/Поглед.инфо/ Неотдавнашната престрелка между Барак Обама и Владимир Путин по повод на американската изключителност даде нов тласък на дебатите по въпроса за доктрината Обама. Дали президентът няма да се плъзне по посока на изолационизма? Или той гордо ще развее знамето на американската изключителност?
Тези дебати вече са по-малки, отколкото ни се струват. Между двете позиции има много общи неща, за което еднозначно е говорил Ханс Моргентау, основателят на доминиращата днес "реалистична" школа в международните отношения, на която е чужда сантименталността.
Моргентау винаги е наричал Америка уникална страна сред всички държави от миналото и настоящето, заявявайки, че тя има "трансцедентално предназначение", което трябва да "отстоява и налага" в целия свят. Той нарича това "установяване на равенство и свобода".
Съперничещите си помежду си концепции на изключителността и изолационизма признават тази доктрина и различните й положения, но се различават при нейното практическо прилагане.
Един от най-радикалните й постулати енергично отстояваше президентът Обама, обръщайки се към нацията на 10 септември. "Главното отличие на Америка, това, което ни прави изключителни", каза той, е нашата готовност да действаме "смирено, но решително", когато открием някъде нарушение.
"Почти 70 години САЩ са опора на глобалната сигурност" и тази роля "означава много повече, отколкото сключването на международни споразумения; тя означава тяхното изпълнение".
Другата концепция, концепцията на изолационизма се състои в това, че ние повече не сме в състояние за изпълняваме благородната мисия на пожарникар, който тича да гаси огъня, запален от другите. Тя сериозно разглежда предупреждението, което оправи преди 20 години от страниците на "Ню Йорк Таймс" Томас Фридман, който беше казал, че "почти изключителния идеализъм в нашата външна политика" може да доведе до това, че ние ще започнем да пренебрегваме собствените си интереси, предано опитвайки се да отстояваме интересите и потребностите на други.
И между тези крайности бушува пожара на дебатите на тема външна политика.
Някои изтласкани в периферията на наблюдатели отхвърлят общите оценки, обосновавайки се с примери от историята. По-конкретно те казват, че САЩ "почти 70 години" са били лидери в света по агресия и подривна дейност, сваляйки избрани правителства, установявайки жестоки и злобни диктатури, подкрепяйки ужасни престъпления, нарушавайки международни споразумения и оставяйки зад себе си кръв, разрешения и нещастия.
Моргентау има отговор на тези заблудили се създания. Бидейки сериозен учен, той признава, че Америка постоянно нарушават своето "трансцедентално предназначение". Но да излезеш с подобен тип възражение, казва той, означава да извършиш "грешката на атеизма, който отрича истинността на вярата на същото това основание". "Трансцеденталното предназначение" на Америка е реалност, а историческите факти това са просто "неправилно боравене с реалността".
Накратко казано, "американската изключителност" и "изолационизъм" като цяло се тълкуват като тактически варианти на светската религия. Властта на тази религия е изключително голяма, тя надхвърля рамките на обичайната религиозна ортодоксалност, защото фактически е невъзможно да бъде постигната. А тъй като алтернативата на тази вяра е немислима, тя се приема на равнище рефлекс.
Можем да си представим и друг пример на политически убеждения. Става дума за възмущението, което изпитват американците, когато СССР нахлу в Афганистан, или Саддам Хюсеин нападна Кувейт. Но нашата светска религия не ни позволява да се погледнем през същите очи.
Един от механизмите за самозащита се състои в това шумно да оплакваме последиците от бездействията. Така например, коментаторът на "Ню Йорк Таймс" Дейвид Брукс, размишлявайки за потъването на Сирия в пропастта на терора "по маниера на Руанда", стига до извода, че тук проблемът е жестокостта и насилието между сунити и шиити, които разкъсват региона на части.
Подобни оплаквания и стенания са се превърнали в тема на прочутото изследване на Саманта Пауър, която неотдавна беше назначена за посланик на САЩ в ООН. В своята книга "Проблем от ада. Америка в епохата на геноцида" тя пише за престъпленията на другите и за нашата непропорционална реакция.
В своята книга тя посвещава откъс на един от случаите на геноцид: нахлуването на Индонезия в Източен Тимор през 1975. Колкото и да е трагичен този епизод, САЩ тогава "обръщат гръб", отбелязва Пауър. В действителност Вашингтон не е "обърнал гръб". Но чак при президента Бил Клинтън се слага край на тази трагедия /1999/, макар че е било възможно да се направи във всеки един момент от тези 25 години.
Но всичко това е просто "неправилно боравене с реалността".
Този списък може да бъде продължен с лекота, но е безсмислено. Брук е прав, заявявайки, че трябва да откъснем поглед от ужасните събития и да размишляваме за по-дълбоките процеси и уроците, които можем да извлечем от тях.
И тук за нас няма по-актуална и важна задача от освобождаването от религиозните доктрини, които придават на забрава реалните исторически събития и по този начин укрепват фундамента за по-нататъшно "неправилно боравене с реалността". /БГНЕС
-----------------
Ноам Чомски е американски философ и политически активист. Той е професор в Масачузетския технологичен институт. Статията "Доктрината Обама" е публикувана в "Ню Йорк Таймс".
Вашингтон / САЩ