„Това е второто поколение хора, което не може да си представи промяна, освен в собствения си живот, което няма чувство за социални, колективни публични продукти и услуги, в което хората са просто изолирани индивиди, отчаяно стремящи се да надминат всички останали.” [Тони Джъд, цитиран в статията на Ед Пилкингтън „Купчина мъртви мускули, които мислят” – в. „Гардиън”, 9 януари 2010 г.]
В това време на стоки представата на икономиста за публични облаги е загубила валидност в ЕС, но най-вече в англосаксонския свят. За разлика от днес преди две поколения студентите по икономика са учили, че тези продукти са различни от сапуна за пране или хамбургерите. Публичните продукти и услуги са неща, които трябва да бъдат доставяни (или поне регулирани) от публичния сектор, защото те са общи по самото си естество. Чистата вода, незамърсеният въздух, образованието и следенето за спазването на закона са очевидни примери; няма съмнение, че всеки трябва да разполага с такива облаги – не само хората, които могат да си ги позволят частно.
Публичните блага днес
В наши дни обаче разликата между „публичен” и „частен” е размита и изглежда консенсусът сред водещите икономисти е, че след като частният сектор е по-ефективен от държавния, ние трябва да ограничим публичната роля почти изцяло до наблюдение. Във Великобритания, например, железниците са приватизирани, а в Националната здравноосигурителна каса е създаден „вътрешен пазар” с твърдението, че продуктивността при доставянето на услуги за „клиентите” се е подобрила. В САЩ вече е нормално всичко да работи за частна печалба – от масовия транспорт до затворите. Наистина има политици, които като последователи на икономиста Фридрих Хайек биха отменили всички форми на държавно управление и контрол, и неколцина, които биха премахнали облагането с данъци.
Антидържавната идеология започва съществуването си преди много време, но главният двигател през изминалия век без съмнение е революцията Рейгън-Тачър, а на глобално ниво – дясната общоприетост, свързана с МВФ и Световната банка и станала известна като Вашингтонския консенсус. Икономисти като Ан Крюгер, Ягдиш Бхагвати и други са спомогнали за популяризирането на идеята, че чиновниците всъщност са „вземащи рента” бюрократи, чиито принос към обществото е нулев.
Пазарният фундаментализъм, чийто най-известен американски поддръжник е Милтън Фридман, е бил доразвит от Томас Сарджънт и други в „теорията за рационалните очаквания”. Според нея пазарите съдържат цялата налична информация. Консуматорите и производителите в тях са напълно осведомени за всички бъдещи рискове и са в състояние да ги изчислят. Подобни схващания осигуряват интелектуалната основа за антикейнсианските, антидържавните възгледи, които понастоящем преобладават в професията.
След финансовия колапс през 2008 г. за кратко изглежда, че идеологията от ерата Тачър за пазарния фундаментализъм (или „неолиберализъм”, както е познат днес) е в необратим упадък, но това мнение се оказва погрешно. Кейнсианството за кратко бива представено като спасение за напредналите страни от абсолютна икономическа катастрофа, но, веднъж щом бедствието изглежда избегнато, повечето политици се завръщат към печалната игра да проповядват аскетизъм на бедните, докато помагат на богатите да просперират.
Това потискащо развлечение не се радва на толкова много ентусиазъм никъде другаде освен в Европа (където „трансферният съюз” е немислим и „социалната държава” скоро бива определена като „твърде скъпа”) и Великобритания в частност. При Дейвид Камерън и неговия финансов министър Джордж Озбърн е планирано приватизацията да достигне нови висоти благодарение на частните компании, които наддават за тлъсти договори да строят и управляват болници, училища, пътища и каквото още може да бъде закупено от частния сектор в името на намаляването на публичния дълг.
Публичните блага и приватизацията
Въпреки че има някои обстоятелства, при които е разумно да се приватизира, съществуват много добри причини, поради които приватизацията на едро трябва да бъде избягвана. Първата и най-важна причина е, че премахването на всеобщия свободен достъп до публични услуги ще ни направи по-малко равни. Идеята за „равенство пред закона” например е свещен принцип, който датира от древна Гърция. Малцина биха отрекли, че когато правна помощ се отказва на бедните, докато богатите могат да заобикалят закона с помощта на умни (и много скъпи) адвокати, това е не само пародия на правосъдието, но също така заплашва социалната сплотеност.
Аналогично основна причина за осигуряването на всеобщо здравно осигуряване като публична услуга е, че сносното медицинско обслужване не бива да е привилегия, резервирана за малцина. По същата логика след като капиталистическите бизнес цикли водят до икономически спадове, всички данъкоплатци допринасят за изплащането на обезщетения за хората, имали малшанса да загубят работата си в такива времена. Когато има десетима кандидати за едно работно място, „да запретнеш ръкави” в търсенето на работа просто не е достатъчно.
Същата логика важи и за образованието. Всеобщата грамотност може да бъде средство за създаването на квалифицирана работна ръка (идея, на която торите са големи привърженици), но истинската причина да ценим образованието е, че то е необходим (макар и недостатъчен) компонент за едно добре функциониращо демократично общество. Образованието не е стока, която да бъде закупувана според индивидуалните предпочитания – то е жизнено важно за стойността на цивилизованото общество.
Ами твърдението, че частният сектор е по-способен да управлява благодарение на конкуренцията? Въпреки че това може да е вярно за производството на много стоки (както знаем от горчивия опит с централното планиране в съветски стил), същото в никакъв случай не е универсален принцип.
Навремето се твърдеше, че публичните индустрии са необходими в случай на „естествени монополи”, т.е. когато дългосрочните икономии от мащаба допринасят за „монополни печалби”. Честно е правителството чрез притежание или регулации да използва тези печалби за публичното благо. Също така, понеже естествените монополи като водата, енергията и транспорта обикновено изискват много големи капиталовложения, често единствено държавата е в позиция да ги финансира. Това, което през последните десетилетия се случва с много комунални услуги, е, че след като са били основани и управлявани от държавата (често със силен елемент на публични субсидии), те биват продавани на частници на минимални цени с оправданието за фискална справедливост (и с благословията на МВФ).
Друга причина за избора на публично осигуряване е съществуването на „външни” разходи и ползи. Съвременен пример за такъв външен фактор е дадена индустрия, която вреди на околната среда. Частна компания може да иска да изсече декари гори, за да отглежда посеви за биогориво, незачитайки дългосрочното влияние върху природата. Подобни компании обикновено имат краткосрочни цели – те трябва да постигнат печалби за акционерите през идната година, не през идния век. Правителството трябва да се намеси, предвиждайки дългосрочния отрицателен ефект върху природата и всяка друга форма на пазарен провал.
Следователно схващането, че конкуренцията винаги прави частния сектор по-продуктивен, е доста неоснователно. Пазарите са несъвършени, бъдещето е несигурно, външните фактори са важни и някои продукти и услуги по самата си същност трябва да бъдат публично осигурявани. Това, което политиците обикновено имат предвид, когато говорят за „по-голяма продуктивност”, са по-ниски разходи, обикновено постигани чрез наемането на евтина работна ръка, която не членува в профсъюзи. Това е истинската причина толкова много публични услуги да се възлагат на чужди изпълнители.
Накратко, аргументите за частното пред публичното осигуряване са не само грешни на теория, но и обикновено облагодетелстват малцината за сметка на мнозинството. Махалото се люшна твърде вдясно – време е да се застъпим за публичното осигуряване.
Превод: Николай Зъбов