/Поглед.инфо/ Първоначално Европейската общност се опря на хегемонията на САЩ, по-късно влезе в редовете на глобализирания финансов капитализъм, а днес е изправена пред заплаха от разпад. Все по-остри различия делят европейските страни и региони, неравенството между Севера и Юга замени миналото разделение между Изтока и Запада. Германия царува в сърцето на една общност, където всяка държава може лесно да се превърне в хищен грабител за своите съседки. Какъв е изходът от тази ситуация?

ЕВРОПА е мъртва, да живее Европа? От началото на 2014 г. – година на предстоящи избори за Европейски парламент, който за първи път ще има правомощието да избере председателя на Европейската комисия, не е минал и ден, без медиите да отразяват противоречията и принципните съмнения, които разкъсват Европейския съюз.

От една страна, пророците вещаят, че на ЕС няма да му се размине опасността от парализа и разпад, тъй като всички приложени до момента рецепти се провалиха в опитите да разрешат вътрешно присъщото противоречие на един политически съюз, основан на несходство в интересите на своите членове. Въпросните рецепти само проточиха рецесията, засилиха неравенството между страни, поколения и социални класи, блокираха политическите органи и насадиха у народите на Стария континент дълбоко недоверие към европейските институции и изобщо към Евросъюза.

От друга страна, привържениците на метода на Куе (за позитивното мислене) се хващат за всеки „ненегативен“ признак, за да оповестят, че европейският проект за пореден път използва кризите, за да се презареди с енергия и да спомогне общият интерес да надделее над разногласията. Лесно е да се досетим колко неверни са тези твърдения, особено ако погледнем отблизо някои от въпросните положителни инициативи (като например банковия съюз). Ще видим, че мерките са половинчати, колкото изобретателни, толкова и ограничителни.

Все пак това, което ни възпира да осмеем такива становища, е, че те се аргументират с необходимостта от запазване на Европейския съюз. Икономиките на европейските страни са прекалено взаимообвързани, а обществата им са твърде зависими от наддържавните механизми, за да не се боим от катастрофални последствия при евентуално разпадане на Съюза. Но този аргумент на свой ред почива на презумпцията, че както в историята, така и в политиката, приемствеността неминуемо се налага. Така излиза, че настоящата криза има просто конюнктурен характер.

Историята на Европейския съюз е достатъчно дълга и преминава през няколко ясно различими фази, тясно свързани с промените в „световната система“ [1]. Лесно могат да се проследят, тъй като съответстват на последователните разширения на ЕС. Те са съпроводени с усложняване на институциите, които се грижат за „интеграцията“ и пазят все по-трудно равновесие между националните суверенитети и общоевропейското управление. Можем да разграничим три фази: начална – от Европейската общност за въглища и стомана до събитията от 1968 г. и петролната криза (без да забравяме удара, нанесен от Ричард Никсън върху системата „Бретън Уудс“ [2]); втора – от началото на 70-те години до разпадането на Съветкия съюз и обединението на Германия през 1990 г.; и последна – от разширението към Източна Европа до кризата след спукването на спекулативния балон в САЩ през 2007 г., и в резултат до опасността от неплатежоспособност на Гърция, преодоляна през 2010 г. при всекиму известни условия.

Дали този момент бележи началото на нова фаза? Аз лично смятам, че да. Макар първоизвор на наблюдаваното напрежение да е стремглавото влизане в глобализацията, която от двадесет години насам доминира в политиката на ЕС. А може би причината е именно глобализацията, понеже напреженията от национално и социално естество несъмнено са достигнали до степен на избухване. Започна един период на несигурност и лутане с все още непредвидими развръзки.

Грешно е да се смята, че европейското изграждане е праволинеен процес, в който единствените променливи величини са преднината или изоставането от предначертания „проект“.

Началната фаза, след 1945 г., протече в периода на Студената война, но също така съвпадна с възстановяването на индустриалния сектор и въвеждането на системите за социално осигуряване в Западна Европа. Тя бе съпроводена от силно напрежение между вписването в сферата на влияние на САЩ и стремежа към геополитическо и геоикономическо възраждане на Европа (което фактически вървеше успоредно с усъвършенстването на европейския социален модел). Надделя втората тенденция. В рамките на капиталистическата система, разбира се.

Решаващата партия се разиграва в Германия

СЪЩОТО, само че с обратен резултат, се случи в третата фаза – не в полза на залязващата американска хегемония, а в полза на глобализирания финансов капитализъм. Страната, в която се разигра решаващата партия, бе Германия, когато канцлерът Герхард Шрьодер (1998-2005) пое курс към повишаване на индустриалната конкурентоспособност посредством ниски заплати.

Определящият въпрос обаче е да се разбере как са се взимали решенията и как се е променяло съотношението на силите в междинната фаза, тази на френско-германската двойка и на „висшата комисия“, председателствана от Жак Делор (1985-1995). Именно в онзи период се създава проектът за двустранно наддържавно развитие, чрез въвеждането на обща валута и изграждането на „социална Европа“, които следваше да станат двата стълба на „общия пазар“. Сега знаем, че еврото наистина се превърна в централна институция на Съюза (макар не всички държави да са членки на еврозоната), докато другата цел остана ограничена в рамките на формалните постановки за право на труд. Сред обективните политически причини, наред с натиска на неолиберализма, е и липсата на тежест на европейското синдикално движение и неспособността му да се наложи като участник при взимането на решения в ЕС. Това се дължи както на дълбокия провинциализъм на отделните му представители, така и на нарушеното равновесие на силите в момент, когато масово се изнасят производства. Важна поука за бъдещето.

Европейската общност все още има алтернативи пред себе си. Но те зависят от идейни проекти и сили, които невинаги са налице.

Другото измерение на кризата в ЕС е икономиката, но само в пълния ѝ смисъл, т.е. при условие, че не се откъсва от социалната сфера или от ангажирана позиция по социалните въпроси. А именно: „за“ или „против“ дадено съотношение между неравенство и инвестиции, „за“ или „против“ определен тип социални отношения в производството и потреблението, „за“ или „против“ закрилата на трудещите се и квалификацията им срещу рисковете на мерките за гъвкавост. Следователно, проблемите на икономиката са неделими от тези на политиката – не само защото никоя политика не може да бъде определена независимо от повелите на икономиката (всички единодушно признават това), но и най-вече защото няма икономика, която да не е съвкупност от (колективни) решения и резултат от съотношение на сили.

Съкращаване на доходите, несигурност на труда

ЕСТЕСТВЕНО, неолибералите систематически отхвърлят точно тази взаимозависимост и защитават идеята, че „липсва алтернатива“ на финансовата рентабилност. И същите понятия, от няколко десетилетия насам, служат като инструмент за определяне съотношението на силите. Така благодарение на натиска на пазарите, на новата вяра в „политиката на предлагането“, подчинила правителствата, и на съгласуваните действия на Европейската комисия, неолиберализмът постигна ефекта, който наблюдаваме днес. Той доведе европейското общество до разпад, а народите – до ръба на пълното отчаяние, без реално европейската икономика като цяло да е постигнала някакво преимущество в международната конкуренция.

Но да уточним. Днес един от източниците за рентабилност на капиталите в Европа е своеобразна форма на това, което някои марксисти наричат натрупване чрез отчуждаване [3]. С тази разлика, че негов обект не са традиционните „обществени блага“ или частните имущества, а съвкупността от права за ползване и достъп до обществените услуги, които образуват нещо като „социална собственост“ [4].

От края на XIX век класовите борби и социалните политики бяха отвоювали за работническата класа известно жизнено равнище, малко по-високо от минималния стандарт, обусловен от „свободната и лоялна конкуренция“. Това предполагаше също относително ограничение на социалните неравенства. Днес обаче, в името на конкурентоспособността и контрола на държавния дълг, ставаме свидетели на точно обратен ход по две линии — съкращават се реалните доходи, а трудът става все по-несигурен в стремежа да бъде „по-конкурентен“. Същевременно се увеличава масовото потребление, като се залага на покупателната способност и на задлъжняването на трудещите се. Близо е до ума, че стратегии като „зониране“ и социално или възрастово разделение позволяват да се отложи избухването на конфликта между тези две противоречиви и несъвместими цели. Но с времето този конфликт може да върви само към задълбочаване, без да смятаме рисковете за цялостната система, които носи в себе си една икономика, основана на дълга.

Вкарването на европейската интеграция в руслото на такъв едва ли не конституционен неолиберализъм произвежда и друг ефект, който уронва собствените ѝ политически и морални устои. Вместо да се изгради наддържавна система с общ, споделен суверенитет, в която да се преодолеят историческите противоречия и различните държави да вървят, поне като насока, по пътя на съглашението, на съвместното използване на капацитети и ресурси и на взаимното признаване на отделните права, триумфът на конкурентното начало засилва непрестанно неравенството и различията. Вместо съвместно развитие на европейските региони, наблюдаваме драматична, обострена от кризата поляризация. Все по-неравномерно се разпределят промишлените мощности, работните места, шансовете за успех, образованието и възможностите за трудова реализация. Ако направим обзор на европейския континент от 1945 г. насам, ще видим как едно ново разделение между Севера и Юга е заместило това между Изтока и Запада. То не се материализира със стена, а с еднопосочно източване на ресурсите.

Какво е мястото на Германия в тази система на развитие, основана върху неравенството? Обединението на страната след половинвековно разкъсване доведе до възраждане на национализма, а преизгражденото на една Mitteleuropa (Средна Европа), в която немските предприятия и подизпълнителите им максимално се облагодетелстваха от „ниско платена, но технически високо квалифицирана“ работна ръка [5], спомогна Германия да вземе предимство в икономическата надпревара с останалите европейски страни. И двете явления бяха предсказуеми. Не беше неизбежно обаче тези два фактора да доведат до политическата хегемония на Германия (колкото и да се говори, че това било „против нейното желание“ [6].)

Това надмощие се дължи на двояката позиция, която Германия успя да заеме. От една страна, използва ресурсите на европейската икономика, а понякога и слабостите ѝ (например, тя може да взима заеми с отрицателна лихва на финансовите пазари, за сметка на високите лихви за други европейски държави). От друга страна, тя се опира на специализираната си индустрия за извъневропейския износ. Така Германия се озовава засега там, където се стичат национални облаги от неравностойното общо развитие, още повече че страната не се е ангажирала толкова, колкото Франция, например, във финансовия капитализъм от неолиберален тип [7].

Но хегемонията има и други причини. Те тръгват от отсъствието на механизми за колективно обсъждане и разработка на „общоевропейската“ икономическа политика и стигат до слабоумието на отбранителните пози на другите правителства, особено на френските, на които и през ум не им минава да възприемат алтернативни пътища за развитие на наддържавните институции. Към немското превъзходство се прибавя увеличаващата се пропаст между „Европа на богатите“ и „Европа на бедните“. Резултатът е ясен – германската хегемония е едно от структурните препятствия за изграждането на обединена Европа. А загрижеността за „укрепване на Европа“, която от време на време бива приписвана на канцлерката Ангела Меркел, с нищо няма да промени това положение. В Европа дълго ще съществува „германски въпрос“.

Суверенизъм или федерализъм — фалшив проблем

И ВСЕ пак има известен парадокс в днешната ситуация по отношение на целите на неолиберализма и самата му идеологическа същност. Въпреки бледите признаци за евентуална промяна на конюнктурата, когато дори икономистите от Международния валутен фонд взеха да пригласят на критиката към строгите икономии (които пораждат рецесия и влошават неплатежоспособността на задлъжнелите държави), Европа като икономическа общност е сякаш един от най-зле поставените региони в света, що се отнася до възстановяване на икономиката. Парадоксът безспорно няма лесно обяснение, но могат да се отбележат някои идеологически причини.

Едни от тях са свързани с въздействието върху единната валута от страна на фанатичния либерален модел за пълна независимост на Централната банка спрямо целите на „реалната“ икономическа политика. Други причини пък произтичат от своеобразната гузна съвест на европейските управляващи класи. След като бяха принудени повече от всички други да направят кейнсиански отстъпки в държавните политики, сега те гледат на всяко съживяване на икономиката чрез засилване на търсенето и повишаване на жизненото равнище като на смъртна опасност от повторно заболяване от „социален“ капитализъм.

Накрая мисля, че не бива да изключваме и други по-зловещи съображения, добре олицетворени от упоритостта, с която се унищожаваше и колонизираше гръцката икономика под предлог на „структурни реформи“. Става дума за идеята, че колкото и отрицателни да са за общото благоденствие последиците от строгите икономии и монетаризма, те подготвят почвата за увеличаване на печалбата от някои инвестиции (или капитали), „европейски“ или извъневропейски, които вече нямат националност. Така производствата могат във всеки момент да бъдат изнесени и да заработят където и да било. Разбира се, политическата жизнеспособност на подобни ходове трае докато „разрушителната съзидателност“ не засегне дълбоко социалната тъкан и националното единство на водещите страни, за което гаранция няма.

Неолибералният проект не преобразува, а унищожава Европейската общност.

От казаното дотук става ясно как взаимодействието между различните измерения на кризата води Евросъюза към преломен момент, който ще открие нова фаза, с няколко възможни, коренно несъвместими насоки на развитие. Но нито избистрянето на противоречията, нито по-нататъшната им еволюция са възможни извън едно представително политическо пространство на конфронтация. Накратко, зависят от това как ще бъде решено двойното уравнение на легитимността и демокрацията. Това е третото измерение, на което бих желал да се спра. Как да подходим реалистично към него?

Най-напред трябва да изоставим конфликта между „суверенизъм“ и „федерализъм“, който се корени в противопоставянето на две еднакво имагинерни положения. От една страна, идеята за един вид естествено съществуващи национални общности, към които винаги можем да се върнем, за да се оправдае легитимността на институциите като израз на общата воля. От друга страна, идеята за един виртуален европейски demos, призван да се организира и изразява посредством представителна структура на наднационално равнище.

Първата идея не само се абстрахира от условията, при които националният суверенитет въплъщава способността на мнозинството от населението да влияе върху решенията на управляващите. Тя също поддържа измамното схващане, че националната държава е единствената и неизменна легитимна рамка, в която гражданите могат да упражняват своите права. Втората, обратно, се опира на едно процедурно виждане на легитимността, без изобщо да се пита кои политически процеси в историята са превърнали демократичното представителство в основна функция на националните държави.

Трябва да отбележим, че политическата система на ЕС, колкото и объркана да изглежда, все пак е една смесена система, в която съществуват няколко равнища на отговорност и ръководство. Тя е много по-федерална, отколкото я възприема мнозинството от европейското население, но по-малко демократична, отколкото претендира, тъй като разделението на властта между общоевропейските и националните инстанции позволява на всяка държава да организира своя отделна безотговорност и да блокира образуването на противодействащи сили.

Така описаната система никога не е била стабилна, но настоящата криза я дестабилизира още повече, като ѝ присади нова, почти суверенна институция – Централната банка, „независимо“ звено, свързващо държавните финанси на отделните държави с международния финансов пазар. Но нарастващата ѝ мощ не отразява нито просто напредъка на технокрацията, нито само тежестта на частния капитализъм. Тук по-скоро се касае за опит за „революция отгоре“ във време, в което политическата власт е неразделна от икономическата и особено от финансовата [8]. Въпросът обаче е да узнаем дали тя може да постигне нов суверенен режим и какви алтернативни решения могат да се вземат.

Тук се налага да разясним още едно объркване, свързано с взаимовръзките между легитимност и демокрация. Едно реално, неидеологизирано определение за легитимност на политическите системи не допуска да се мисли, че единствената действителна легитимност произтича само от демократичните процедури – историята опровергава такава мисъл. Известно е как в т. нар. извънредни положения различни авторитарни структури изискват и са упълномощени от народа да упражняват властта, понякога без конституционна процедура. Поразителното в настоящата ситуация е, че въпреки спешната нужда да се предотвратят спекулативните атаки срещу единната валута, както и да се регулира до известна степен една напълно излязла от контрол финансова система, Европейската комисия не си извоюва никаква допълнителна легитимност. Вследствие на това, пред „извънредните“ мерки на Европейската централна банка (ЕЦБ) и нейния председател правителствата и държавните ръководители на страните членки се явиха като суверенни представители на правото на народите да разполагат със себе си. Демокрацията бе окастрена от двете страни едновременно, а политическата система като цяло направи крачка по пътя на „де-демократизацията“.

Това развитие на нещата налага да се върнем към механизмите и историческите причини, обусловили привилегиите на държавите нации по отношение на легитимацията на властта. С няколко думи, това отчасти се дължи на самата емоционална сила на националната или националистическата идеология, особено — но не единствено — в общества, оформили своето колективно съзнание в условията на съпротива срещу редуващи се форми на империализъм, който цели да унищожи идентичността им и да заличи тяхната история.

Погледнато в перспектива обаче, още един фактор добива стратегически смисъл, доколкото показва защо нацията не притежава способността за абсолютна легитимност и защо демократичната легитимност на националната държава се подчинява на социални и икономически условия, а не само на формалните представителни функции на властта или на идеята за „суверенитет на народа“. Този фактор (най-вече в западноевропейските страни) отговаря на преобразуването на полицейската държава в социална държава, а оттам – в национална социална държава, където извоюването на социални придобивки е тясно свързано с периодичното възстановяване на националното самосъзнание (особено след двете световни войни, а във Франция и след колониалните войни [9]). Това обяснява защо гражданските маси откриват в националната рамка единственото място за себепризнаване и социална интеграция, както и защо гражданското измерение на националността деградира (или дегенерира в „популизъм“, основан на отхвърлянето на чужденеца), когато държавата престане да изпълнява функцията си на социална закрилница на гражданството и се превърне или в безпомощен свидетел на влошаването на положението му, или в угоднически инструмент за разрушението му.

Кризата на демократическата легитимност в днешна Европа се дължи както на факта, че националните държави вече нямат средства и желание да бранят или да възстановят „социалния договор“, така и на това, че институциите на ЕС изобщо не възнамеряват да търсят възможни форми и съдържания за едно по-високо социално ниво на европейските граждани. Освен ако не бъдат принудени някой ден от въстания на народите. Или ако осъзнаят колко опасна за бъдещето на Европа в политически и морален план може да се окаже диктатурата на финансовите пазари, упражнявана от „отгоре“, в съчетание с антиполитическото недоволство, подхранвано „отдолу“ поради влошени условия на живот, презрение към труда и погубени перспективи.

Описанието на тази безизходица съдържа и някои поуки за евентуални начини за излизане от нея. Колкото и да са тежки времената или огорчението от пропуснатите възможности, да се надяваме, че песимизмът от преживяното не ще сломи напълно полета на въображението, което е резултат от едно по-добро разбиране на фактите. Въвеждането на демократични елементи в европейските институции е добро начало на отпор спрямо течащата „консервативна революция“ [10]. Но само по себе си то не определя политическите условия. Те ще се появят, когато общественото мнение даде единен тласък за смяна на приоритетите в Европа, поставяйки на преден план трудовата заетост, обществената интеграция на новите поколения, намаляването на неравенствата и справедливото разпределение на данъчното облагане върху финансовите доходи. Такъв тласък ще бъде осъществим само ако социалните движения или моралното „негодувание“ прекосят границите и добият достатъчна сила, за да пренастроят цялостната диалектика на власт и опозиция в европейското общество. „Контрадемокрацията“ трябва да се притече на помощ на демокрацията [11].

Нациите в търсене на загубената си идентичност

ЛЕГИТИМНОСТТА на Европейската общност не може да се постанови или сътвори с юридически аргументи. Тя може да се постигне само ако стане идеал и полесражение за социални, идеологически, емоционални, или накратко казано – политически борби в името на собственото ѝ бъдеще. Парадоксално, едва когато Европейският съюз бъде оспорен – включително и със сила – не заради миналото, оставено на заден план, а в името на настоящето, което разделя, и бъдещето, което може да открие или затвори пред себе си, той ще стане траен политически съюз. Европа, способна да се управлява, е без съмнение една демократична Европа, а не Европа на олигарси и технократи. Но една демократична Европа не е въплъщение на абстрактен demos – тя ще е една Европа, където кипят народни борби, които пречат да ѝ бъде отнето правото да решава.

Борбата срещу де-демократизацията не е достатъчна, за да се роди ново историческо ръководство, но е необходимо условие за „преустройството на Европа“.

Мнозина определят днешната криза на Европейския съюз като екзистенциална, понеже изправя гражданите му пред радикални решения, като в крайна сметка им поставя въпроса „да бъдат или да не бъдат“. Тя безспорно е предизвикана от системния дисбаланс в институциите и правомощията му в ущърб на възможността за участие на народите в собствената им история. Но ускоряването на кризата се дължи на това, че Съюзът взе да действа съзнателно не като пространство на солидарност и инициативи на членовете му срещу опасностите от глобализацията, а като инструмент за проникване на световната конкуренция в сърцето на общността, като забрана за междурегионалното сътрудничество и обезсърчаващ фактор за общоевропейските предприятия, като пречка за всякакъв опит да се изравнят „отгоре“ правата и жизненият стандарт на отделните страни, което превръща всяка държава членка в потенциален грабител за съседите ѝ.

Не може да се излезе от тази саморазрушителна спирала, като се замести една конкуренция с друга – заменяйки, например, конкуренцията на заплати, данъци и лихвени проценти за заемите с конкуренция чрез девалвация, както предлагат някои привърженици на завръщането към националните валути [12]. От нея може да се излезе само ако се замисли и решително се настоява за една друга Европа, различна от тази на банкерите, технократите и рентиерите на политиката. Една Европа на антитезата между социални модели, а не между народи в търсене на изгубената си национална идентичност. Една Европа, способна да замисли друг свят, способна да предложи на света алтернативи на глобализацията, революционни стратегии на развитие и широки форми на колективно участие, както и да възприеме и приспособи онези, които са създадени навън. Една Европа на народите, тоест на народа и гражданите, които го съставляват.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

- Превод Христина Костова

Бележки под линия

[1] Вж. Immanuel Wallerstein, Comprendre le monde. Introduction à l’analyse des systèmes-monde (Да разберем света. Въведение в анализа на световните системи), La Découverte, Париж, 2006.

[2] В системата „Бретън Уудс“ (1946-1971), установена със споразумение, стойността на долара се определя пряко спрямо стойността на златото, докато останалите валути се индексират спрямо долара. През август 1971 г. президентът Никсън реши да прекрати конвертируемостта на долара в злато.

[3] Вж. David Harvey, Le Nouvel Impérialisme (Новият империализъм), Les Prairies ordinaires, Париж, 2010.

[4] Вж. Robert Castel, Claudine Haroche, Propriété privée, propriété sociale, propriété de soi (Частна собственост, обществена собственост, собственик на себе си), Fayard, Париж, 2001.

[5] Според Pierre-Noël Giraud, L’Inégalité du monde. Economie du monde contemporain (Неравенството на света. Икономика на съвременния свят), Gallimard, coll. „Folio Actuel“, Париж, 1996.

[6] Вж. „Europe’s Reluctant Hegemon“(Неохотният хегемон на Европа), The Economist, Лондон, 15 юни 2013.

[7] Вж. Gérard Duménil, Dominique Lévy, La Grande Bifurcation. En finir avec le néolibéralisme (Големият разклон. Да се сложи край на неолиберализма), La Découverte, 2014.

[8] Вж. „Union européenne: la révolution par en haut?“ (Европейски съюз: революция отгоре?), Libération, Париж, 21 ноември 2011.

[9] Вж. La Proposition de l’égaliberté. Essais politiques, 1999-2009 (Предложението за равенство и свобода. Политически есета), Presses universitaires de France (PUF), Париж, 2010.

[10] Вж. Jürgen Habermas, La Constitution de l’Europe (Образуването на Европа), Gallimard, coll. „NRF Essais“, 2012.

[11] Вж. Pierre Rosanvallon, La Contre-Démocratie. La politique à l’âge de la défiance (Контрадемокрация. Политиката по време на недоверието), Seuil, Париж, 2006.

[12] Вж. например Jacques Sapir, Faut-il sortir de l’euro? (Трябва ли да се изостави еврото?), Seuil, 2012.