В България стачниците не стачкуват - те молят унизително Борисов да им подхвърли някоя огризка
1 май 1886 година, събота. 300 хиляди работници, заедно със своите семейства изпълват улиците на Чикаго. Мирната демонстрация не иска нищо друго, освен 8-часов работен ден – “от и след 1 май”. Шествието минава през въоръжените кордони на полицията и националната гвардия. Ораторите говорят на английски, немски, полски и чешки. Протестите продължават три дни.
3 май, понеделник. Без никаква причина, полицията открива огън, загиват четирима работници, 200 са ранени.
4 май, вторник, седем и половина вечерта. Федерацията на работниците и организацията “Рицари на труда” организират протестен митинг срещу полицейското насилие. На Хаймаркет се събират 100 000 работници. Провокатор хвърля бомба пред полицейския кордон, един полицай загива, други 7 са ранени, никой не брои убитите и ранени работници.
Демократичен терор помита Чикаго, демократичната преса го приветства. Полицията, националната гвардия и мобилизираните частни охранители (!) на компаниите разгромяват работнически клубове, зали и печатници, нахълтват в домовете на стачниците. Светкавично са арестувани 8 анархисти – Оугъст Спайс, Адолф Фишер, Албърт Парсънс, Джордж Енгел, Луис Линг, Самюел Фийлдън, Оскар Нийбе и Майкъл Шваб. Нито един от тях няма нищо общо с провокацията. Но Джордж Гринел, съдията на щата Илинойс, е изчерпателен: “Тези мъже са избрани, защото са изявени лидери.”
Фийлдън и Шваб са осъдени на доживотна каторга, Нийбе – на 15 години затвор, останалите – на смърт. Линг се самоубива в килията си. Спайс, Фишер, Парсънс и Енгел са обесени на 11 ноември 1887 година.
“Умряха нашите братя, убити от буржоазията сред бял ден, на едно публично място, на 11 ноември. Те отидоха на смърт, пеейки Марсилезата” – така започва статията “Драмата в Чикаго” на вестник “La Revolte”, бр. 10/1887 г. (по-късно “Temps Nouveaux”).
И продължава в един невероятен диалог между властта и човеците:
“В навечерието на тяхната смърт милиони работници молиха буржоата: “Не ги убивайте!”…
Гласът им бе задушен от рева на ситите зверове: “Смърт!”…Стига вече разсъждения! Въжето! — викаха буржоата в своите вестници… Не може да има никакво съглашение между нас и тези, които искат да ни лишат от собствеността ни! Смърт! — казаха те в своите комисии…
Последните думи на Парсънс бяха думи за мир: “Война с учрежденията, а с хората мир”…
“Не, не! – свирепстваха буржоата. Война с хората, особено с тези, които се съпротивляват! И нека тази война бъде безпощадна. Нека тя всее ужас и смрази въображението!”…
“Но те имат жени и деца!”…
“По дяволите техните жени! По дяволите потомството им!”, отговарят ситите…
“Не убивайте нашите братя! Не увеличавайте пропастта, която ни дели от вас…. Стига вече убийства! Ако самия капитал е бездушен, то ние трябва да имаме душа!”…
Но тогава им отговориха: “Идете по дяволите с вашия сантиментализъм! Бомби за вас, каналии, ако вие посмеете да стачкувате, а за вашите водачи — въже!”…
Дълъг е списъкът на работниците, загинали от 1878 година насам, откакто започнаха стълкновенията между бедни и богати, между управлявани и управници. Трепет обхваща всекиго при тяхното възпоменание. Но всичко друго бледнее пред Чикагската драма.
Това, което прави Чикагското умъртвяване три пъти по-гнусно, то е буржоазната вакханалия, която се разигра около бесилките. Убийството се извърши при такъв отвратителен, грозен, безсрамен рев на буржоата, че даже отслабналото му от разстоянието ехо, стигна до Европа….
Всички обесени бяха бедни; всички са се трудили през целия си живот; всички бяха развити, образовани; всички умряха, братски обичани от работниците…
На Парсънс се счупил гръбначният стълб. Енгел, Фишер и Спайс са се превивали в страшни конвулсии. В 12 часа и 20 минути били обесени, а след 14 минути у тях изчезнал всякакъв признак на живот. Телата им били предадени на роднините и другарите им и погребани в същия ден…”
Изпращат ги 500 хиляди души.
Така завършва статията.
Така завършва 11 ноември 1887, наречен “Черния петък”.
Седем години по-късно новият губернатор Джон Алтгилд рискува политическата си кариера и признава, че убитите стачници са невинни, а процесът – политически фалшификат по поръчка и в услуга на едрия капитал.
На паметника на екзекутираните чикагски работници пише: “Ще дойде ден…”
Това е историята.
Това е началото.
Заменете “буржоазия” с олигархия; заменете “буржоазна вакханалия” с цинизма на овластеното подземие; заменете “грозния безсрамен рев на буржоазните вестници” с безсрамието на купените, продадени и препродадени български медии и журналисти; “ситите” няма смисъл да заменяте, те са си все така сити, много по-сити, отдавна повръщат, овоняли са цялата държава; почтеният губернатор Алтгилд няма с кого да замените; запомнете – по никакъв начин не употребявайте словосъчетанието “работническа солидарност” – то е презряно и осъдено на подигравки; като извършите тази проста операция, ще получите портрет на днешния ден.
Не съвсем.
Няма с кого да замените онези 300 хиляди чикагски работници отпреди 126 години. В Чикаго може и да има. В България – не.
В България стачниците не стачкуват. Те молят, унизително Борисов да им подхвърли някоя огризка.
В България протестиращите не протестират. Те се умилкват на Борисов. И му ръкопляскат. И му цалуват ръчицата. Същата ръчица, с която той храни своите кучета. Кучета в кучешкия и в хуманоподобния смисъл.
“Ще дойде ден…”, пише на паметника в Чикаго.
Тук паметници няма. Събориха ги. Изличиха ги. Овреме.