/Поглед.инфо/ Ангажиментите в областта на сигурността пред Европа налагат запазването на НАТО, но при минимални разходи. През следващото десетилетие на САЩ им предстои да осъществят най-рязката промяна на отбранителната стратегия за последните 60 години – от времето на появата на ядрените оръжия.
Докато бюджетните разходи за отбрана се съкращават, цената за поддържането на военната мощ се увеличава, а кръгът от интереси, изискващи защита, се разширява. Това означава, че в крайна сметка ще се наложи да се направи тежък избор не само на думи, но и на дела. Както веднъж беше казал на своите колеги британският физик Ърнест Ръдърфорд "ние нямаме пари, затова трябва да мислим".
Новата стратегия трябва да бъде в по-малка степен фокусирана върху отразяването на традиционното трансгранично нахлуване, смяната на режимите и провеждането на мащабни операции по стабилизиране на положението. И в по-голяма степен – върху запазването на достъпа до ключови региони и всеобщите човешки блага, което е важно за осигуряването на безопасността и процъфтяването на САЩ. За съжаление, това ще означава намаляването на приоритета на някои задачи и по-високи рискове в редица области. Но ако променим акцентите, наистина важните за САЩ интереси могат да бъдат защитавани и занапред при напълно допустимо равнище на разходите.
Намаляващи резерви от суровини
След Студената война в ситуация на еднополюсен свят, Вашингтон беше убеден, че смазващото предимство в притежаването на ресурси и технологии ще му позволи да постигне безпрецедентно военно превъзходство над всички останали. Но две десетилетия по-късно еднополюсният свят отива в миналото. Двигателят на американската икономика заглъхва. Това може да има неприятни последици за министерството на отбраната, което е свикнало с постоянно растящи бюджети.
От 1999 до 2011 военните разходи на САЩ се увеличиха от 360 на 537 милиарда долара, без да се смятат допълнителните 1,3 трилиона, изразходвани за операциите в Афганистан и Ирак. Администрацията на американския президент Барак Обама и Конгресът вече се договориха за съкращения през следващия десетгодишен период на вече планираните увеличения възлизащи на почти 487 милиарда долара. През януари 2013 бюджетният процес ще доведе до орязването на военни разходи за още 472 милиарда долара за същия период. Конгресът може да избегне ситуацията единствено, ако намери други начини за съкращаването на бюджетния дефицит, но при всички положения едва ли ще бъде избегнато допълнителното сериозно намаляване на асигнациите за отбрана. Но едва ли по-голямата част от тези 200 милиарда долара, които Пентагонът смята да икономиса за сметка на повишаване на "ефективността" през следващите пет години, ще се материализират. Историята не познава подобни примери.
Това означава, че предстои сериозно "затягане на коланите" - процес, който ще бъде още по-труден заради растящата стойност на трудовите ресурси и икономическия упадък на европейските съюзници.
От 70-те години американската армия, набирана на доброволна основа, беше изключително силна и комплектувана от високопрофесионални военни части. Но неотдавнашните войни в Афганистан и Ирак откриха нейната ахилесова пета: за привличането на по-голям брой квалифициран персонал, готов да служи в опасни и неприятни условия, министерството на отбраната трябваше съществено да повиши заплатите на военнослужещите, а също така премиите и да разшири привилегиите им. С индексациите заплатите на военните нараснаха през последното десетилетие с почти 50% - в бъдеще подобни темпове на растеж не могат да бъдат постигнати. Доброволният набор също така означава малки загуби на бойното поле и краткотрайни войни. За защита на състава от евтини крайпътни мини в Афганистан и Ирак Пентагонът похарчи над 40 милиарда долара за хиляди нови бронирани машини и над 20 милиарда за подобряване на технологиите за откриването на същите тези мини.
В миналото САЩ можеха да се надяват на помощта на богатите и технически екипирани съюзници, като Франция, Германия и Обединеното кралство. Но макар всички тези страни да имат отдавнашни и впечатляващи бойни традиции, днес техните армии и отбранителна промишленост са бледа сянка на миналата слава. Техните съвкупни разходи за отбрана съставят едва една четвърт от това, което харчат за тази цел САЩ, в долари, а в процентно отношение към БВП – по-малко от половината от разходите на САЩ. Тихоокеанските съюзници като Япония и Австралия може и да проявят желание да поемат по-тежко бреме, но на тях все още им предстои значително да разширят своите военни възможности, за да бъдат в състояние да внесат по-голям принос.
Предизвикателствата се изострят
Докато САЩ и техните съюзници намаляват своите военни разходи, светът се превръща във все по-неспокойно място. В течение на няколко десетилетия САЩ се опитват да не допуснат доминирането на враждебни сили в критично важни региони, като Западна Европа, западната част на Тихоокеанския басейн и Персийския залив, запазвайки при това без препятствания достъп до общите блага: морската акватория, космоса, а сега и киберпространството. След края на Студената война заплахите за европейската сигурност рязко намаляха, но това не може да се каже за другите два региона или общото благо, защото такива страни съперници, като Китай и Иран, се стремят да променят военния баланс в региона в своя полза.
Най-удивителното събитие бе постепенната загуба от американската армия на фактическия монопол върху високоточните оръжия, или "умните бомби". По-конкретно Китай възнамерява да използва високоточни боеприпаси за постигането на своите стратегически цели. Народната освободителна армия на Китай /НОАК/ изгражда система за прецизно насочване на своите балистични и крилати ракети, а също така и на снарядите, с които е снабдена ударната авиация, за да увеличи точността на поразяване на конкретни цели на големи разстояния. Това ще има сериозни последици за американската мощ. САЩ винаги са залагали на разгръщането и военно-техническото снабдяване на войските чрез големите пристанища, базите на ВВС и логистичните паркове. Освен поразяването на неподвижни цели с помощта на високоточно оръжие, НОАК също така разработва ракетни системи за високоточно поразяване на мобилни мишени, като американските самолетоносачи. С не по-малка упоритост НОАК разширява възможностите си за противосателитни операции и кибернетични войни; главната цел са информационните системи и системите за връзки на американската армия. В съвкупност тези възможности за ограничаване и възпрепятстване на достъпа и маневрирането съществено увеличават рисковете за американските войски, действащи в западната акватория на Тихия океан.
Иран, стремящ се към хегемония в региона, но разполагащ с по-малко ресурси, залага на по-скромни възможности за ограничаване и възпрепятстване на достъпа и маневрирането, включително противокорабни крилати ракети, модерни противокорабни мини и подводници. Той възнамерява да съчетае тези средства с голямо количество бойни катери, способни да провеждат "масирани атаки" срещу американския флот, с растящия брой на балистичните ракети с далечен обсег, надхвърлящи далеч пределите на Персийския залив.
Изглежда, че Техеран преследва няколко цели – да превърне Персийския залив в зона, затворена за американския ВМФ, като едновременно с това подкопае вярата на партньорите на САЩ в региона в надеждността на Вашингтон. Иран също така може да започне доставката на високоточно оръжие на близки до него структури, такива като "Хизбула" и други военизирани групировки от Близкия Изток, за да ги превърне в по-сериозна заплаха за експедиционните подразделения на американската армия. Накрая, Иран изглежда наистина иска да се сдобие с ядрено оръжие.
Безопасният достъп до общочовешките блага, което международната общност смята за даденост, се затруднява. Американският контрол върху морските пътища и Световния океан не се подлага на съмнение, но разпространението през това десетилетие на подводниците, противокорабните крилати ракети с далечен обсег и "умните" противокорабни мини може да направи опасно преминаването през тесните морски пътища, като Ормузкия пролив. Космическите сателити – важен компонент на световната икономика и боеспособността на американската армия – са все по-уязвими за противосателитните лазери и ракети на НОАК. И изключително важната за нормалното функциониране на американската икономика инфраструктура – от високоволтовата електроразпределителна мрежа и тръбопроводите до финансовите системи и електронната търговия – или са слабо защитени от кибератака, или не са защитени въобще.
В миналото свободата по море означаваше свобода на предвижване по морската акватория. Но през последните десетилетия се появи огромна подводна икономически инфраструктура, разположена предимно на континенталните шелфове. Там се добива значителна част от петрола и природния газ, който се потребява в света, и са прокарани цяла паяжина от кабели, представляващи световната информационна мрежа на Пентагона.
Цената на капиталните активи, разположени не само на дъното на крайбрежните води на САЩ, надхвърля 1 трилион долара. Големите нови залежи на петрол и газ в Източното Средиземноморие, заедно с откритите перспективни находища в Южно-Китайско море, гарантират по-нататъшното разпространение на инфраструктурата по морското дъно. Но подводните капитални активи са напълно незащитени, както е и с интернет, техните създатели са изхождали от наличието на благоприятна геополитическа обстановка.
До неотдавна това не беше сериозен проблем, защото като цяло подобни активи не бяха достъпни. Но съвременните технически постижения правят подводната инфраструктура все по-уязвима. Едно време притежаването на най-съвременния ВМФ, автономни и роботизирани подводни апарати беше изключително американски монопол, но днес подобни устройства могат да се придобият от всеки и да пренасят на борда си взривни вещества и всякакъв друг вид контрабанден товар. Латиноамериканските търговци на наркотици използват подводните апарати за пренасянето на своя товар и не е изключено много скоро и други недържавни структури да започнат ефективно да действат под вода.
Наваксване на изоставането
Същността на новата стратегия трябва да се състои в следното – постигането на реалистични цели с помощта на съществуващите ресурси. Тъй като ресурсите, достъпни на американската армия, са все по-ограничени, такива трябва да бъдат и целите, в противен случай нашата стратегия няма да ни позволи нито да безпокоим враговете си, нито да успокояваме приятелите си. Следователно трябва да се установят приоритети в сферата на сигурността. Обобщената тук стратегия на гарантирания успех ще позволи да постигнем това за сметка на прегрупирането на целите, избирателния риск, експлоатацията на силните страни на САЩ и слабостите на противника.
От края на Студената война Вашингтон придаваше огромно значение на способността да се водят две големи войни едновременно в Североизточна Азия и Персийския залив. Акцентът се поставяше върху защитата на ключовите съюзници и партньори от традиционните трансгранични, сухопътни инвазии /като нападението на КНДР срещу Южна Корея през 1950, нахлуването на Ирак в Кувейт през 1990/ и, ако е необходимо, върху разгрома на агресора чрез неговата окупация с цел смяна на режима.
Но днес заплахите са съвсем различни. Нито Китай, нито Иран залагат на обновената версия на съветските танкови армии или аналога на Републиканската гвардия на Ирак. Днешните и бъдещи предизвикателства към стабилността са в западната част на Тихоокеанския басейн и Персийския залив – това не е трансгранично нахлуване, а възможност за спиране на достъпа и блокирането на зони, което все повече ще затруднява провеждането на американски операции в тези региони.
През последните години американската армия предприе редица операции за смяната на режими, преди всичко в Афганистан и Ирак. Враждебните правителства бяха свалени, но след това беше необходимо много време и мащабни действия за стабилизиране на положението, които се осъществяваха нерешително и изискваха големи инвестиции. По всичко личи, че американското общество няма да търпи повече подобни кампании – единствено само като отговор при сериозна заплаха за жизненоважни интереси. Освен това окупацията на вражеска територия ще става все по-трудно заради разпространението на управляеми ракети, артилерийски и минометни снаряди. И ако перспективите за провеждането на операция за смяна на режима в страна с размерите на Иран изглежда плашещо, то в случая с Китай това е просто утопия. За радост САЩ не си поставят толкова дръзки цели, защото в действителност те не се нуждаят от завоевания, а от достъп. Предизвикателствата, които Китай и Иран отправят към САЩ, не са в заплахата от трансгранично нахлуване с използването на традиционни оръжия, а в техния стремеж да обозначат сфери на влияние и в крайна сметка да ограничат достъпа на американците до жизненоважните региони. Следователно, Пентагонът трябва да акцентира върху оптимизирането на войските, за да има възможност да смени режима чрез контраокупация, а не към завръщане към по-скромната цел за реализирането на модерна отбрана: сдържането на регионалната агресия, принуждаване към мир и защита на общите блага на човечеството.
При такова изместване на фокуса на възможностите за ограничаване и възпрепятстване на достъпа и маневрирането, благоприятстващи отбраната, се превръщат в проблем не за САЩ и техните съюзници, а в инструмент, прехвърлящ бремето върху противниците на Вашингтон. В тази връзка САЩ и техните съюзници и партньори в западната част на Тихоокеанския регион и в Персийския залив трябва да работят върху създаването на мрежа за блокиране на достъпа до въздушното и морско пространства, които ще затруднят всяка агресия, превръщайки я в скъпо и непривлекателно начинание. Южна Корея и Тайван могат да дадат своя принос със създаването на такива регионални отбранителни мрежи, но крайъгълният камък на всяка американска стратегия за запазване на стабилността и осигуряването на достъпа в западните акватории на Тихия океан ще остане Япония. Токио трябва да увеличи инвестициите във възможностите за ограничаване и възпрепятстване на достъпа и маневрирането. Към тях спадат подводниците, противокорабната авиация, противокорабните крилати ракети, отбранителните минни заграждения, въздушната и ракетна отбрана, укрепването и разпръсването на военните бази, намаляването на вероятността от нападение от Китай или Северна Корея и облекчаването на бремето на американските въоръжени сили при защитата на страните от Североизточна Азия. Сходен принос от Съвета за сътрудничество на арабските страни в Персийския залив /ССАСПЗ/ ще помогне да се минимизира регионалната заплаха, идваща от Иран.
Подобни усилия биха позволили на американските войски в двата региона да проявят своите уникални предимства, такива като ударните системи с далечен радиус на действия. Те са способни да нанасят удари, намирайки се извън зоната на досегаемост. Увеличаването на броя на ВВС базите би позволило на ударната авиация на САЩ да се разгърне и да се избегне риска от нейното унищожаване от вражеските ракети при превантивния удар.
Такава стратегия позволява да се използват конкурентните предимства на САЩ, сред които са широката мрежа от регионални съюзи и партньорства, а също така лидерската им позиция в областта на съвременните оръжия. Също така може да се експлоатира и регионалната география. Отбранителната архитектура на САЩ в западната част на Тихоокеанския басейн, опираща се на така наречената островна група /започваща от Курилските острови и преминаваща през Япония, Окинава до Тайван и Филипините/, би защитила американските съюзници и партньори, блокирайки неприятелския ВМФ по време на конфликт. Иран няма да има друг избор, освен износа на газ и петрол през Ормузкия пролив или чрез тръбопроводи, преминаващи през територията на чужди страни. Точно обратното, ССАСПЗ би могъл да разшири износа си на енергоресурси през Червено и Арабско морета. Това ще създаде безценна алтернатива в случай на блокада на Ормузкия пролив, докато Техеран ще бъде икономически уязвим. Ако той се опита да насочи експорта си през пристанищата на Арабско море, американският ВМФ може да му попречи.
Всяка стратегия е свързана с определени рискове. Тази до голяма степен се опира на действията и инвестициите на регионалните съюзници и партньори, а това невинаги е надеждно. Но много от тях са обезпокоени от растящата военна мощ на Китай и неговите все по-самонадеяни териториални претенции. Сега тази загриженост трябва да се въплъти в инвестиции, насочени към нарастването на собствения военен потенциал.
Арабските партньори на САЩ в Персийския залив, точно обратното, са готови да инвестират сериозно в отбрана и сигурност, но те трябва да се концентрират да противодействат на опитите на Иран да установи хегемония в региона. Тази стратегия отчасти почива и на надеждата, че страните, имащи общи интереси със САЩ, като Индия и Индонезия, ще приветстват усилията по запазването на стабилността и осигуряването на без препятстван достъп в Индийския и Тихоокеански региони. Стратегията на гарантирания достъп се опира на реалистични цели, които могат да бъдат постигнати от американската армия. Ако сдържането не даде резултати, задачата на всяка военна операция трябва да бъде възстановяването на статуквото, а не реализирането на някакви по-широки уилсъновски идеали и не в отстраняването на предполагаемите по-дълбоки причини за проблемите. Целта трябва да се състои в ограничаването на конфликта, даже с цената на отказа от постигането на оптимален изход или отстраняването на причините за него. Днешният курс може да бъде сходен на този на Джордж Буш баща /1989-1993/, а не на Буш син /2001-2009/, на корейската стратегия на президента Хари Труман /1945-1953/, но не на генерал Дъглас Макартър. Възможно е да трябва да се откажем от хипотетично най-добрия вариант в ползата на най-приемливия, особено ако най-добрият вариант е опасна и недостижима илюзия. Отказът от постижимите цели в името на илюзорен идеален изход е рискована заблуда. /БГНЕС
----------------------
Андрю Крепиневич – президент на Центъра за стратегически и бюджетни оценки. Статията "Стратегия в епохата на строги икономии" е публикувана в списание Foreign Affairs, № 1, 2013 г. и "Россия в глобальной политике".
Вашингтон / САЩ