/Поглед.инфо/ Човеците се радваме на новите си години. Пищялите ни са строшени, раменете ни не стават, но ние се радваме. Радостта от преживените години се натрупва. Натрупва се и натежава. Радостта носи със себе си тежест, защото оставя винаги привкуса на страха.
Сино
…………………………………………………………………………………………………………………………………………..
…………………………………………………………………………………………………………………………………………..
…………………………………………………………………………………………………………………………………………..
……………………………………………………
Това не е дадаизъм. Да кажа, че не съм знаел за неговата дадаистична мъдрост, ще излъжа. Синът ми говори като човек, а аз не спирам да се чудя, че му се учудвам на размахването. Той върви по красивия си дадаизъм, а аз вървя подире му.
Човеците се радваме на новите си години. Пищялите ни са строшени, раменете ни не стават, но ние се радваме. Радостта от преживените години се натрупва. Натрупва се и натежава. Просто радостта носи със себе си тежест. Така е, защото радостта оставя винаги привкуса на страха. Радостта от сина ми ми носи и страх, както разбрахте.
Двамата с него бяхме в метрото и аз го дърпах и притисках към себе си от страх. Летят мотриси, хората също. И тогава синът ми ме попита : „От какво те е страх, татко?“ Естествено, опитах се да го излъжа. Казах му,че ме е страх от прелитащите мотриси и затова го моля да стои до мен и да не ми причинява страх. Сигурно ще ви се види банално, но синът ми ме вцепени с упорството си да продължа отговора. Нямаше как, разкрих се. Признах си страха от смъртта. Не бях говорил до този момент със сина си за смъртта. Предполагах, че ще последва каскада от въпроси и изисквания. Нищо подобно не стана. Синът ми ме гледаше в очите, казвайки ми : „Аз вече преодолях страховете си, татко. По-рано ме беше страх, но сега вече не.“ Дойде метрото. Качихме се и аз започнах да мисля върху думите на сина си. Какво съм си мислел, вероятно се досещате. Но аз си мислех и друго. Върнах се в мислите си назад, тъй като ми се искаше да си спомня дали някога съм се преборвал със страховете си. Казах му: „Браво сине, браво!“ Но не знаех защо го лъжа. Не че съм го излъгал за радостта си от неговото освобождение. Излъгах го, понеже се престорих, че му вярвам. Не, аз му повярвах ,че си мисли, че се е освободил от страховете си… Но нали не мисля, че това е възможно. Защото аз съм възрастен човек, бил съм и друг път в метрото, виждал съм смъртта и знам.
А сега да ви кажа истината. Размазващо беше, което ми каза синът ми. Вие няма как да си представите очите му – тогава, когато видя страха в моите. Наистина, Господи, чудесно е да те спаси синът ти. Честита Нова Година, приятели!