/Поглед.инфо/ Протестите бяха смес от разбираемо обществено недоволство и подмолни политически манипулации
Интервю на Александър Симов с проф. Валери Стефанов - "Поглед.инфо"
Професор Стефанов, революцията на протестърите победи, Бойко Борисов пак е на власт, този път с реформаторски разцвет. Живее ли се вече по-радостно и весело?
Речта и реалността съществуват и чрез контрастите помежду им. През 30-те години, във времето на най-страшните репресии, Сталин е казал, че животът на народа е станал по-хубав и по-весел. Такъв е животът в пропагандната реалност – казват ти, че ти е весело, когато плачеш. Твърдят, че си здрав, когато си болен. Твърдят, че си образован, когато си неграмотен. Виждат те щастлив, когато си нещастен.
Ако направим равносметка на двете години недоволство, в които живя българският народ, постигнаха ли хората някакво обществено знание, някакво ниво на нова мъдрост?
Ако разобличените лъжи се натрупваха като поуки, нямаше да сме там, където сме днес. Но с ефективността на поуките винаги е сложно. Протестите бяха смес от разбираемо обществено недоволство и подмолни политически манипулации. Гневни граждани, размесени с марионетки. Гражданите се обезвериха и се прибраха по домовете си. Марионетките си взеха възнагражденията и продължиха да бдят за обществената нравственост. После на марионетките им порастнаха дълги носове. После марионетките се покатериха в административните корони на властта. Лъжата и истината се смесиха в кълбото на новата власт.
Какъв е урокът от връщането на Борисов на власт? Вярвате ли в новия Борисов?
Борисов персонализира управленския потенциал, който българският избирател може да излъчи днес. Както и слабостта на алтернативите. Дали този персонаж е свързан с вярата? Не, той по-скорое свързан с колективното отчаяние. Негов продукт е.
Има едно нещо, което е важно да се разбере от гледна точка на политическата ефективност и личностното въдействие на този политик. Борисов говори езика на своето детство, най-много – на своето юношество. Тъй като българското общество се намира в своя пореден инфантилен стадий, това е езикът, който то разпознава най-добре. Тази реч е нашата регресивна утопия. Самият Борисов е утопичен политик. Той не е обещание за бъдеще, а е въплъщение на неосъзнатия ни копнеж по предсоциалност.
Обезцени ли се образът на интелектуалеца в България? Много от вашите колеги заеха политическа позиция, която май се върна като бумеранг при тях?
На интелектуалеца е присъщо да бъде граждански ангажиран. Да не му е безразлично какво се случва с обществото, с принципите, с упражняването на властта. Неговото истинско място, обаче не е да бъде апологет на властта, а неин коректив, идеен апостроф. В България всички искат да бъдат везири на господаря, но когато станеш везир преставаш да бъдеш интелектуалец! С което изричам известното, че „интелектуалец” означава не толкова присъщ професионален статус, а независима обществена позиция.
Летният протест се самообяви за протест на „умните, красивите и богатите”. Какво обаче правим с бедните и грозните? В тази държава някой някога ще мисли ли за тях?
Бедни, грозни, красиви... смесваме охотно и произволно социалното с естетическото. Бедността може да бъде деградираща и загрозяваща. Но тя може да бъде израз и на духовен аскетизъм, на готовност да се живее с нещо възвишено, с блага различни от светските страсти и материалното себедоказване. Към втората бедност е сочил Иисус, нея е преоткрил свети Франциск. Романтиците са ни показали, че бедността, клетничеството, могат да бъдат и велики възпитатели, ковачница на добродетели.
Но Вие питате за другата бедност, която е ефект от несправедливост и изоставяне. Бедността, която води до социално, емоционално и психическо разорение. За бедните в България са приготвени купища думи и нищожности като дела и реални грижи. Когато има такава ужасяваща бедност, задължително става актуален въпросът за вината. Питането за крадците на надеждите. Което ни връща по спиралата на историята, за да ни постави някъде около сто години назад, например.
В България обществото е разделено на две части, които взаимно се обвиняват, че отсрещната страна е под чужда зависимост. Откъде произлиза това разделение, лечимо ли е то?
Упорито изграждаме образа на собствената си инфантилност. На кръстопътната си орисия, на историческата си зависимост и безпомощност. Детето, което си търси истинския и, по възможност, справедлив баща. Днес детето плахо е подало лявата си ръка към Русия, а дясната към Америка. Детето е разколебано дали да бъде носталгично или да е прагматично. Дали да върви към източните пазари или да бди като страж при европейските ценности.
Самостоятелността е ефект от колективно съзряване, от вяра в собствените сили, от воля да постигнеш идеала си – все неща, от които сме се отдалечили. Раздвоението ражда омразата, защото в мнимото единство на „българския народ” едната половинка винаги ще бъде подозрително чужда на другата. Ще продължим да се мразим, докато не се довършим напълно. Всяко политическа „сила” ще гради образа на своя си „народ” и ще се грижи само за него.
В края на 19-ти век Вазов пише един разказ, който е неговата представа за края на 20-ти век. Страшно е, когато човек чете този разказ сега. Повечето му чисто политически предсказания се оказват страшна фантазия. Дали пък българската политика не е излязла от правилния си коловоз?
Вазов вижда и описва една благоденстваща България в навечерието на ХХI век. Патриархална страна, с благороден цар, с огромни земи, с европейско влияние и социален просперитет. Вазов е създал утопия, а ние го репликираме с антиутопия. Все така завистливи, все така бедни, все толкова безпътни и исторически объркани.
На Изток от нас положението излиза от контрол, Украйна се разкъсва от вътрешни противоречия, Европа налага санкции на Русия. Следите ли този процес? Има ли добри и лоши в този геополитически сериал?
Съвременна Източна Европа е резултат от много прекроявания. Тя е съвкупност от десетки въображаеми общности, с реални и измислени биографии, с претенции за земи и наследства. Двадесети век дели миналото по едни начини, днешният век също не се отказва от подялбите. Двете неща, които трайно оцеляват в историята са безмерната жажда и склонността към насилие. Всичко това се опакова във високи идеологически приказки и се стоварва върху хората като катастрофи. Украйна е сложно историческо място, идеологическа межда, която никой не иска да отстъпи. Днешна Украйна е място пропито от спомени, вражди и кръвопролития, достатъчно е да четем Хашек или Исак Бабел, за да си припомним много неща. Украйна носи стигмата от разорителния глад, от различни колаборации, ужаса от хилядите трупове в Бабий Яр. Съвременният свят води войни не само за земи, но и за спомени, за емоционално конструирани реалности. Тази битка няма да приключи лесно и Украйна няма да е единственият Армагедон.
Много се говори за състоянието на българската култура, изказани са страшно много приказки. Защо опитите да се съживи тази култура обикновено завършват с филми като последния за Левски, които предизвикват скандал след скандал. На скандали ли е обречена културата? През скандалите ли само може да съществува?
Историята на изкуството често е движена от скандали. Салвадор Дали и Тристан Цара са скандални, Андре Брьотон, Марсел Дюшан и Луис Бунюел... също. Скандалът предизвиква традиционните нагласи, трансформира вкусовете, очертава нови естетически насоки. В днешна България няма такива скандали, има конюнктури и карикатури.
По БНТ тече една надпревара за най-добър български филм. Странно нещо, но повечето от тях са правени по времето на социализма, а пък сега е страшно модерно социализмът да бъде сатанизиран. Здравословно ли е отношението на българите към историята?
Да се вкарват произведенията на изкуството във формата на спортното състезание не е най-умното начинание, но и това го има в света на безкрайното развлечение, на игрите и надпреварите.
Историята се нуждае от аналитичен прочит, а ние я подлагаме на постоянно идеологическо подгряване. Бездомници, които не знаят какво да правят с дома на миналото. Можем настървено да съдим миналото, но не е зле да се научим и по-добре да го разбираме. Тогава ще можем да видим различните епохи като драматични и трагични епизоди от приключенията на човешкото. През двадесети век нацистка Германия познава колаборацията на Мартин Хайдегер. Следвоенна Германия е събудена от аналитичния прочит на немската вина на Карл Ясперс. Но това не означава, че Хайдегер следва да бъде изличен от историята на мисълта и там да остане само Ясперс. Мисълта има своята противоречива история, народите още повече.
Скоро чели ли сте българска книга, която да Ви остави без дъх?
Не, не съм чел такава книга. Да бъдеш професионален четец включва умението да контролираш дъха си. И да държиш будно любопитството си – никога не се знае кого ще стрещнеш по пътя на словото.
Имате ли оптимистична теория за българския народ?
Имам песимистична теория за българския народ. Затова е по-добре да продължим да четем Иван Хаджийски.