/Поглед.инфо/ Анализ на проф. д.ик.н. Димитър М. Иванов - специално за Поглед.инфо от Лондон

Съдбовни, но игнорирани уроци за днешни управляващи

„Хората сами правят своята история, но те не я правят така,
както на тях им харесва; те не я правят при обстоятелства,
които те сами са избрали, а при такива обстоятелства, които
са непосредствено заварени и са налице, дадени и пренесени
от миналото.”
- Карл Маркс, 18-ти Брюмер на Луи Бонапарт, 1852 г.
Част Първа, т.18, с. 117

Този мой анализ не е случаен; не е провокиран моментно; той стои в главата ми, в мислите ми почти от началото на световната икономическа криза от 2007 г. насам. Споделял съм го с редица близки и уважавани колеги. Убедеността ми в този опит за едно предупреждение; за един тревожен паралел между краха на Ваймарската Република в периода 1928-1933 г. и идването на власт на Третия Райх, и сегашния период се засилва с всеки изминат ден. Особено като анализирам задълбочаването на цялостната системна криза в България.

Огромна част от хората в България са деморализирани, обезнадеждени; бедността се засилва, а заедно с нея се забелязват и процеси на дехуманизация; младите са без хоризонт; безработицата продължава упорито да обхваща големи части от българската провинция, вече не само частни, но и публични институции и компании са пред очевиден фалит; като цяло икономиката ни е в депресия. Нацията е разделена, протестите, стачките – без значение малки или големи, са навсякъде. Навсякъде скандали, обвинения в корупция, в липса на ефективни решения, цели държавни структури са парализирани, бежанска вълна залива страната ни. Върху социалната и икономическа криза сега вече започна да се наслагва една тежка политическа криза. Криза – резултат от скъсването на причинната връзка между ръководствата на основните политически партии и гражданското общество, между елита на политическата класа и гражданите; между морал и национални отговорности. Не се разбира същността на кризата и не се вижда рационално решение. Правителството и стоящото зад него парламентарно мнозинство са наясно, че са безсилни да овладеят даже ситуацията. Те са в паника, но не искат да кажат това на хората. Не търсят националния мозък и интелект.

Кризата в Европа и в САЩ, както и в редица други развити икономики, продължава и даже създава свои нови субкризи. Светът и в момента е на границата на разпалването на потенциално кървави регионални и граждански войни, каквито не сме виждали от 30-те години на миналия век. Войни, които сеят хаос, прогонват десетки хиляди от техните родни места, редуцират благосъстоянието, ерозират гражданските свободи и поставят в опасност личната сигурност на милиони хора.

Тази комбинация от дълга, системна вътрешна криза на цялото ни държавно управление, на политическата система и новите тежки реалности в Европа в света спешно и тревожно изискват едно по-прецизно вглеждане в детайлите на ситуацията, в която живеем и нейното сравняване с уроците, които сме или не сме извлекли от най-близкото ни минало.

Историята на краха на Ваймарската Република като с лъч ни осветява съдбовно, за да го видим отново и да го проумеем. Това е един от най-критично важните периоди на 20-я век и той служи като един огромен исторически и икономически курс от уроци за много политически лидери. В драматичните години на световната икономическа и финансова криза от 2006-2007 г. насам се появи цяла серия от анализи, напомняния, статии от Пол Кругман, от Брад Де Лонг и от редица други изтъкнати изследователи, опитващи се да правят аналогия с тогавашното време и сега. Но, аз се опитвам да направя паралела, подчертавайки характеристики на краха на Ваймарската Република, герои и политики, които, надявам се, тези,които ще прочетат тази статия, да разберат какво искам да кажа.

Акцентът ми е върху позиционирането на икономиката, на дълбоката икономическа криза (част от Великата Депресия) обхванала Германия по това време и респективно върху дълбоко грешните политически решения, довели до установяването на Третия Райх и идването на Хитлер на власт.

Този анализ не е история на Ваймарската Република. Той се фокусира единствено върху нейния крах; върху икономическите, социалните и политическите причини за него. И затова аз го започвам от 1928 г., от 10-тата година от прокламирането на Ваймарската Република. Хиперинфлационната криза от периода 1921-1923 г. е преодоляна и Ваймарската Република действително изживява 4-5 години на стабилност, на икономически и културен възход. Това е и времето на разцъфтяването на социалистическите политически партии и движения.

По време на парламентарните избори на 20 май 1928 г. създадената на 5 януари 1919 г. малка националсоциалистическа партия ( отначало като Германска Социалистическа Работническа Партия – Deutsche Arbeiterpartei (DAP) и в последствие преименувана на NSDAP) печели едва едни нищожни 2.5% от гласовете, които им дават 12 места от 491 места в Райхстага. Социалистите (социал-демократическата партия – SDP), партията, основателка на Ваймарската Република, отбелязва голяма победа и нейното представяне в Райхстага се увеличава от 131 до 153 места, Заедно с другите партии от центъра, с Народната Партия, с Партията на Центъра, с Демократическата Партия, социалистите формират работещо мнозинство, Голяма Коалиция с канцлер (министър-председател), социалистът Херман Мюлер.

Основните политически противопоставяния по това време са между големите партии, а не срещу малката националсоциалистическа партия (NSDAP), на която никой не гледа сериозно. И най-песимистичните анализатори по това време не са могли да предвидят, че само след 4 години и половина (след само 1704 дни!) Ваймарската Република ще спре да съществува, лидерите на социалистическата и на комунистическата партия ще бъдат арестувани и в Германия ще се установи Третият Райх.

Голямата Коалиция започва да управлява Германия в период, в който като че ли всички икономически и социални бури от ранните 20–години са отблъснати. Правителството редовно изплаща задълженията по репарациите. Опитва се още повече да стегне държавните баланси. Но, историята винаги поднася изненади. В края на 1928-29 г. избухва Великата Депресия в САЩ. Америка започва да изтегля своите инвестиции от Германия. Безработицата отново започва да се качва и се появява висок дефицит в системата на социалното осигуряване. Социалистите искат да увеличат обемът на плащаните социални осигуровки от страна на работодателите, но един от партньорите им – Народната партия е против това. Появяват се първите търкания в коалиционното правителство.

Вследствие необходимостта от икономии, правителството засилва редукцията на държавните разходи. Намаляват се заплатите в държавната администрация с около 19-23%. Съкращават се цели отдели и управления в държавните институции, министерства и агенции. Следват серии от редукции на бюджетните разходи. Започва осезателно да се усеща намаляването на покупателната способност. Очевидно намаляващото търсене срива секторът на услугите. Германия започва ясно и бързо да потъва дълбоко в Депресията.

След само една година и 9 месеца, на 27 март 1930 г.премиерът Херман Мюлер подава оставката на правителството. Той ще се окаже последният социалистически канцлер до следващите 40 години. Правителството на Голямата Коалиция – става първата политическа жертва на Великата Депресия в Германия. Опитът да се търсят компромиси между идеологическите и социални интереси на социал-демократите с останалите партии от коалицията е катастрофален. Както Richard Evans подчертава, малко анализатори си дават сметка тогава, че всъщност падането на Коалицията бележи началото на края на Ваймарската Република.

Разгръщането на световната криза прави формирането на нова „Голяма Коалиция” невъзможно. Социал-Демократите държат на увеличаване на социалните осигуровки, на публичните инфраструктурни проекти и на увеличаването на бюджетния дефицит, за да може да се редуцира влиянието на кризата. Но, другите партии са за една по-строга финансова и ортодоксална икономическа политика – балансиране на бюджета и намаляване на държавните разходи.

На 29 март 1930 по предложение на Райхпрезидентът Пол фон Хинденбург, сухият финансов експерт Хайнрих Брюнинг формира правителство на малцинството. Най-голямата партия в Райхстага, Социал-Демократическата отказва да влезе директно в ново формираното правителство, но обещава (забележете – бел.Д.И.) своята парламентарна подкрепа.

За Брюнинг, в условията на Германия притисната от огромни репарационни плащания на Великите сили от 2 милиарда райхсмарки годишно – следването на една силно дефлационна политика е единственият изход. Но, политическата цена, която Германия ще плати за този избор ще се окачи исторически огромна. Само от юни 1930 г. до февруари 1931 г. безработните нарастват с 2.1 милиона.

Но, въпреки усилията на правителството на Брюнинг за строги икономии, независимо от редуцирането на заплати и пенсионни осигуровки, приходите в бюджета падат с над една трета, и съвсем скоро бюджетният дефицит достига до 4 милиарда райхсмарки (увеличение от близо 3 пъти за първите три месеца на правителството на Брюнинг.

Прецизно погледнато (от позициите на борбата със сегашната икономическа и финансова криза) в действителност, Брюнинг води политика на очевиден икономически догматизъм и несъобразяване със социалните реалности на германската икономика. Времената и дълбочината на кризата са изисквали радикални и неортодоксални икономически решения.

На 16 юли 1930 г. актуализацията на бюджета за 1930 г., която Брюнинг предлага, не се гласува от Райхстага. От тази дата, правителството на малцинството на Брюнинг всъщност започва по силата на член 48 от тогавашната Германска Конституция, да управлява без Райхстага, а чрез президентски укази. По същество от тази дата Германия престава да бъде страна с парламентарен режим и става страна управлявана от посочения „назначен” от президентът, министър-председател.

Брюнинг налага свръх строга политика на дефлация (целейки да възстанови равновесието в германските финанси спрямо златния стандарт), която социалистите, като най-голямата партия в Райхстага толерират, само и само да се запази Ваймарската Република.

Колапсът на германската икономика се засилва, а заедно с него и безработицата.

Цели фабрики започват да се затварят, бедността се разпространява из цяла Германия. Променят се радикално социалните условия и стандарт на живота. Разцъфтяващата през средата на 20-те години млада Ваймарска Република, република на модернизма, на изкустватата, символизираща една нова, изгряваща Европа, започва бързо да колапсира. Поради разрастващата се бедност и безработица, младите хора се отказват от планове за брак; семейни двойки - от това да имат деца. Престъпността се засилва (24% нарастване на кражбите в Берлин между 1929 и 1932 г.) Проституцията се разпространява навсякъде. Германското общество сякаш се срутва в едно блато от мизерия, социална безнадеждност, декаденство, морален упадък и престъпност. В една такава ситуация, хората логично започват да се хващат и за политическата сламка: каквото и да е, колкото и да е крайна, изглежда далеч по-добра, отколкото от безнадеждната анархия и липса на хоризонт, в които Германия потъва с всеки изминал ден.

Президентът Хинденбург заедно с Кацлера Брюнинг решават да разпуснат Райхстага, с надеждата, че едни нови избори ще му дадат по-убедителен мандат за продължаване на политиката му на фискално затягане.

На проведените парламентарни избори на 14 септември 1930 г. при една над вече 3 милионна безработица в Германия комунистите печелят 13.8% от гласовете, а национал-социалистическата партия 19.2% и заемат вече 107 места в Райхстага в сравнение с 12-те, които са имали в 1928 г. (над пет пъти в сравнение с 1928 г, Разбира се, този успех на NSDAP се дължи до голяма степен и на системата на пропорционалното представителство.

Как се е стигнало до тази ситуация?

Още в самото начало на 30-те години ситуацията се усложнява в пъти. След като хиперинфлационната криза е преборена в 1923 г. германското икономическо и индустриално възстановяване е финансирано главно чрез големи инвестиции от американската икономика. Германските лихви са високи и капиталът логично е търсел ефективно убежище, където да се паркира. Но, заедно с това, като цяло германската индустрия става и твърде зависима от чуждото финансиране. Компании като Krupps и United Steelworks заемат крупни заеми. Американските фирми инвестират директно в Германия, като Ford закупува фабрики в Берлин и в Кьолн, а General Motors закупува фабриката на Opel близо до Франкфурт в 1929 г. Самите германски банки вземат заеми отвън, за да могат да финансират своите собствени инвестиции в германския бизнес.
Това е било твърде рискова ситуация за германската индустрия и банки и в края на десетилетието със започването на Великата Депресия в 1928-1929 г. тази ситуация се превръща в дълбока криза. В течение на 1928 г., всички водещи индустриални държави започват да налагат парични рестрикции с оглед надвисналата рецесия. САЩ буквално спират заемите към чужбина. Това почти веднага се отразява върху темпът на растеж на германската икономика, който за периода 1928-29 г. е почти нула, а в края на зимата в началото на 1930 г. безработицата вече достига два и половина милиона души.

Независимо, че след септемврийските избори в 1930 г. целият консервативен политически истъшблишмънт, който е представлявал политическата база зад идеите на Брюнинг се срива, той упорито продължава с водената от него политика. Между 1928 и 1932 г. държавните разходи са намалени с над една трета, но въпреки това, германската икономика продължава да потъва в спиралата на депресията. Въпреки, че Германия се отвързва от златния стандарт, на 8 декември 1930 г. Брюнинг взема решение за редуциране на всички фиксирани цени с 10%, и със 10 до 15 % намаляване на заплатите, наемите и др. като инструмент – заменящ девалвацията на райхсмарката (фактически вътрешна девалвация).

Дефлационните и бюджетно-балансиращи мерки на Брюнинг не помагат ефективно. Тогава той ги засилва още повече. Спира всички публични субсидии към задължителния дял на осигуровките за безработни. Всички обезщетения за болни, инвалиди и пенсионери са рязко намалени.

На фона на цялата тази тотално погрешна икономическа и социална политика, настроенията на огромна част от германците са отблъснати от основните политически установени партии, от тяхната постоянна реторика и демагогия и се насочват към национал-социалистическата партия. Към единствената партия тогава, която наистина е обещавала да изведе Германия от Депресията; към партията която е имала ясно виждане за това кой е виновен за този колапс, и към партията, която е имала цялостна програма за действия, а не само парламентарни дърдорения.

В 1930 г. повече от 3 милиона германци са без работа (близо 15.7% от населението). В есента на 1932 г. на улицата са повече от 5 милиона германци (30.8% от населението), всичките обвинявайки за своето състояние основните политически партии подписали Версайския Договор и най-вече социалистите.

На 6 юни 1931 г. Брюнинг прави официално комюнике, че иска изплащането на репарациите да спре. И това е последната капка, която кара всичко да прелее. Само часове след това агресивно комюнике страхът се разпространява сред световните финансови пазари, които считат, че Германия ще обяви едностранно мораториум, както върху репарациите, така и по отношение на плащанията си към частните кредитори. Само за една седмица резервите на Райхсбанк от 2.6 милиарда райсмарки спадат на 1.9 милиарда райхсмарки.
Не помага и Мораториумът от 20 юни 1931 г. на американския президент Хувър и неговия финансов секретар Ендрю Мелън също от своя страна да спрат изискването за изплащане на германските репарации. Британското решение за същото и то закъснява.
С IV-ти Президентски спешен декрет от 8 декември 1931 г. Брюнинг обявява цяла серия от нови свивания на коланите: редуциране на заплати, на държавни разходи, на лихвени проценти и др. Както The Economist отбелязва тогава: „Това е една интервенция в икономическата свобода без паралел, освен на територията на Съветския Съюз”.

Двамата, следващи кратко пребиваващи канцлери, Папен и Шлейхер също не успяват да променят ортодоксалната икономическа и социална политика на Брюнинг. Като цяло, както подчертава Anthony Adamthwaite...”дефлационната политика на лидерите на Ваймарската Република подпечатва съдбата на републиката...”.

Логично, на парламентарните избори на 31 юли 1932 г. национал-социалистическата партия със своята ясна и радикална икономическа и социална програма за изход от Депресията отново увеличава своите гласове на 38.4% от гласувалите ( и вече има 230 депутати в Райхстага). Огромна част от средната класа, занаятчий, бизнес, желаещи една обновена Германия и една нова организация на германското общество, се присъединяват към NSDAP.

На последващите парламентарни избори на 6 ноември 1932 г. национал-социалистите почти повтарят резултата си от лятото на същата година. С тези гласове нацистите получават блокираща квота в Райхстага. Комунисти и нацисти биха могли да формират мнозинство, но такова е невъзможно. Германската Конституция, както подчертах и преди, дава изход от тази ситуация, а именно, управление чрез президентски укази.

Хитлер дава клетва като Канцлер на сутринта на 30 януари 1933 г.

По време на изборите за Райхстаг през март 1933 г. национал-социалистите печелят 43.9% от гласувалите, но с останалите националистически и регионални партии получават мнозинство. На 23 март 1933 г. със специален Разрешителен Акт гласуван с над 2/3 от депутатите в Райхстага, правителството на канцлера Хитлер получава диктаторски права (правата да управлява с укази без участието на Райхстага).

Комунистическата и социал-демократическа партии са забранени, а лидерите им биват арестувани за измяна към отечеството.

С това приключва и животът на Ваймарската Република. И започва строителството на Третия Райх с една свръхмащабна национална икономическа, индустриална и социална програма от четири основни пункта:
- създаване на работни места;
- превъоръжаване;
- отхвърляне на външните задължения;
- спасяване на германското земеделие

Някои от причините за колапс на Ваймарската Република

Има много и различни обяснения за крахът на Ваймар, а и дебатът по този въпрос не е напълно завършил. Имаме цели групи от взаимно пресичащи се исторически, икономически, институционални и сопиални проблеми. Нека да не забравяме, че още в 1919 г. Джон Мейнърд Кейнс в своят изключително проницателен анализ озаглавен „Икономическите Последствия на Мира”, рязко критикува свръх тежкото третиране на Германия от страна на подписалите Версайския Договор в края на Първата Световна Война. По същество той предрича разрухата на Германия.

Все пак, анализирайки не случайно този период, бих искал да се спра върху ролята на партийните лидери, на личностите и на партиите елити.

Според мен, позицията на лидерите на най-голямата парламентарно-представена партия в Райхстага в този период (1928-1932) г., тази на социалистите (SPD - Sozialdemokratische Partei Deutschlands) носи особено голяма вина за бързите процеси на колапс на Ваймарската Република.

Неуспехът на партията да прокара каквито и да е свои собствени, отчетливи планове за излизане от Великата Депресия предизвикват по това време урагани от протести сред привържениците на SPD. По време на Конгреса на партията през 1931 г.... най-наелектризираното изказване, това на Фриц Тарноу (един от най-известните по това време социал демократи и трейдюнионист – бележка Д.И.) - всъщност обобщава дилемата на SPD (цитирано по труда на Sheri Berman):

„Стоим ли ние до болничното легло на капитализма не само като доктори, които искат да излекуват пациента, но и също като очаквани наследници, които не смятат да чакат за края и са готови да подпомогнат процеса...Ние и пет пари не струваме, мисля аз, ако сме само доктори, които искат сериозно да излекуват капитализма, а в същото време трябва да подържаме чувството,че ние сме наследници, които искат да получат цялото наследство на капиталистическата система днес, отколкото утре. Тази двойна роля, на доктор и на наследник, е дяволски трудна задача.”

Много делегати на конгреса подкрепят тогава фронталната атака на Тарноу спрямо пасивността на партийното ръководство. Но, други, отхвърлят неговата радикалност. Конгресът решава да продължи да подкрепя политиката на жестоко свиване на коланите прилагана от Канцлерът Брюнинг, който забележете, въобще не е член на Социално Демократическа партия на Германия. Стерилното поведение на социалистическата партия по това време спрямо социално-икономическата политика на собственото й правителство, игнорираща борбата с тежката безработица, сериозно влошава отношенията на партията с организираните профсъюзи. Партията отхвърля и идеята за един мащабен и конкретен стъпка постъпка план за нов икономически и социален ред в Германия.

Канцлерът Брюнинг продължава да се придържа към своя план на твърди икономии, редуциране на администрацията и намаляване на дефицита, като с всичко това обществената позиция на германските социалисти непрекъснато отслабва.

Основният икономически идеолог на социалистите по това време и основен икономически и финансов говорител в Райхстага от името на SPD Рудолф Хилфердинг (доста спорен марксист, опитващ се да свърже Маркс с Австрийската икономическа школа) в писмо до големия теоретик на социал-демократизма Карл Кауцки описвайки ситуацията по това време, казва (пак там в труда на Sheri Berman): „Най-лошото от всичко в тази ситуация е, че ние не можем да кажем каквото и да е конкретно на хората относно това как и чрез какви средства ние бихме приключили с тази криза. Капитализмът бе разклатен далеч повече от всякакви наши очаквания, но ... едно социалистическо решение не се намира в нашия кръгозор и това прави ситуацията невероятно сложна и разрешава влиянието на комунистите и на нацистите да продължава да нараства.”

В програмите и на комунистическата партия и на национал-социалистическата партия на Германия по това време – основният акцент се поставя върху програмите за борба с огромната безработица, както и върху отхвърлянето и прекратяването на ограбващия Германия Версайски Договор. Хилфердинг заявява, критикувайки ръководството на Социал-демократическата партия, че „...нашата програма не съдържа мисли и идеи способни да стимулират въображението. Ние не можем да предложим начини за излизане от масовата безработица.”

Тежката социална ситуация в Германия продължава да се усложнява, хората са на границата на търпението им. Множество членове на социалистическата партия я напускат и се вливат в редовете на националсоциализма. Владимир Войтински (руски емигрант в Германия и профсъюзен лидер свързан със социалистите) заявява: „Ние губим почва. Няма никакво време за губене. Нещо трябва да се направи преди да стане много късно. Единственият въпрос е дали ние да вземем инициативата или да я оставим на нашите противници.”

Идеологическата нерешителност на SPD обаче продължава. Страхът на лидерите на социалистическата партия от радикални социални и икономически политики довежда Германия до изключително съдбоносен поврат.

И разбира се, както знаем, животът с неговата диалектика не спи. Използвайки драматизма на ситуацията и липсата на достатъчна поддръжка от страна на управляващата коалиция, канцлерът Брюнинг тотално загърбва гласуванията в Райсхтага, и управлява изцяло чрез президенстки декрети, издавани от президентът Хиндеберг. С Ваймарската демокрация бързо се приключва и Германия влиза в нов исторически период.

С нарастващия икономически колапс, финансов и социален хаос и анархия, заплашващ цяла Германия, хората нормално започват да търсят една нова илюзия и програма за стабилност, за заздравяне на обществото, за социална защита, все неща, които тогавашната държава не е била способна да осигури. В този критичен политически и социален момент, фашизъмът и национал-социализмът израстват на обществената сцена, предлагайки един нов път за излизане от смъртоносната спирала на кризата, една нова визия на обществото, в която държавата слага пазарът на неговото му място и се бори да възстанови доверието; да пребори обезкуражената социална вяра и да възтържествува държавността.

Но, това, което искам да подчертая е, че кризата на последните години на Ваймарската Република се разгаря преди всичко заради неспособността и некомпетентността на държавата и на нейните институции да организират и да защитят интересите на хората, на общностите, и особено на големите социални класи. Заради неспособността на управляващия елит да излезе извън разбирането за ортодоксална политика, извън своите собствени лични и частни интереси и да се обърне с лице и с отговорност към реалните проблеми на германската икономика и социална система.

Разбира се, че Великата Депресия е била една истинска катастрофа, но една друга причина за колапса на Ваймарската Република е също важна да се подчертае в този анализ и тя се състои в това, че основните големи бизнес групи и концерни в Германия не са били обединени от държавата в реализацията на една друга, комплексно нова и радикална икономическа политика, а при липсата на такава са тръгнали да използват икономическата ситуация – всеки за своите собствени политически и бизнес интереси.

Другият голям урок от колапсът на Ваймарската Република е, че коалиционните управляващи блокове са нестабилни и изменчиви. Икономически и политически интереси са държали даден коалиционен блок и партньорите заедно, и пак икономически и политически конфликти са ги разчупвали. И тази принципна нестабилност (по точно принципна несъвместимост в основните политики!) и то особено в период на уникална криза е също и причината за това, че различни основни, фундаментално важни политики и решения и то особено критични не са били предприемани и реализирани навреме.

Изборната победа на социалистите (на SPD) от 1928 г. и планът Young за ревизията на изплащането на репарациите всъщност ускоряват политическата криза и дават възможността на фашизмът да се появи като една масова партия и като възможна политическа алтернатива. Защото независимо от голямото нарастване на гласувалите в полза на социалистите, и начално силните позиции в правителството и в парламента, оказва се, че социалистите не са адекватно готови да се справят с икономическата и социална криза.
Забравянето или игнорирането на тези уроци може да ни струва съдбоносно. Паралелите между Ваймар на 30-тегодини и днешна България не са никак малки.

Ваймарската Република и днес продължава да ни говори – ясно, сериозно, категорично. Тя ни напомня, че демокрацията винаги е крехка конструкция, изложена на манипулации и изнасилвания; че обществото най-често е нестабилно в своите избори, особено когато са му засегнати основни икономически и социални права и жизнени интереси. Ваймар ни показва опасностите, които могат да се появят, ако не се постига социален консенсус по всички фундаментални въпроси на политиката, икономическото развитие, социалният ред. Ваймар буди мислите ни и ни казва, че заплахата за нашите демократични ценности, за нашата икономика – не идват винаги от враговете. А, идват и от нашата собствена затворена в себе си, игнорираща интелектът, политико-партизанска партийна система.

Историята никога не се повтаря по един и същ начин, но различията не са големи.

Лондон, 9 ноември 2013 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Adamthwaite, Anthony P. (1977) The Making of the Second World War, Allen & Unwin, London and Boston, p. 34

Balderston, Theo (2002) Economics and Politics in the Weimar Republic, Prepared for the Economic History Society, University of Manchester

Berman, Sheri (2006), The Primacy of Politics: Social Democracy and the Making of Europe's Twentieth Century (Cambridge: Cambridge University Press: 0521521106), p. 110

Braun, Hans-Joachim (2011) The German Economy in the Twentieth Century (Routledge Revivals): The German Reich and the Federal Republic, Routledge

Carroll, B.H. (1968) Design for total war, in Arms and Economics in the Third Reich, Mouton, The Hague, Paris
DeLong, Brad (1997) “Nazis and Soviets”, Chapter 15 of Slouching Towards Utopia, TheEconomic History of the Twentieth Century, February
Evans, Richard J. (2004) The Coming of The Third Reich, Penguin Books, p. 247
Eyck, Erick (1962) History of the Weimar Republic: v.1. Harvard University press, December.
Hemkel, Klara (2012) The Weimar Republic - Can We Learn from It? February 17
Election Policies for Today -- What Can We Learn from Germany and the Weimar Republic?
James, Harold (1987) The German Slump: Politics and Economics, 1924-1936, pp.132-146, Clarendon Press, New Edition, December
Jones, Larry E. (2009) German Liberalism and the Dissolution of the Weimar Party System, 1918-1933, University of North Carolina Press, Enduring editions, 13 April 2009

Keynes, John Maynard (1919) The Economic Consequences of the Peace, CreateSpace Independent Publishing Platform, 17 May 2010)

Manvell, Roger and Fraenkel, Heinrich (1974) The Hundred Days to Hitler, Littlehampton Book Services Ltd.; 1st Edition, 10 October
Mises von, Ludwig (1944) Omnipotent Government: The Rise of the Total State and Total War, original, Liberty Fund Inc.; New edition (April 30, 2011)
Preller, Ludwig (1949) Sozialpolitik in Der Weimarer Republik, Droste Verlag, 1949, May 1991

Rempel, Gerhard (1989) The Collapse of the Weimar Republic, Publ. At Western NewEngland College, Spingfield, Massachusetts

Temin, Peter (1989), Lessons from the Great Depression, MIT Press, Cambridge, Mass.
The Economist (1931), 12 December, p. 1115
Timm, Helga (1930) Die Deutsche Sozialpolitik und der Bruch der Grossen Koalition, Marz, Dusseldorf, 1952, chapter 5, sec. 3, and chapter 6, sec. 2
Tooze, Adam (2007) The Wages of Destruction: The Making & Breaking of the Nazi Economy, Penguin Books

Маркс, Карл, 18-ти Брюмер на Луи Бонапарт, 1852 г.Част Първа, т.18, с. 117