/Поглед.инфо/
- Голямата игра на националности
- Как се придобива гражданство по света

Нацията, която според историка Бенедикт Андерсън е „измислена общност“, често се анализира субективно, а националната принадлежност се възприема като въпрос на усет. Човек по-скоро се „чувства“ французин, мексиканец, алжирец или японец. Този подход обаче пренебрегва един основен фактор – гражданството е заложено в закона, записано юридически от политическата власт. Право на гражданство по месторождение (обикновено, двойно или отложено), право на гражданство по произход (безусловно или ограничено до определен брой поколения), натурализация, право на гражданство вследствие на брак и др., всяка държава определя сама как да дава гражданство, понякога с очевидни неправди.

С по-малко от 1500 натурализирани граждани от общо 1 милиард и 300 милиона души население Китай е сред държавите с най-строги ограничения, когато става дума за даване на гражданство на чужденци. А какво е положението във Франция, Катар, Бразилия или Мали? Сега в държавите, засегнати от кризата, се водят разгорещени обсъждания на въпроса за гражданството по месторождение и гражданството по произход. На този фон проучването на законите в областта поднася редица изненади.

В СРЕДАТА на октомври един спортен всекидневник отрази по следния начин четвъртфиналите на европейския шампионат по тенис на маса: „Двукратната шампионка на Европа (2007 и 2011 г.) холандката Ли Цзяо падна от португалката Фу Юй. Тя пък ще се срещне на четвъртфинала с шведката Ли Фън, която победи Шън Янфей, най-добрата европейка, номер 11 в световната ранглиста. Другият полуфинал ще е 100% германски – между Шан Сяона и Хан Ин.“ [1]

Когато става дума за придобиване на ново гражданство, не всички чужденци са равнопоставени. Спортист от висока класа, богат предприемач или високо квалифициран имигрант имат далеч по-големи шансове да се сдобият с нов паспорт, отколкото безпаричен бежанец. Безпринципните и изгодни за страната натурализации, практикувани от всички държави, контрастират с духа, който е царял в Европа през XIX век, когато е въведен този административен документ. Замислен тогава като белег на суверенитет, паспортът е символизирал, според формулировката на историка Джон Торпи, прехвърлянето на „монопола върху законните средства за придвижване“ [2] от частната сфера към публичната власт.

При Стария режим във Франция (периода от Ренесанса до Френската революция през 1789 г. – бел. пр.) гражданското състояние се е управлявало от енориите. За да отиде някъде, крепостният селянин е трябвало да получи разрешение от своя феодален владетел, а робът – от господаря си. Морска компания пък е можела да откаже да качи пътник, без да посочва мотиви, и т.н. Зараждането на държавите нации, което съвпада с развитието на международните миграции, е съпътствано от волята да се определи „кой принадлежи и кой не принадлежи, кой може да отива и да се връща и кой не може“ и следователно да се установи юридическо разграничение между чужденците и членовете на националната общност. Последните имат права, като правото да гласуват, да се движат из страната, да се ползват от дипломатическа закрила или от социални права, да работят в държавните институции и т.н., и трябва да изпълняват определени задължения – главно военни и данъчни.

За да очертаят тази линия, всички страни постепенно се сдобиват с „изисквания за гражданството“, чиито основни точки са се запазили до днес: място на раждане и семейно потекло – за гражданството, получавано при раждането; брачен статус и местопребиваване – за придобитото гражданство, предоставяно в хода на живота на един човек чрез „натурализация“. Съчетанието на тези параметри отразява образа, който дадена държава възнамерява да даде на населението си, начина, по който схваща контурите на политическата си общност.

Както уточнява през 1930 г. Хагската конвенция, един от малкото международни текстове по законите за гражданството, „право на всяка държава е да определи чрез законодателството си кои са нейните граждани“. Това е част от суверенитета.

В края на XIX в. в Европа се сблъскват две схващания. Едното (френско и включващо) се основава на правото. „Принципът на суверенитет се корени в нацията“, казва Декларацията за правата на човека от 1789 г., вдъхновена от краткото съчинение на абат Сиес Какво е Третото съсловие? Същото казва по свой начин Ернест Ренан, когато разработва политическа концепция за нацията („всекидневен граждански референдум“) [3], противопоставяща се на „политиката на расите“. Другото схващане (германско и изключващо) е дефинирано от Йохан Готлиб Фихте в неговите Речи към германската нация. Според него нацията обозначава етническа общност, органично цяло, което носи „автентичния германски дух“. Правилата за гражданството дълго бяха тълкувани в светлината на това противопоставяне – гражданските нации прилагали jus soli (правото на земята – право на гражданство по месторождение), а етническите нации – jus sanguinis (правото на кръвта – право на гражданство по произход). Разбирането на президента Никола Саркози, който през 2012 г. заяви, че „правото на гражданство по месторождение олицетворява Франция“ [4], е в голяма степен погрешно. Правилата за гражданството не са неотделими от страната – те са променлив продукт на миграционната ѝ история, на политическото и демографското ѝ положение, на правната ѝ традиция и дипломатически връзки.

Френското право по въпроса се е променяло два пъти през XIX век. При Стария режим гражданите са се подчинявали на законите на страната на „принципа за лоялност“ – изкусна смесица от крепостна зависимост, която приковава индивида към земята на господаря му, и право на гражданство по месторождение. Французин е бил всеки, роден във Франция, който живее в страната и признава властта на своя суверен. Този принцип господства в Европа в продължение на няколко века. Възприеман като наследство от монархическото управление, той е отменен от френската и от американската революция. За да отбележи скъсването със стария ред, Наполеоновият граждански кодекс от 1804 г. определя гражданството въз основа на произхода. Френският модел на jus sanguinis (възприет през 1811 г. от Австрия, през 1831 г. от Белгия, през 1836 г. от Испания, през 1842 г. от Прусия и през 1865 г. от Италия) се противопоставя на британския модел на jus soli, който продължава да е в сила в някои бивши колонии на империята като Пакистан и Нова Зеландия.

Въпреки че през 1889 г. Франция се равнява по Великобритания и се връща към правото на гражданство по месторождение, причината не е във внезапна промяна на схващането ѝ за нацията, а в необходимостта да отговори на два належащи проблема: да противодейства на демографския дефицит, измислена причина за поражението през 1871 г., и да интегрира чужденците в националната общност (и следователно в армията). Имигрантите, дошли от Белгия, Италия, Швейцария и Германия още в средата на века, вече са имали деца, които макар и родени във Франция, не са били нейни граждани. Без промяна на закона за гражданството, техният брой неизбежно е нараствал механично – от 380 000 през 1851 г. те са достигнали 1 милион през 1881 г. при общо население от 40 милиона жители. Ето защо законът е бил променен.

В Германия, за която се смяташе, че е изключително привързана към своето право на гражданство по произход, се случи същото в края на ХХ век. Тъй като стана късно страна на имиграция, тя бе запазила потеклото като изключителен критерий за предаване на гражданството. Броят на чужденците обаче непрекъснато нарастваше. През 1998 г., две години преди реформата, те бяха 7,3 милиона, или два пъти повече, отколкото във Франция, където миграционният приток бе приблизително същият. Така повечето страни с голям брой имигранти рано или късно въведоха в законодателство си jus soli в допълнение на jus sanguinis: Италия, Испания, Португалия, САЩ, Канада, Австралия, Южна Африка, Бразилия, Аржентина и др.

В държавите от американския континент, чиято история и основаване са тясно свързани с миграционния феномен, правото на гражданство по месторождение е с подчертано включващ характер – всяко дете, родено отвъд Атлантика, може да получи гражданството на страната, в която е проплакало за първи път. Европа налага повече ограничения. Във Франция, Дания и Италия – три страни, които прилагат „отложеното право на гражданство по месторождение“, детето трябва да стане пълнолетно и да докаже, че „обикновено“ пребивава на територията на страната, за да получи втория си паспорт. Освен ако един от родителите не е роден във Франция – тогава то получава гражданството още с раждането. Това е „двойното право на гражданство по месторождение“, което се прилага и в Люксембург, Австрия и Испания. „Европейският опит показа, че масовата миграция, довела до трайно местопребиваване на големи групи от хора, упражнява натиск за въвеждане на по-гъвкаво право на гражданство. На този натиск демокрациите не могат дълго да устоят“, заключават историците Патрик Вейл и Рандал Хансен [5].

Авторитарните държави се справят по-лесно. Така в Азия и в Африка много страни с голям брой имигранти се придържат към правото на гражданство по произход. Този избор би могъл да се разглежда като наследство от колонизацията. Правото по месторождение, преобладаващо във френската и британската колониална империя, води до йерархизация на населението. Макар да имат националността на господстващата сила, „туземците“ не са нейни граждани и нямат същите права като хората от метрополията. Когато получават независимост, новите африкански държави премахват правото по месторождение и въвеждат правото по произход, за да създадат чувство на национална сплотеност в страни, където границите са очертани без оглед на местната действителност.

Професии, забранени за чужденци: фризьор, търговец на напитки, управител на фирма за погребални услуги...

Далеч от първоначалната си цел, jus sanguinis често служи, за да попречи на интегрирането на чужденците. Така те остават със статут втора категория, смятан за по-изгоден за приемната страна. Всяка държава по света санкционира чужденците в някаква степен, по-специално като не им предоставя някои социални права [6]. Във Франция редица професии от частния сектор са забранени за имигранти неевропейци – управител на погребално бюро, търговец на напитки, ръководител на охранителна фирма... В Тайланд списъкът е още по-дълъг – чужденците там не могат да бъдат нито фризьори, нито счетоводители, нито екскурзоводи. Във Виетнам и Камбоджа те нямат право на поземлена собственост. Поради правото на гражданство по произход този статут се предава от поколение на поколение.

Jus sanguinis, което се прилага от всички страни в света, има няколко разновидности. В държавите със слаба емиграция то понякога е ограничено във времето. Така дете, родено в чужбина с един родител канадец, получава канадско гражданство само „при условие че е от първото поколение, родено в чужбина“ [7]. Гражданите от страните с голяма емиграция обаче (Китай, Филипините, Виетнам, Хаити, Тайланд, Алжир, Мароко, Мали, Сенегал...) могат да предадат гражданството на всичките си потомци, което благоприятства появата на диаспори. В пропорционално изражение хаитянската диаспора е една от най-големите в света: три от общо десетте милиона граждани на страната живеят в чужбина. Съществува дори Министерство на хаитяните, живеещи в чужбина. Това стана възможно благодарение на безусловното прилагане на правото по произход. То позволява на страните с голяма емиграция да поддържат връзка с гражданите си и да помагат за създаването на имиграционни мрежи, събиране на средства, установяване на транснационални партньорства и т.н.

Jus sanguinis, използвано понякога, за да бъдат изключени чужденците, може да е дискриминационно и по полов признак. В някои държави (Бурунди, Свазиленд, Непал или Суринам – страни, където по традиция родството се предава по бащина линия) жените не могат да дадат гражданството си на своите деца или на съпруга си. В Пакистан, Централноафриканската република, Гватемала, Малайзия и Тайланд ограничението се прилага само спрямо съпрузите. И западните страни дълго време не приемаха жените да предават гражданството си. Едва през 1973 г., четири години след Мексико, Франция премахна тази забрана, изпреварвайки с няколко години Германия (1979), Италия и Испания (1983) и Белгия (1984).

Тенденцията към равенство трудно си пробива път в арабския свят, но от двадесетина години тя е осезаема в Субсахарска Африка. През 1992 г. ботстванската адвокатка Юнити Дау оспори конституционността на закона, забраняващ да предаде своето гражданство на децата си от американски баща, въпреки че той живее в страната повече от десетилетие. След тригодишна битка правосъдието се произнесе в нейна полза: „Времето, когато жените бяха считани за вещ и съществуваха само за да се подчиняват на капризите и желанията на мъжете, отдавна е отминало“, постанови Апелативният съд. През следващите години и други африкански страни, като Буркина Фасо, Кот д'Ивоар, Етиопия, Мали и Нигер, поеха по същия път. Сенегал постанови последен, през юни 2013 г., равенството между мъжете и жените в своя закон за гражданството.

Постепенното изчезване на половата дискриминация обаче не пречи да бъдат запазени форми на расова или етническа дискриминация. В Либерия – страна, основана от освободени роби, само децата с „черно потекло“ могат да получат гражданство. „За да се запазят, насърчат и поддържат положителните либерийски ценности, култура и характер“, страната забранява да се натурализират хора, които не са чернокожи. В Малави гражданството по произход е запазено за децата с поне един родител „гражданин на Малави“ и „от африканска раса“. В нигерийската конституция расовото предпочитание е изразено по-деликатно. Гражданство по произход се дава на родените в страната преди независимостта и на хората, „на които единият от родителите или бабите и дядовците принадлежат или са принадлежали към коренна общност на Нигерия“.

Предвид разделянето на света на два блока (единият прилага изключително правото по произход, а другият включва и елементи на правото по месторождение), някои деца могат да претендират за две гражданства. Например, ако си роден в Буенос Айрес с родители ливанци, можеш да претендираш както за аржентинско гражданство – по силата на jus soli, така и за ливанско – по силата на jus sanguinis. И обратно, дете, родено в Бейрут, с родители аржентинци, не може да бъде ливанец. Някои страни, като Азербайджан, Централноафриканската република или Япония, не приемат двойното гражданство и не се колебаят да го отнемат от желаещите да бъдат натурализирани другаде.

„Очевиден абсурд“ е да имаш два паспорта, според Теодор Рузвелт

Повече от век повечето държави са се опитвали да възпрепятстват гражданите си да притежават два паспорта. Двойното гражданство се е възприемало като предателство, шпионаж, подривна дейност. Американският президент Теодор Рузвелт (1858-1919) го е смятал за „очевиден абсурд“. Подозрителността е била подклаждана от международната нестабилност – къде да отбие военната си служба човекът с двойно гражданство? В случай на война коя страна ще избере? Дори през 1963 г. Европейската конвенция от Страсбург поставя за цел „да се намалят случаите на лица с повече от едно гражданство“.

Забранявано довчера, двойното гражданство вече се приема от близо половината страни на планетата. То се смята за носител на „способността да се влияе на международно ниво“, която днес се цени. Сенаторката Жоел Гарио-Мейлам заяви: „Двата милиона и половина французи в чужбина, половината с двойно гражданство, образуват гъста и многообразна мрежа от предприемачи, ръководители на проекти, търговци, консултанти, преподаватели, които са необходими за външната ни търговия и за нашата „мека сила“. [8] Западните страни с голяма имиграция първи усетиха, че вятърът се обръща. Поради невъзможността да предотвратят това положение (никоя държава не е задължена да уведомява друга за загубата или придобиването на гражданство от дадено лице) те постепенно започнаха да го признават, Великобритания – през 1949 г., Франция – през 1973 г., Канада – през 1976 г., и т.н.

Тази тенденция обхвана и Африка през 90-те години. Получавайки независимост, новите държави на континента предпочетоха ясно да се разграничат от някогашния колонизатор и забраниха двойното гражданство. Всеки трябваше да избере към коя страна да бъде лоялен. Но разрастването на вътрешноафриканската и международната миграция промени ситуацията. Страните с голяма емиграция рискуваха да бъде предпочетен паспортът на новата страна и да се прекъсне връзката с диаспората им. Така двойното гражданство постепенно бе признато. Страните, които го приемат (Ангола, Алжир, Бенин, Буркина Фасо, Джибути, Мали, Нигерия и др.), понякога при условие да има правителствено разрешение (като в Египет или Еритрея), са повече от онези, които го забраняват [9].

Всяка година и други държави се отказват от битката срещу двойното гражданство, Белгия – през 2010 г., Хаити – през 2011 г., Нигер – през 2012 г., Германия – през 2013 г. Тази световна еволюция изглежда неизбежна. Тя произтича от съвкупност от геополитически, икономически и технологични фактори, надхвърлящи явлението миграция. Краят на Студената война и развитието на международното политическо сътрудничество вървяха ръка за ръка с успокояването на междудържавните отношения. Когато опасността от война започна да намалява, се изпари и страхът, свързан с лоялността на гражданите – главен аргумент срещу двойното гражданство.

Развитието на транспорта и телекомуникациите също промениха миграционния феномен. За разлика от мигрантите през XIX век, които са поддържали слаби контакти със сънародниците си, останали в страната, тези от XXI век общуват всекидневно със семействата си по телефона или интернет, посещават ги по време на отпуските или дори се връщат в страната, след като се пенсионират. В резултат връзките между мигрантите и родината им укрепват и расте заинтересоваността да се запази първото гражданство.

„Необратимо следствие на глобализацията“ [10] – според юриста Питър Спайро, признак и инструмент на „частичното обезценяване на суверенитета, основан върху държавата нация“ [11] – според социоложката Саскиа Сасен, двойното гражданство като че ли е предопределено да завоюва света. То обаче все още е забранено в Китай, Япония, Украйна, Иран, Тайланд, Бирма, Кувейт и Обединените арабски емирства. Други страни го толерират при определени случаи. В Дания и Холандия е запазено за бежанци или имигранти, чиято страна забранява отказа от гражданство [12].

Забраната или ограничаването на двойното гражданство може да бъде пречка за натурализациите. След като дълго време бяха задължавани от Германия да се откажат от първоначалния си паспорт и следователно да жертват наследствените си права, заселилите се отвъд Рейн турци често предпочитаха да не кандидатстват за гражданство, още повече че се ползват почти със същите права като гражданите на страната. Така процентът на натурализация [13] в Германия беше един от най-ниските в западния свят след САЩ, Австралия, Франция, Великобритания, Швеция, Испания и Словакия [14].

Два основни критерия позволяват да се определи кой може да придобие ново гражданство: местопребиваването (минало, настоящо и бъдещо) и брачният статус, който в някои страни намалява изискваната продължителност на пребиваване. За разлика от гражданството по произход, което има автоматичен характер (достатъчно е новороденото да отговаря на всички критерии), гражданството, което човек получава по време на живота си, зависи до известна степен от произволни фактори. Във Франция, например, виетнамски имигрант, дори да отговаря на изискванията за натурализация (живее в страната повече от пет години, говори френски, има достатъчно доходи и чисто съдебно досие), може да получи отказ на молбата си от префектурата.

Политическата власт регулира броя на разрешените натурализации за година и по този начин си избира населението на страната. Така във Франция, независимо от характера на разглежданите случаи, от 2010 до 2012 г. декретите за натурализация намаляха двойно – от 95 000 на под 50 000. Доста по-малко отколкото в САЩ (600 000 натурализации на година при 315 милиона жители), но все пак повече в сравнение с други страни. Сенегал, с 12,5 милиона жители, е дал паспорт на едва 12 000 чужденци през последните 50 години. Китай, по данни от преброяването през 2010 г., има 1,3 милиарда жители, но само 1448 натурализирани...

В западните страни натурализацията бележи завършека на процеса на интегриране. Тя е облагодетелствана от относително гъвкаво законодателство. Например, изискваната продължителност на местопребиваване за кандидатите за гражданство не е особено висока както на американския континент (2 години в Боливия и Аржентина, 3 в Уругвай, 4 в Бразилия и Канада, 5 в Перу, Чили, Мексико и САЩ), така и на Стария континент (5 в Белгия, България, Франция, Великобритания и Полша).

Сред европейските страни с най-големи изисквания са Лихтенщайн – 30 години, Република Андора – 25, Швейцария – 12, Люксембург – 10. Извън Европа най-взискателни са Обединените арабски емирства – 30 години, Катар – 25 , Бруней – 20. В тези страни малобройното население се радва на национално съкровище – петродолари или газ в изобилие, благоприятна данъчна система. И местните жители ревниво го пазят за себе си. През 2013 г. 80% от 1,9 милиона жители в Катар са били с чуждо гражданство, главно индийци, иранци, бангладешци и иракчани. Грижливо държани настрана от националната общност и следователно от рентата на природния газ, тези имигранти не се ползват от минималната заплата, не могат да членуват в профсъюзи и разрешителното им за работа може да бъде прекратено във всеки момент. Малката монархия в Персийския залив няма интерес да ги натурализира. Тя дава гражданство с капкомер, главно на чужденци, които са оказали или биха могли да окажат „услуга“ на нацията. Така сомалийският бегач Мохамед Сулейман стана през 1992 г. първият катарец, спечелил олимпийски медал, а българският щангист Ангел Попов, прекръстен на Саид Саиф Асаад – вторият.

Някои специфични езикови, исторически, културни и етнически връзки и грижата за едно по-хомогенно население, карат някои страни да предоставят преференциални режими на други страни. В Обединените арабски емирства, например, имигрантите от Катар или Дубай могат да кандидатстват за гражданство след 3 години, срещу 7 – за родените в друга арабска страна, и 30 – за останалите жители на планетата. По същия начин Бахрейн разграничава „неарабите“ (25 години) от арабите (15 години) [15]. В Израел приоритет имат евреите – по силата на „правото на завръщане“ всеки евреин, който се установи в страната и обяви намерението си да остане, може да получи гражданство.

Право по произход, право по месторождение, а сега... право по портфейл

Някои европейски държави прилагат форми на национално предпочитание, наречени „опростена натурализация“. По силата на подписано през 1969 г. споразумение Исландия, Швеция, Дания, Норвегия и Финландия са установили между си система на изключения. Така финландски имигрант трябва да е живял само 2 години в Дания, за да получи датско гражданство, срещу 7 – за останалите чужденци. Испания пък предвижда специални условия за латиноамериканските граждани, португалците, филипинците, андорците и хората от сефарадски произход (две години местопребиваване вместо десет) [16]. Франция привилегирова гражданите от бившите си колонии и децата им, родени преди независимостта на съответната страна.

Етническото предпочитание понякога се проявява по косвен начин. През ХХ век имаше голяма емиграция от повечето азиатски страни: японци се заселиха в Бразилия, корейци в Китай, виетнамци във Франция и т.н. В резултат на смесени бракове, право по месторождение и натурализации, потомците им в крайна сметка се сдобиха с други националности. От 80-те години повечето от тези страни се опитват да насърчат връщането на своите „етнически общности“, установили се в чужбина, като им предоставят преференциално разрешение за пребиваване. Това пък отваря пътя за натурализация [17].

Не всички паспорти обаче струват еднакво. Ако нюйоркски индустриалец поиска спешно да се срещне с партньор в Париж, за да сключи сделка, той се нуждае от най-много дванадесет часа. Така има сериозно предимство пред своя конкурент от Ботсвана, който трябва да кандидатства за виза, да плати разноските за издаването ѝ и да изчака няколко дни, преди евентуално да получи ценното разрешение. Вместо да се затормозява с цялата тази бумащина, той може да се обърне към консултантска фирма, специализирана в „планиране на гражданството“, която ще му предостави пълна услуга, за да се сдобие с втори паспорт. „Ние правим от ваше име административните постъпки бързо и ефикасно“, хвали се фирмата „Хенли енд Партнърс“, пионер в сектора. Така към правата по месторождение и по произход понякога се прибавя и правото по портфейл, което позволява на богаташите от Юга да преодолеят лошия късмет на месторождението си.

На клиентите, които желаят да се възползват от свободата на пътуване, предоставена от Европейския съюз, фирмата предлага много просто решение – по силата на своята програма „Гражданство чрез инвестиране“ за по-малко от осемнадесет месеца Австрия дава гражданство на всяко лице, което инвестира в страната над 4 милиона евро [18]. За разлика от повечето имигранти, на богатите кандидати за гражданство не им се налага да живеят в страната повече от десет години, да говорят немски или да се откажат от предишната си националност. Вдъхновени от австрийския модел, все повече страни в Европейския съюз използват кризата като претекст и променят законодателството си, за да предоставят разрешения за пребиваване на чужденци, които инвестират в местната икономика. Всяка държава прилага своя тарифа: 250 000 евро в Унгария, 500 000 евро в Ирландия, 1 милион евро в Португалия, 1,25 милиона евро в Холандия [19] и т.н. След няколко години тези богати мигранти могат да кандидатстват за гражданството на избраната страна. Предвид родословието им, няма никакво съмнение, че на искането им ще бъде погледнато благосклонно.

LE MONDE DIPLOMATIQUE

Превод Мария Петрикова

Бележки под линия

[1] L’Equipe.fr, 13 октомври 2013, цитирано от Le Canard enchaîné, Париж, 23 октомври 2013.

[2] John Torpey, „Aller et venir: le monopole étatique des „moyens légitimes de circulation“ (Отиване и връщане: държавният монопол на „законните средства за придвижване“), Cultures & Conflits, № 31-32, Париж, пролет-лято 1998.

[3] Ernest Renan, Qu’est-ce qu’une nation? (Какво е нация?), Pocket, Париж, 1993 (I изд. – 1887).

[4] Ройтерс, 29 април 2012.

[5] Patrick Weil, Randall Hansen (съставители), Nationalité et citoyenneté en Europe (Националност и гражданство в Европа), La Découverte, coll. „Recherches“, Париж, 2010.

[6] Вж. Алексис Спир, „Ксенофобия в името на социалната държава“, Монд дипломатик в Дума, 5 декември 2013.

[7] „Obtention et perte de la citoyenneté canadienne“ (Получаване и загуба на канадско гражданство), Министерство на гражданството и имиграцията, Отава, април 2009, www.cic.gc.ca.

[8] La Tribune, Париж, 17 юни 2011.

[9] Bronwen Manby, „Les lois sur la nationalité en Afrique. Une étude comparée“ (Законите за гражданството в Африка. Сравнително изследване), Open Society Institute, Ню Йорк, 2009. В страните, където законът не споменава въпроса за двойното гражданство, то се смята за разрешено.

[10] The New York Times, 18 юли 2012.

[11] Saskia Sassen, Critique de l’Etat. Territoire, autorité et droits, de l’époque médiévale à nos jours (Критика на държавата. Територия, власт и права, от Средновековието до наши дни), Demopolis – Le Monde diplomatique, Париж, 2009.

[12] Thomas Faist, Jürgen Gerdes, „Dual citizenship in an age of mobility“ (Двойно гражданство в епохата на мобилността), Вашингтон, 2008.

[13] Процент на натурализираните за една година спрямо общия брой на чужденците.

[14] Dietrich Thränhardt, „Naturalisations en Allemagne: progrès et retards“ (Натурализации в Германия: напредък и изоставане), Париж 2009.

[15] „Discrimination in granting citizenship in Bahrain“ (Дискриминация при даване на гражданство в Бахрейн), Bahrain Center for Human Rights, март 2004, www.bahrainrights.org.

[16] Francisco J. M. Fuentes, „La migration et le droit de la nationalité en Espagne“ (Миграцията и правото на гражданство в Испания), в Patrick Weil, Randall Hansen (съставители), Nationalité et citoyenneté en Europe, цит. съч.

[17] John D. Skrenty, Stephanie Chan, Jon Fox, Denis Kim, „Defining nations in Asia and Europe: a comparative analysis of ethnic migration policy“ (За нациите в Азия и Европа: съпоставителен анализ на етническата миграционна политика), International Migration Review, Ню Йорк, зима 2007.

[18] Christian H. Kälin, The Global Residence and Citizenship Handbook (Наръчник за местопребиваването и гражданството в света), Henley & Partners - Ideos Publications, Цюрих – Лондон – Хонконг, 2011.

[19] Jean-Pierre Stroobants, „La surenchère de pays de l’Union pour offrir un titre de séjour aux étrangers“ (Надпревара на някои страни от ЕС за предоставяне на разрешително за пребиваване на чужденци), Le Monde, 26 септември 2013.