Въвеждането на минимално европейско трудово възнаграждение би било солидна преграда пред съгласуването надолу на заплатите и пред социалния дъмпинг в Съюза. Но идеята не се радва на единомислие сред синдикатите.
АТИНА, град символ. Първият конгрес на Европейската конфедерация на профсъю¬зите (ЕКП) [1] след началото на кризата се състоя от 16 до 19 май 2011 г. в страната, която понесе най-тежки удари от строгите ограничения [2]. Според делегатите солидарността с гръцкия народ трябваше да намери израз в координацията на единни европейски противодействия в отговор на новото решение за уравновесяване на заплатите надолу.
Те преминаха Рубикон. Сега спешно се налага да се противодейства на плана на Европейската комисия за строги ограничения, заяви приключващият мандата си президент на Общата конфедерация на труда (ОКТ) испанецът Кандидо Мендес. Поради засилващата се тенденция на влошаване на социалната действителност гръцките делегати предлагат за изработването на стратегии да се използва тяхната „лаборатория“: Лекарството (планът за строги ограничения и за икономическото управление) се очертава да бъде по-голямо зло от самото зло, е анализът на един от тях. Трябва да се борим срещу консерватизма на Европейската централна банка, която прилага шокова терапия, и да скъсаме с догмите на конкурентоспособността. Да внесем равновесие в трудовите възнаграждения, да, но нагоре!
На другия полюс на тази Европа на две скорости германски синдикален представител на частния сектор в сферата на услугите Ver.Di, уверява, че износът на германския модел влошава обстановката. За неговия колега от конфедерацията Deutscher Gewerkschaftsbund (DGB) няма никакво съмнение, че и в Германия трябва да се действа, а не само в Гърция. Съседите ни стават врагове, добавя като ехо полският представител на „Солидарност“. Не можем да продължаваме така [3].
За делегатите - парещ сюжет и миниран терен
Факт е, че има синдикален консенсус по това да не се позволи постоянно ограничаване на заплатите в Европа, както и по необходимостта трудовото възнаграждение да се постави в центъра на евросиндикализма. Няма обаче все още отговор как да стане това. Като се има предвид неравенството в заплащането на труда в Съюза и липсата на долен праг в някои страни, съвсем логично е да се наложи въпросът за въвеждане на минимално европейско трудово възнаграждение. За участниците в конгреса темата е пареща, а теренът – миниран.
През май 2007 г. зад кулисите на конгреса на ЕКП в Севиля това искане постепенно си пробива път. Германските синдикалисти поставят начало на обсъжданията: В двадесет и пет от двадесет и седем страни вече е въведена всеобща минимално заплащане, определена от държавата, а в голямата германска икономика няма такава! Сравнението с нашите съседи ни помага в националната ни кампания за въвеждане на общовалидно минимално заплащане [4].
След като Обединеното кралство прие подобна разпоредба през 1999 г., Германия остава единствената членка на Съюза (в еврозоната – бел. прев.), която няма равностоен еквивалент, предлагащ политическа опора за водене на колективни преговори за долна граница на трудовите възнаграждения. В останалите шест страни има договорени минимуми на равнище отрасъл.
„Как да се определи еднаква цел за страни с различни системи?”
Англичаните и французите, горди със своята стара система на нарастваща минимална заплата (Smic), по подобие на синдикалистите от DGB са привърженици на идеята за минимална европейска заплата. В края на конгреса Жан-Кристоф льо Дюигу, по онова време член на бюрото на ОКТ, не успя да прикрие разочарованието си, защото никой не показваше желание да обуе бързоходните пантофки на Малкия Мук: Принципът се обсъжда от дълго време! Но е много трудно да се стигне до конкретизиране на искането. Марсел Гриняр, заместник-генерален секретар на Френската демократична конфедерация на труда (ФДКТ) задава въпроса: Как ЕКП може да постави една и съща цел за всички страни в ЕС, които имат различни системи за възнаграждение на труда?
След 1997 г. в радикалните малцинства на много профсъюзи се зародиха различни представи относно правилата за минимално заплащане за групи от страни със сходно развитие на икономиките [5]. През 2005 г. колектив от изследователи, близки до синдикатите [6], направи опит да дефинира европейско правило за минимално заплащане, съотнесено към средната заплата за страната — 50% в краткосрочен план и 60% на по-късен етап. Сега определените със закон минимални възнаграждения на час са в границите на 30-48% от средните в съответната страна – това съответства на 1,82 евро в Чешката република и на 9 евро във Франция (вж. графиката) – това правило би довело до увеличение във всички страни. Дискусията по този технически параметър не постигна почти никакъв напредък.
За делегатите на ЕКП не става толкова въпрос за минималното възнаграждение, колкото за автономията на социалните партньори в преговорите за заплатите. Никога не сме искали държавата да фиксира във всички европейски страни размера на минималната заплата! Това уточнение бе внесено от представител на френския синдикат CFDT (ФДКТ) през 2011 г. на конгреса в Атина. Привържениците на система за установяване на минимален размер на възнаграждение в Европа се сблъскват със синдикатите в страните, където долният праг на възнаграждението е фиксиран по сектори в колективните трудови договори. По-конкретно такива са случаите в скандинавските страни и в Италия. Ние не искаме държавата да се намесва, обяснява представител на шведския профсъюз Tjänstemännens Centralorganisation (TCO). При нас 90% от работниците са защитени от колективен трудов договор. Нямаме нужда от определено със закон общовалидно минимално възнаграждение. Що се отнася до италианския представител, той смята, че европейската минималната заплата не е подходяща за решаване на проблема с ниските възнаграждения. Не желаем да загубим автономията, която имаме.
Германският случай е добър пример за проблематиката и развитието ѝ. В люлката на рейнския капитализъм въпросът за определено със закон минимално възнаграждение винаги е бил деликатен, защото конституцията предвижда върховенство на автономията на колективните преговори. Тя оставя на браншовите организации грижата да преговарят във всеки бранш и регион. Но тази система сега се сблъсква с намаляване на броя на предприятията, в които има сключени колективни договори, с разрастване на сектора, в който се прилага политика на ниски възнаграждения [7] и с упражнявания натиск върху социалните права, поради което се оказва все по-неспособна да определя правилата на минималните норми [8].
Да се позволи на Полша и Румъния да се противопоставят на плановете за икономии
Ето защо профсъюзите Nahrung-Genuss-Gaststätten (NGG, хранене, хотелиерство и ресторантьорство) и Ver.Di (частни услуги) водят кампания от 2006 г. за всеобщо минимално възнаграждение, гарантирано със закон. Днес те настояват минималното заплащане на час да бъде 8,50 евро. В някои сектори са определени специфични минимални заплати (по-високи от цитираната сума). Тази кампания разкрива политическата същност на проблема за възнагражденията и се стреми да компенсира организационната немощ на Ver.Di чрез ангажиране на общественото мнение. С приближаването на изборите канцлерката Ангела Меркел, която е противничка на принципа за долен праг на възнаграждение, започва да става по-благосклонна. Тя вече потвърди готовността си да увеличи минималните възнаграждения в отрасли, където те вече са договорени. Но все още не се е произнесла ясно по въпроса за въвеждане на долен праг на възнаграждение за всички професии и още по-малко за неговия размер.
Във всички случаи, дори Германия да възприеме идеята, има още път да се извърви. Ръководен представител на Европейската федерация на металурзите смята, че Франция няма да изнася модела си на голяма държава и че споменатото искане е прибързано и неуместно. Фронтът на несъгласните се опасява, че може да тръгне спирала, която да дърпа заплатите надолу, защото ако на законодателно ниво бъде фиксиран праг, под който не може да се слиза (50% от средната заплата в страната например), това не може да стане на ниво преговори, които са свободни по дефиниция, обяснява Валтер Церфеда, бивш конфедерален секретар на ЕКП. Не виждам с какво минималното възнаграждение, под което не може да се пада, би могло да носи риск за скандинавците!, възразява Бернар Тибо, генерален секретар на френския синдикат CGT. Вместо това установявам, че Румъния и Полша не разполагат с европейски ориентири, на които да се опират, за да контрират плановете за строги ограничения в трудовите възнаграждения, които им налагат.
Невъзможността да се стигне до единомислие по този въпрос подсказва, че предстои още много работа, докато проблемът се издигне на международно равнище и придобие динамиката на всеобщ стремеж. Може би тогава в съществуващата стратегия на съгласуване на преговорите за заплащането европейското синдикално движение ще открие възможност за по-широка мобилизация [9].
LE MONDE DIPLOMATIQUE - Превод Методи Кръстев
ДОСИЕ:
Посегателства върху заплатите
Берлинският консенсус
Труден въпрос за европейските синдикати
Къде отидоха парите?
Да се въведе таван на доходите
Бележки под линия
[1] В Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП) членуват осемдесет и четири национални профсъюзни конфедерации от тридесет и шест страни и дванадесет европейски професионални федерации.
[2] Вж. Ноел Бюржи, „Гърция – под скалпела“, Монд дипломатик в Дума, 15 декември 2011.
[3] Авторът е събрал всички мнения по време на конгреса в Севиля (2007) и в Атина (2011).
[4] Интервю със синдикален ръководител от германския профсъюз Deutscher Gewerkschaftsbund (DGB), 25 май 2007.
[5] Pierre Bourdieu, Claude Debons, Detlef Hensche et Burkart Lutz (под ръководството на), Les perspectives de la protestation (Перспективите на протеста), Syllepse, Париж, 1998.
[6] Съставен от германски, швейцарски и френски изследователи, колективът има предвид синдикалната подкрепа на тезата за европейска политика по въпроса за минималните трудови възнаграждения и публикува произведението Minimum Wages in Europe (Минимални трудови възнаграждения в Европа), European Trade Union Institute (ETUI), Брюксел, 2006, плод на общия труд на Thorsten Schulten, Reinhard Bispinck и Claus Schäfer.
[7] Например брутното възнаграждение на час на фризьор в Саксония и на цветар в Тюрингия е съответно 3,06 евро и 4,54 евро. Вж. „Tarifspiegel: unterste Tarife nach Branchen“, WSI Tarifarchiv 2011,www.boeckler.de.
[8] Сегашната система гарантира минимално възнаграждение, в много случай твърде ниско в някои браншове, единствено за трудещите се, защитени от колективен трудов договор, т. е. на 62% от тях.
[9] Вж. Le salaire, un enjeu pour l’eurosyndicalisme. Histoire de la coordination des négociations collectives (Трудовото възнаграждение, важен въпрос за евросиндикализма. История на съгласуването на колективните преговори), Presses universitaires de Nancy, Париж, 2011.