Наскоро видях един приятел, който унесено се разхождаше по улицата и си мърмореше нещо. Като знам в какво тревожно състояние е българската здравна система и как болниците приличат на постмодерни концлагери, се притесних, че познатият ми не е потърсил правилната и навременна помощ и вече се е впуснал самичък по магистралата на чистата лудост, а повярвайте ми магистралата на лудостта се строи далеч по-бързо от магистрала „Люлин”, да не говорим за магистрала „Тракия”.
Причината за самостоятелната комуникация на приятеля ми с вселената се оказа далеч по-банална обаче. Обадили му се от вкъщи, че дъщеря му има да пише съчинение на тема „България, както я виждам от моя прозорец” и го информирали, че цялото домочадие чака от него висши литературни съвети, оригинални мъдрости, дълбоки афоризми и наблюдения, за да може младото поколение да се представи добре на коварното съчинение и да си подсигури бъдеще и възможности един ден да кандидатства в елитна гимназия и така нататък.
Натоварен със свръхлитературни отговорности, на каквито дори Достоевски не е бил подлаган, моят приятел се бе предал на отчаянието и негодуваше срещу всяка форма на учителски тормоз върху съзнанията на младите ученици и се чудеше къде е останало далечното и утопично време, когато младото поколение просто пишеше преразкази и не ангажираше ценно родителско време с обмисляне на философско-напрегнати теми.
Поседяхме малко на тротоара, поцъкахме с език срещу несправедливостите на новото време, старателно се направих, че не забелязвам умолителния поглед на моя приятел да му подхвърля някоя идея, а вместо това като социално чувствителен индивид сътворих няколко проклятия срещу тъпотията на тази тема и споделих, че един ден небесното правосъдие ще има дълго вземане-даване с всички, които формулират по този начин ексцентричните си идеи. Поприказвахме още малко за недостатъците на времето и се разделихме. Видях, че приятелят ми отброяваше крачките като осъден на смърт с мисълта как ще се яви пред любимата си щерка без необходимата доза есеистично вдъхновение.
Аз обаче се оказах жертва в цялата тази история. Защото темата не ми излезе от главата. Забълбука в мен като забравен чайник и ме разтърси като странна книга. Няколко дни упорито се съпротивлявах на набиращата скорост в мен идея да напиша няколко думи по темата: „България, както я виждам от моя прозорец”, но най-накрая не издържах. Нямам навика да пиша есета, заради това в името на спасението на душата си, ще се постарая да го напиша кратко, изящно и разгневено, за да мога по-бързо да дам покой на мислите си. Иначе литературните демони ще ме преследват по-дълго от американска сапунена опера. И така:
„България, както я виждам от моя прозорец”
Ако България е това, което виждам от моя прозорец, значи България има четири тополи, полугола полянка с детски катерушки и седем блока. Тази България живее в 1981 година, което не е толкова лошо, като се има предвид, че 1981 година най-вероятно е била хубава, слънчева, а животът все още е бил спокоен. С други думи – България, която виждам всеки ден от прозореца си трайно ме обрича на усещането да се чувствам млад и съвсем леко анахроничен.
В страната, която всеки ден воайорствам не минават много хора. Разбира се, не минават и малко. Те не обичат да се задържат в тази България, а я прекосяват бързо като пехотинец на ООН маково поле в Афганистан. Заради това най-често в България няма хора, въпреки, че е пълна със следите им – счупени бутилки, хвърлени найлонови торбички, разпилени портокалови кори, нежно хвърчащи във въздуха други боклуци и долитащи отдалече (от други държави, разбира се) песни, които лъчезарно смущават териториалните граници и осъществяват понякога непоносима културна диверсия.
В България, която виждам от моя прозорец за глобализацията намеква единствено от време на време по някоя метална кутийка от „Кока-кола”, която трагично се търкаля по полянката, а бездомните кучета преследват като граничен нарушител. От време на време някоя кола решава да пробва двигателя си шумно и мощно, но през останалото време царува тишина. Само тополите шумят твърде романтично за скептичния вкус на 21 век. България, както я виждам от моя прозорец, общо-взето си пада по романтиката стига да има кой да я чуе.
Не бих се изненадал, ако аз се окажа единственият обитател на тази държава. Тя обикновено е потънала в нощ, защото само тогава ми скимва и то не много често да огледам политическо-романтичните си владения от прозореца.
В България понякога цари спокойствие. Има блеснали прозорци все едно всички блокове колективно отправят послание към вселената, прелитат самолети, които подсказват напук на всяка логика, че има и друг свят и животът тече като в роман от магическия реализъм. Друг път в България вали дъжд. Тополите шумят. 1981 година не иска да си тръгва. А и вероятно не трябва.
Заради България, която виждам през прозореца си, аз съм избрал да остана тук. Много други тръгнаха и постъпиха по най-глупавия начин. Всеки прозорец ти разкрива различна държава, в различно време, с различен дъжд. Тези, които тръгнаха изгубиха битката. Те бяха разгромени и цял живот ще си носят пораженията.
Тези, които останаха и виждат България от прозорците си са истинските герои. Те са ценните, те знаят защо са тук напук на мрачната вселена и небето, което неблагодарно ни показва различни облаци с опияняващи форми. Жал ми е за всички, които са си тръгнали.
Хаха, май пропуснах да спомена – България, както я виждам от моя прозорец е романтична държава. Винаги е романтична, защото не съм способен да я виждам по друг начин. Аз съм част от нея. Човекът, който стои зад прозореца и се радва на владенията и на кроткия шум на тополите, които сякаш искат да ме приветстват по техния си начин.
Абе, хубаво е.