/Поглед.инфо/ Еврозоната не се разпадна, въпреки щетите от кризата и рецесията в Европа, която изглежда, че вече отстъпва и ни дава да въздъхнем с известно облекчение. Връщането към растеж все още не означава връщане към благополучие. Според настоящото темпо на „възстановяване“, не може и да се очаква връщане към нормалното състояние в следващото десетилетие. Дори и Германия, която често е обявявана за най-успяващата страна, има растеж едва от 63% през последните 5 години, който в други обстоятелства бихме нарекли пълен провал.

Еврото само по себе си не е цел. То трябваше да бъде средство за постигане на по-преуспяваща Европа, с по-високи жизнени стандарти. За Еврозоната като цяло, приходите днес са с 20 % по-ниски от размера, който щяха да достигнат, ако беше продължила тенденцията на растеж, преобладаваща в годините преди еврото. От европейците се изискваха непрекъснати саможертви – по-ниски надници, по-ниски печалби, отслабени системи на социална защита – всичко в името на това да се запази еврото.

Насърчаване на амбициозен план

Ясно е, че в настоящия си вид, еврото проваля континента. Но отмяната на тази валута също би била изключително скъпа. Необходим е много по-амбициозен и различен план. Необходима е преди всичко основна реформа в структурата и политиките на Еврозоната. Засега има доста добро разбиране за това, което се изисква:

  • Реално банково обединение с общ контрол, общо застраховане на депозитите и обща резолюция; в противен случай, парите ще продължат да се движат от по-слабите към по-силните страни.

  • Определена форма на взаимност на дълга, като Еврооблигации: със съотношение между дълг на Европа/БВП по-ниско от това на САЩ, Еврозоната би могла да заеме при реални отрицателни лихвени проценти, както прави САЩ.

  • Индустриални политики, позволяващи на инертните страни да наваксат. Настоящите критики осъждат такива политики като неприемливи намеси на свободните пазари.

  • Централна банка, която е съсредоточена не само върху инфлацията, а също така и върху растежа, трудовата заетост и финансовата стабилност.

  • Заместване на строгите политики срещу растеж с политики за растеж, наблягайки на инвестиции в хората, технологията и инфраструктурата.

  • Солидарен фонд за стабилизиране - така, както има солидарен фонд за подпомагане на новопостъпилите в ЕС.

Голяма част от дизайна на еврото отразява неолибералните политически доктрини, преобладаващи по времето на неговото създаване. Считаше се, че поддържането на ниска инфлация е необходимо и почти достатъчно условие за растеж и стабилност; че независимостта на централните банки е единственият начин за осигуряване на доверие в паричната система; че ниският размер на дълг и дефицити би осигурил икономическа конвергенция сред държавите-членки; и че свободният поток на хора и пари би осигурил ефикасност и стабилност.

Погрешни доктрини

Всички тези неолиберални политически доктрини се оказаха погрешни. Отчасти поради сгрешената им насоченост към инфлацията, вместо към финансовата крехкост, отчасти поради идеологическите предположения, че пазарите сами по себе си винаги са ефективни и затова трябва да бъдат минимално регулирани – независимите американски и европейски централни банки се справиха много по-зле по време на кризата, в сравнение с по-малко независими банки в някои водещи нови пазари.

Испания и Ирландия имаха фискални излишъци и ниски съотношения между дълг/БВП преди кризата. Кризата причини дефицитите и високия дълг, а не обратното.

Свободното движение на хора, както и свободното движение на пари, изглеждаха разумни. Но излизането на парите от банките в засегнатите страни доведе до строга икономия в частния сектор, която утежни тази на държавния сектор. По подобен начин, миграцията от поразените от кризата страни доведе до влошаване на по-слабите икономики и предизвика по-голяма данъчна тежест върху тяхното население.

Вътрешната девалвация, понижаването на националните заплати и цени, не може да замени подвижността на обменния курс. Напротив – растящата тревога за дефлацията доведе до повишен заем и тежест на дълговете, чиито равнища вече са много високи.

Изключително строгите икономии, които много европейски страни възприеха по време на кризата, бяха почти пагубни. Повторната рецесия и растящата безработица са ужасна цена за слабо подобрените баланси на валутните сметки, които в повечето случаи са по-добри заради понижения внос, а не заради повишения износ.

Германия и някои други държави от северна Европа не бяха склонни да помогнат на своите затруднени съседи да излязат от кризата. Въпреки това, ако продължат да настояват да се спазват настоящите политики, те, заедно със своите южни съседки, накрая ще заплатят много по-висока цена, отколкото ако Еврозоната възприеме представената по-нагоре програма.

Еврото може да бъде спасено, но за това е нужно нещо повече от добри речи за всеотдайността към Европа. Ако Германия и други държави не желаят да направят необходимото, ако няма достатъчно солидарност, за да действат политиките, тогава може да се наложи да изоставим еврото, за да спасим европейския проект.

За

Джоузеф Стиглиц е американски икономист и професор в Университета Колумбия. Лауреат на Нобелова награда за икономически науки.Бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка.

Цитати

„Кризата причини дефицитите и високия дълг, а не обратното.“

„Еврото проваля континента, но отмяната на тази валута също би била изключително скъпа.“

This article is co-edited with Queries (www.queries-feps.eu), the European Progressive Magazine published by FEPS the think tank of the social-democrats at European level