/Поглед.инфо/ Ако на 10 ноември 1989 година някой нещастник е бил прокълнат от небесата да изпадне в кома и ако срокът на кармичното му проклятие отмине днес, и той отвори очи, освен че ще го таксуват скъпо и прескъпо за болничен престой, ако му дадат вестници, тогава е възможно почти по нищо да не познае колко много време е минало. Антикомунистическите влъхви изпълзяха от криптите на своята будна кома и в пространството пак започнаха да изплуват любимите убийци на мозъчни клетки на десницата - досиета, лустрация, ДС, червени боклуци.

На 1 февруари (обявен от кабинета на ГЕРБ за ден на почит на жертвите на комунизма) и тази година група от сто човека се събраха около монумента край НДК. Този път обаче беше различно, защото четирима младежибяха решили да застанат край този ритуал и да вдигнат портрети на хората, изтребени от фашизма в България - Гео Милев, Вапцаров и други. Има хубаво клипче от този момент - вижда се как групичката от оплаквачи започва да замеря със снежни топки момчетата, някакъв старец почва да им кряка, все едно е вампир, видял слънчев лъч. Изобщо тези, които настояват за почит за своите жертви, са изключително бесни и немилостови, когато им се напомни, че една част от хората, които оплакват, не са ангели.

Междувременно възкресението на антикомунистическите бесове се разпространява като зараза из жълтопавираната интелигенция. С тия десните става някакво кафкианско преображение, когато им кажеш думата "досиета" - очите им блесват като фарове на нощен влак до Ихтиман, все едно досиетата са някакви свитъци, които съдържат цялото световно знание. По медиите шестват дежурните луди, които стават и лягат с обясненията, че комунизмът е прецакал всичко по земите български, и ако човек гледа отстрани ще си каже, че тия колективно са взели някаква кофти дрога и сега не могат да се отърват от страничните последствия.

А, разбира се, най-интересниятелемент в този режисиран антикомунизъм е нещо, за което не си бях давал сметка, но от едно интервю на Валентин Вацев си отворих очите - ако бръкнете в родословието на всеки бесен днешенантикомунист, ще открието задължително един от тези три елемента:

1. Баща му е бил от висшата номенклатура

2. Говорещият бясно е бил доносник

3. Говорещият налудничаво е бил агент на ДС под някаква форма

Вероятно това обуслява степента на слюноотделяне при разговорите днес. Реваншизмът може да бъде много зъл, особен ако се изповядва от човек, който във всяка морална ситуация би бил еквивалента на сатаната.

Разбира се, подобен тип истеричност може да ядосва много, но едва ли има смисъл да си пилим нервите с това. Антикомунизмът в България е висша форма на инфантилност. Хората, които прибягват до него, го използват като заместител на трудните отговори. Понеже не могат да си отвоюват никаква друга политическа легитимност, те отново и отново като прилепи - вампири се нахвърлят върху комунизма, който отдавна го няма, защото единствено и само в това пространство те се чувстват удобно. Всяка политика отвъд това е като неразрешим ребус за психодесните. Те са обсебени от викането, крясъка и хвърлянето на плюнки като основен смисъл на политиката. Всичко останало изисква някакъв рационален подход, който е кът в съзнанието на лудите.

Заради това отново като паве ни бе стоварен дискурса, че България е на прага на някакъв цивилизационен избор. Ама, чакайте бе, пичове, колко пъти ще е избираме тази Европа? Колко пъти ще заклеймяваме комунизма? Или ще превръщаме това в ежегоден ритуал по възкресението на партиите - зомбита, а? Колко заклеймителни закона трябва да приемем?

Това, че България била на кръстопът може да се роди единствено в съзнание, тормозено от перманентен махмурлук. България е страна, направила своя избор. Вярно е - политическите елити у нас не струват, но ако ми покажете европейска страна, където са доволни от елитите си, ще ви черпя с бира оттук до края на четвъртия сезон на "Под прикритие". В този смисъл недоволството от елита си е фантастичен признак за принадлежност към Европа. България е направила своя избор, но едното политическо пространство е безпомощно да живее отвъд тази граница. То се чувства добре, единствено когато вилнее като протестантски пастор пред сексшоп. Ако свали поне за миг емоционалния градус, този кипящ антикомунизъм ще спихне като любима секс-кукла на хормонясъл и срамежлив тийнеджър и тогава ще трябва да си признаят, че за нищо друго не стават.

Новият номер сега е, че още не било късно за лустрация. Абе, хора, тия от ДС вече сигурно са пенсионери, които се чудят как да си запълнят дните. Защото сигурно една част от бедите на прехода можем да си ги обясним с ДС, ама чак пък всички.

Антикомунизмът днес в България е параноично псевдознание. Карл Попър бе дал жестоко определение на това коя наука е псевдонаука. Това, което може да обясни всичко по този свят със сигурност е псевдонаука, според неговото безсмъртно определение. Антикомунизмът е в състояние да обясни всичко. Това вече е проблем. Нещо повече. Антикомунизмът може да го превърнат в политика и някъде това е правено, но в България това е просто начин за психологическо самозадоволяване на неспокойни нарциси.

Тези дни из Фейсбуквърви едно клипче с реч на прословутия (някои го наричат "кварталния идиот на протеста", но вече се каят за това определение) Манол Глишев. Този пич е уникален. Недоучил историк, човек, който интелектуално се опиянява от идеята за насилие, понеже никой не се е помъчил да я предаде върху него, той е успял да сглоби всички клишета на антикомунизма в пет минути и заради това речта му има потресаващ ефект. Великата компилация на клишета гласи следното - България е в Европейския съюз, но не е баш така, защото тя е троянски кон на Русия (само една скоба - връзката Русия - комунизъм днес яко ми бяга, защото всеки, който е бил в Русия, си е наясно, че там е свръхкапитализъм) и заради това правоверните български сили трябвало да "втъкнат тази истина в гърлото на Европа". България била покорна барака. В деня на почит към жертвите на насилието Глишев кряка, че трябва да се пали парламента.

След като чух речта му, се замислих и установих, че всъщност антикомунизмът в България е поетичен. Той се упражнява от хора, които са искали капитализъм, а сега като са го видели, искат да се самоубедят, че са видели нещо неистинско, нещо изопачено, нещо неправилно. Тази патетика предполага, че някъде там (къде ли? в европейските равни полета? в лъскавите германски банки? в лондонското сити? във френските корпорации?) има някакъв бляскав социален капитализъм, където интелектуалците като Глишев не са длъжни да си търсят работа, а могат да се издържат с моралистични есета срещу злото във вселената. Еееех.

България не е в състояние да отлепи напред, защото тези, които трябваше да са нейния здрав разум, се оказаха нейната величава шизофрения. Предъвкването на комунизма има опияняващ ефект върху една малка група и пагубен за цялата останала страна, защото най-голямата част от грабежа дойде точно при тези, които твърдяха, че са най-големите антикомунисти. Те стовариха своята отговорност върху плещите на призрачната ДС и митологичното задкулисие, но ме е страх, че когато един ден наистина осветим сивото пространство зад сцената - "комунизъм", "ДС" и "досиета" ще се окажат просто крехки марионетки в ръцете на митични гадняри. Заради това не се доверявам на истериците. Особено когато крякат най-силно. Заради това вероятно предпочитам да се доверявам на поета в Манол Глишев. Тези дни попаднах на една негова творба, посветена на клозета на негов приятел. Знам, знам - интелигенцията си има странни разбирания за естетика. В него попаднах на едно гениално редче:

"Ти що не гледаш де пикаеш бе"

Глишев всъщност е описал състоянието на антикомузма у нас. Аллах да благослови перото му!