/Поглед.инфо/ В края на ноември заприличващия наистина на марсианец със своето неадекватно поведение президент Росен Плевнелиев организира нещо като шаманска сбирка за положението на българските медии. На поканата се отзоваха почти всички квартални луди в този бранш, които превърнаха срещата в нещо средно между предаване на врачка по провинциална кабеларка и психиатрично шоу за прогонване на демоните на безкрайната логорея. Това, което е дразнещото в България е, че разговорът за медиите се води на някакъв оруелиански новговор, който не само не докосва реалните проблеми на журналистите, но дори и не иска да ги докосне, защото тези проблеми не влизат в предварително начертания дневен ред. Старият философски виц твърдеше, че когато приятел на Хегел му казал, че има факти, които противоречат на теориите му, философът го посякал с фраза като самурайско проклятие: "Толкова по-зле за фактите!".

Заради това сега е страшно модерно, много е ърбън, куул, супер капиталско е със загрижено лице и трепереща долна устна да застанеш някъде и да твърдиш, че властта удушава медиите, а те посиняват, загиват, в кома са. Ще срещнеш безбрежната усмивка на президента (въпреки, че единственото нещо, което тя навява като мисъл е - кой ли е дилърът му на щастливи хапчета), шефът на СЕМ с папионките ще ти кимне интелектуално, а млада пиарка дори може да те ощастливи като тайно ти подаде визитна картичка с телефона си.

"Медиите забравиха да критикуват властта", каза преди време папионестият Георги Лозанов и ако човекът, решил да трупа популярност, успее да изпапагалства тази фраза по творчески начин, веднага ще получи покана и за следващите срещи на Плевнелиев, а международни фондации ще го търсят за своите класации с индекси за свободата. Долче вита!

Всъщност медиите наистина трябва да бъдат в състояние на вечна опозиция. Никой няма интерес от вестник или телевизия, която преповтаря картонените фрази на всяко управление. Езикът на властта трябва да бъде разбиван, иронизиран, гаврен, защото това е един от творческите начини да бъдеш на страната на хората, да им превеждаш безумията и да им обясняваш света. Българският политически живот е преди всичко телевизионен, а, следователно, медиите не са обикновено средство за комуникация, а терен, на който се случва политиката в очите на обикновения българин, докато пийва първата гроздова за вечерта и се чуди дали съпругата му ще отклони поглед за миг, за да може несанкционирано да си сипе втора.

Темата, която отсъства от дебатите за медиите обаче, колкото и бляскаво да са организирани, е доколко те бяха обективни в отразяването на протестите, които започнаха през лятото и се проточиха дълго като роман от френски екзистенциалист. Само преди няколко дни станах свидетел на това как репортер от БНТ в прякото си включване по новините си послужи с репликата: "Протестиращите все още, уви, са много малко". Това "уви" е като удар с нож върху общественото съзнание. То, освен че разгражда идеята за обективно отразяване, е направо като обвинение към всички, които не искат да участват в уличния кич. И казаното съвсем не е паразитна фраза. Всички знаем, че протестът бе поддържан жив от медиите, от тяхното постоянно внимание, от бутането на микрофон пред устата на всеки луд, който има творчески планове как да прати червените боклуци в космоса.

Или какво да кажем за един сайт, който се е оформил като една от двете основни интернет-агенции на протеста, който навръх малко по-масовите протести през ноември на всеки 15 минути увеличаваше присъстващите на улицата с по 6 хиляди души. Най-накрая, според изчисленията на този сайт, в пространството пред Софийския университет имало 35 хиляди души, въпреки че ако хората наистина са били толкова, вероятно са си стоели по раменете като циркови артисти.

Именно това медийно внимание, което има упойващото въздействие на захапката на вампир, роди битка не за политика, а за образи. След като мина първата седмица на гняв, протестиращите, които останаха по улиците, бяха обсебени от това как да родят не идея за бъдещето, а как да направят добра снимка със смартфоните си. Заради това цял месец протестърите се опитваха да повторят масовостта на снимките от синия митинг на Орлов мост през 1990 година. Всъщност това беше криза не само на идеите, но тотална инфлация и на образите, защото медиите така експлоатираха протеста, толкова много го преекспонираха, че убиха не само неговите говорители, но и визията му. В крайна сметка, когато половин година фокусираш вниманието върху свръхбанализми и общи фрази, можеш да разчиташ единствено на едно - че телевизионните зрители ще почнат да стачкуват, а съзнанията им просто ще рухнат от кафкианското повтаряне на едно и също до безкрай.

Точно тази абсолютна криза на образите и думите принуждава днес остатъците от "Ранобудни студенти" да бъдат безкрайно агресивни в ританията си на полицейските заграждения. На протеста си на 5 декември те се опитаха да разнообразят своята естетика, мятайки яйца, домати и димки към парламента. Вероятно с това придаване на цвят са се опитвали да превърнат психотрилъра си в анимационен филм, знае ли ги човек. "Ранобудните" обаче инстинктивно усетиха, че медията има нужда от нови образи, ако искат да бъде възродена енергията, но пиарките вероятно вече се стягат за коледните коктейли и оставени сами на себе си, последните протестиращи просто предъвкват миговете на предишните си пикове и тъжно се чудят с какво са разгневили боговете на многолюдните тълпи.

Точно за тази телевизионна революция никой не говори, когато обяснява ситуацията на медиите днес. Никой не попита репортерките на бТВ защо се сетиха да правят разобличителни репортажи за напусналия ГЕРБ депутат Георги Марков, едва когато той тръгна да напуска групата на Бойко Борисов. Какъв разтърсващ и истински репортаж беше това - в него станаха ясни безкрайните подли и гнусни схеми на ГЕРБ с които цветанцветановщината си е гарантирала избора на свои клонинги. Но защо никой не направи тези репортажи през 2011 година, когато за първи път машината на ГЕРБ проработи в цялата си жестокост? Къде бяха господарите на истината с разследвания, когато Цветан Цветанов хвърчеше из цялата страна и раздаваше правосъдие от последна инстанция? Когато Бойко Борисов привикваше половината си партия в своите собствени банкянски сараи, за да им дава акъл над кого да вдигат чадър и над кого не?

Именно подлостта на виновното минало е причина никой да не вярва в телевизионните революции днес. Повечето медии колективно обслужваха протеста с възхищение, самоотдаденост и бляскави плюнки, но точно по същия начин се държаха и когато управляваше ГЕРБ. Какво? Нима не е редно да поговорим за миналото, преди да търсим начини да си уредим бъдещето?

Част от журналистите, чиито сърца туптят с протеста като сърцето на гимназистка пред плакат на Джъстин Бийбър, заговориха, че в България имало медии-бухалки и това бил големият проблем на средата. Ако се съгласим с тях обаче, трябва да попитаме да не би медиите на другата страна да са перца за галени с цел получаване на еротично удоволствие. В България тече битка на медийните бухалки, джедайска битка за установяване и разбиване на образи, а това създава усещането, че живеем в лудница, в която клиничните пътеки вече не работят.

А и истината е, че свобода на медиите все пак има. Никой не е спрял журналистите да пишат в интернет. Нима черните лордове могат да стигнат до личните им блогове и да ги спрат да пишат? Заради това постоянното мрънкане за свиваща се свобода издава нещо друго. Битката е за това кой да установи пълен монопол върху политическите образи, кой да може да задава единствената интерпретация на събитията, а това вече не е битка за свобода, а просто свада за пазари. И когато някой се опитва да представи тази свада за пазари едва ли не като епичен сблъсък за бъдещето на България, на случайния зрител не му остава нищо друго, освен да разбере, че в тази лудница, която е вдигнала бунт, да си със здрав разум вече е признак за дисиденство. Да откажеш да приемеш удобните истини пък минава за подмяна. Да не си съгласен с мнението на ърбън-интелигенцията скоро ще се брои като естетическо престъпление сред "младите и красивите". И всичко това са само част от страничните ефекти на медийната лудост, на пълното изтрещяване, на измисления свят, който създадоха медиите и от който не могат да се освободят, все едно са обсебени от демон. Това е причината за натрапчивото усещане за подмяна, все едно са ни пробутали живот, който никой никога не е поръчвал.  Абе заприличаха на един колективен Юлиян Вучков, който е размахал пръст и продължава до безкрай да твърди, че гледа и не вярва на ушите си.

Изключете за миг телевизорите и ще видите, че България няма да рухне, земята няма да спре, най-много в окото на някоя руса пиарка да се появи сълза, че е изгубила потенциален купувач на халюцинации.