашната столица Бон. Бъдещата Европейска централна банка, независима от политическата власт, ще има за задача единствено да бди за стабилността на цените. Тази идея, залегнала в Маастрихтския договор (подписан през 1992), носи ясния белег на една особена доктрина, наречена ордолиберализъм – името, дадено на немския неолиберализъм.
Откакто е създадена единната валута основните разисквания се стремят да прикрият идеологическите ѝ основи. За пресата еврото беше съвсем друго нещо и много повече от това. Своеобразен напредък на историята, може би най-големият, постигнат от изобретяването на писмеността до днес. За Жан-Мари Коломбани, тогавашен директор на Монд, еврото бележи победа на волята над пазарите, на решителността на малцина над икономическите сили. (Монд от 31 декември 1998). Бернар Гета смята от своя страна, че Европейският съюз представлява по-скоро триумф на разума. С еврото движението за обединение се ускорява и ще доведе народите до мечтаната Европа. Утопията напуска детството. Влиза в пълнолетието, пророкува журналистът (Нувел обсерватьор, 31 декември 1998).
Директорът на всекидневника Либерасион Лоран Жофрен напомня на скептиците, че европейският проект въплъщава една политика на разума, преди да бъде вълнуващо чувство (...) Затова той представлява огромен напредък и – ако народите му вдъхнат живот – стъпка към един по-висш стадий на демокрация. Но да се създаде власт, която убягва от контрола на правителствата, би могло да изглежда относителен напредък на демокрацията... Скачаме в неизвестното, оборва подобно съмнение журналистът, това се нарича приключение (Либерасион, 1 януари 1999).
Медиите се насилват да направят своята радост споделена. „Денят на славата дойде“, гласи заглавие във Франс соар (5 януари 1999). „Раждането на един континент“, приглася на корицата Нувел обсерватьор (31 декември 1998). Поизморен, една година по-късно Монд приема, че новата валута е най-вече подарък за инвеститорите. Еврото беше замислено, за да създаде една по-сплотена, по-солидарна, по-силна Европа. То трябваше да бъде „възможно най-добрият инструмент за овладяване на глобализацията“, както казваше Доминик Строс-Кан през март 1999 г. На практика единната валута по-скоро засили конкуренцията между европейските страни с цел да привлече външни инвеститори. (5 януари 2000).
Това твърдение не пречи на пресата да хвърля конфети и фойерверки, за да отпразнува пускането в обращение на монети и банкноти на еврото. Да живее еврото! , ликува Експрес (27 декември 2001). Съмишленици на политическите и финансовите органи, много журналисти не се съмняват, че населението споделя тяхното въодушевление от тази нова солидарност в действие (Журнал дьо диманш, 2 септември 2001). Някога американците ходеха на Луната? Европейците вече ще могат да пътуват на континента, без да се затормозяват с твърде сложни изчисления при смяна на парите. Журналистът Жан Боасона се пали: Целият свят се удивлява как тези народи на Европа, сковани от ревматизъм, са в състояние да изобретят нещо толкова невероятно като единната валута [1]?
В медиите не се прокрадва никакво съмнение – новата валута ще „ни“ позволи да „тежим“ на международната сцена, да съперничим на долара. Дори новите монети и банкноти с неустановена естетика подбуждат вълнението на журналистите, те придават малко плът на това абстрактно образувание и допринасят за солидарността между европейците, твърди Либерасион (3 януари 2002). На Нова година телевизиите представят шепата потребители, дошли първи да изтеглят ценната валута от банкоматите. Журналистът Ерик льо Буше също се превъзнася: Истинска революция, конкретна, всекидневна и приемана с радост, ако вярваме на милионите европейци, които са се втурнали да ги купуват и които, както на Коледа, си поиграха с тези красиви бляскави монети (Монд, 30-31 декември 2001).
Сред населението изблиците на радост са по-умерени. Черногледците се страхуват да не би преходът към еврото да предизвика увеличение на цените. Колко е удобно! , ядосва се един хроникьор. Цените скачат и веднага се плюе по еврото. Опасността, както навсякъде, е да се смесват нещата (...) Когато пужадизмът излиза на сцената, трябва да припомним някои прости неща. Еврото вече е факт, шанс за Франция и Европа. (Журнал дьо диманш, 2 септември 2001). Линията на поведение е определена – всяко противоположно мнение, всяка критическа мисъл ще бъде компрометирана и обвинена в „демагогия“ или „популизъм“. Толкова анатеми с обещаващо бъдеще, особено през 2005 г. по време на кампанията за приемане на проекта за Европейска конституция [2]. От своя страна Трише дава положителна оценка на французите: Съществува консенсус между големите политически течения в страната, които искаха тази единна валута. Много сме развълнувани и доста горди, че постигнахме този резултат. (Франс 2, 30 август 2001).
Паднаха идеологическите забрани
ЩОМ се появи кризата със subprime (високорисковите ипотечни кредити – бел. ред), коментаторите подеха отново песента на Делор: Еврото ни защити. На 9 април 2007 г. испанецът Родриго де Рато, генерален директор на Международния валутен фонд и бивш министър на финансите в правителството на Хосе Мария Аснар, заяви с възторг, че днес Европа е континент, чиито просперитет и многообразие предизвикват възхищение в цял свят (...) С тласъка на далновидни управници бяха създадени институции, които въплъщават растящата икономическа интеграция на континента. Като проницателен наблюдател, той добави: Европа продължава да играе важна роля за световната стабилност и приносът ѝ за развитието остава неоценим. Европейските икономики са стабилни. (Фигаро, 9 април 2007). По-проницателен от това, здраве му кажи.
Оттогава тонът се промени. Паднаха идеологическите забрани. Дори се обсъжда възможността за изоставяне на еврото. И с основание – кризата извади на показ същностни противоречия, които подкопават валутния съюз. Преди всичко забраната Европейската централна банка да дава преки заеми на държавите, което би позволило да се обуздаят финансовите пазари. Френското правителство, като приема позиция, която някога окачествяваше като...„популистка“, желае една по-масивна намеса на ЕЦБ в изкупуването на държавните дългове. Институцията във Франкфурт обаче счита, че вече е превишила правомощията и устава си, като е изкупила част от дълга на затруднените страни. Тя упорито отказва, въпреки кризата, да излезе от ордолибералния шаблон.
Ами еврото?
Антоан Шварц
*Автор заедно с Франсоа Денор на L’Europe sociale n’aura pas lieu (Социалната Европа няма да се състои), Raisons d’agir, Paris, 2009.
LE MONDE DIPLOMATIQUE
Превод Зорница Павлова