/Поглед.инфо/ В изданието от 1990/1991 г. на престижното глобалистко издание Foreign Affairs американският експерт Чарлз Краутхамер написа политическа статия „Еднополюсният момент“, в която предложи следното обяснение за края на двуполюсния свят.

След разпадането на блока на Варшавския договор и разпадането на СССР (което още не беше настъпило към момента на публикуване на статията) ще настъпи световен ред, в който САЩ и страните от колективния Запад (НАТО) ще остават единственият полюс и ще управляват света, установявайки правила, норми, закони и приравнявайки собствените си интереси и ценности към универсални, общи и общозадължителни. Краутхамер нарече тази установена де факто световна хегемония на Запада „еднополюсен момент“.

Малко по-късно друг американски експерт, Франсис Фукуяма, публикува манифест с подобен смисъл за „края на историята“. Но за разлика от Фукуяма, който побърза да обяви, че победата на Запада над останалата част от човечеството вече е настъпила и че всички страни и народи оттук нататък безпрекословно ще приемат либералната идеология и ще се съгласят с едноличното господство на Съединените щати и Запада, Краутхамер беше по-сдържан и предпазлив и предпочиташе да говори конкретно за „момента“, тоест за текущата фактическа ситуация в международния баланс на силите, но не бързаше да прави изводи за това колко силен и дълготраен ще бъде еднополюсният световен ред.

Всички признаци на еднополярност бяха налице: безусловното приемане от почти всички страни на капитализма, парламентарната демокрация, либералните ценности, идеологията на човешките права, технокрацията, глобализацията и американското лидерство.

Но Краутхамер, фиксирайки това състояние на нещата, все пак допуска възможността това да не е нещо стабилно, а само етап, определена фаза, която може да се превърне в дългосрочен модел (и тогава Фукуяма би бил прав) и дори може да приключи , давайки път на някои към различен световен ред.

През 2002-2003 г. Краутхамер в друго престижно, но вече не глобалистко, а реалистично издание, National Interest, се връща към своята теза в статията „За еднополюсния момент” – този път той излага мнението, че десет години по-късно, еднополюсността се оказа точно момента, а реално нестабилният световен ред е по-траен и че скоро ще се появят алтернативни модели, които отчитат разрастването на антизападните тенденции в света - в ислямския страни, в Китай, в укрепваща Русия, където силния президент Путин дойде на власт.

Последвалите събития допълнително затвърдиха у Краутхамер убеждението, че еднополюсният момент е зад гърба ни, Съединените щати не са успели да направят световното си лидерство, на което наистина се радваха през 90-те години на ХХ век, силно и устойчиво, а силата на Запада навлезе в период на залез и упадък.

Западните елити не можаха да се възползват от шанса за световно господство, който практически имаха в ръцете си, и сега те трябва, доколкото е възможно, сами да участват в изграждането на многополюсен свят в различен статут, без повече да претендират за хегемония , за да не останат в кулоарите на историята.

Мюнхенската реч на Путин през 2007 г., идването на власт в Китай на силния лидер Си Дзинпин и бързият растеж на китайската икономика, събитията в Грузия през 2008 г., украинският Майдан и обединението на Русия с Крим и накрая началото на СВО през 2022 г. и голямата война в Близкия изток през 2023 г. - те само потвърдиха на практика, че предпазливият Краутхамер и този, който предсказа ерата на „сблъсък на цивилизации” на Самюъл Хънтингтън се оказва много по-близо до истината от твърде оптимистичния (за либералния Запад) Фукуяма.

Сега е очевидно за всички разумни наблюдатели, че еднополюсността е била само „момент“, че е заменена от нова парадигма: многополярност или, по-предпазливо, „многополюсен момент“.

Дебатът дали става дума за нещо необратимо или, напротив, временно, преходно, нестабилно в случая на конкретна международна, политическа и идеологическа система, има дълга история. Често привържениците на една теория яростно настояват за необратимостта на социалните режими и трансформации, с които са съгласни, докато техните противници или просто скептици и критични наблюдатели излагат алтернативна идея, че говорим само за момента.

Това може лесно да се види на примера на марксизма. Ако за либералната теория капитализмът и буржоазният строй са съдбата на човечеството, те идват и никога няма да свършат (тъй като светът може да бъде само либерално-капиталистически и постепенно всички ще се превърнат в средна класа, т.е. в буржоазия), то марксистите разглеждат самият капитализъм като исторически момент на развитие .

Беше необходимо да се преодолее предишният момент (феодален), но от своя страна трябва да се преодолее от социализма и комунизма, а властта на буржоазията ще трябва да бъде заменена от властта на трудещите се и след унищожаването на капиталистите и частна собственост, в човечеството ще останат само пролетарии. Комунизмът вече не е момент за марксистите, а всъщност „краят на историята“.

Сериозно доказателство за правотата на марксизма бяха социалистическите революции от 20 век - в Русия, Китай, Виетнам, Корея, Куба и др. Но световната революция не се случи и в света започнаха да съществуват две идеологически системи - това беше двуполюсният свят, който съществува от 1945 г. (след съвместната победа на комунисти и капиталисти над нацистка Германия) до 1991 г.

В идеологическата конфронтация всеки лагер твърди, че противоположният лагер не е съдба, а просто момент, не краят на историята, а междинна диалектическа фаза. Комунистите настояваха, че капитализмът ще рухне и социализмът ще царува навсякъде, а самите комунистически режими ще „съществуват вечно“.

Либералните идеологии им отговаряха: не, историческият момент сте вие, вие сте просто отклонение от буржоазния път на развитие, някакво недоразумение, отклонение и капитализмът ще съществува вечно. Това всъщност е съдържанието на тезата на Фукуяма за „края на историята“. През 1991 г. изглеждаше, че е прав. Социалистическата система се срина и руините на СССР и Китай се втурнаха на пазара, т.е. преминаха на капиталистически релси, потвърждавайки прогнозите на либералите.

Разбира се, някои марксисти се крият и вярват, че още не е вечер, капиталистическата система все пак тепърва ще се провали - и тогава ще дойде часът на пролетарската революция. Но това не е сигурно. В крайна сметка пролетариатът в света става все по-малко и като цяло човечеството се движи в съвсем друга посока.

Много по-основателни са възгледите на либералите, които след Фукуяма приравняват комунизма с момент и провъзгласяват „безкраен капитализъм“. Параметрите на едно ново общество, в което капиталът постига пълно и реално господство, бяха разиграни по различни начини от постмодернистите, които предложиха екстравагантни методи за борба с капитала отвътре.

Това включва пролетарско самоубийство, съзнателно превръщане на индивида в инвалид или компютърен вирус, промяна на пола и дори вида. Всичко това се превърна в програма на левите либерали в САЩ и се подкрепя активно от управляващия елит на Демократическата партия – woke /вокизма/, културата на отмяната, екологичния дневен ред, транссексуалните хора, трансхуманизма и т.н.

Но както привържениците, така и противниците на победилия капитализъм се съгласиха, че това не е просто фаза на развитие, която ще бъде заменена с нещо друго, а че това е съдба и финален етап от формирането на човечеството. Освен това може да има само преход към постчовешко състояние - това, което футуролозите наричат "сингулярност". Тук се преодолява самата смъртност на човека в полза на механичното безсмъртие на машината. С други думи, добре дошли в Матрицата.

Но самата възможност терминът „момент“ да се приложи към епохата на „световната победа на капитализма“ открива една напълно специална перспектива, все още слабо обмислена и развита, но все по-ясна.

Не трябва ли да признаем, че откровеният и очевиден крах на западното лидерство днес и неспособността на Запада да бъде пълноправен универсален авторитет на легитимна власт също носят идеологическо измерение? Краят на еднополярността и западната хегемония означава ли краят на либерализма?

Това съображение се потвърждава от най-важното политическо събитие: първият и вторият мандат на Доналд Тръмп като президент на Съединените щати. Този избор на политик от американското общество за президент, който открито критикува глобализма и либерализма, е ясен израз на факта, че дори в центъра на еднополюсния Запад е назряла критична маса на недоволство от основния идеологически и геополитически вектор на управлението на либералните елити.

Освен това Джей Д. Ванс, избран от Тръмп за вицепрезидент на САЩ, директно характеризира мирогледа си като привърженик на „постлибералната десница“. Либерализмът се появява като отрицателен термин през цялата предизборна кампания на Тръмп, въпреки че означава „ляв либерализъм“ като идеология на Демократическата партия на САЩ.

Въпреки това, в по-широките кръгове на „народния тръмпизъм“, либерализмът постепенно се превърна в мръсна дума и започна да се възприема като нещо неделимо от израждането, корупцията и перверзията на управляващите елити. В цитаделата на либерализма – Съединените щати – за втори път в най-новата история победи политик, който е изключително критичен към либерализма, а поддръжниците му изобщо не се стесняват да демонизират директно тази идеологическа тенденция.

Така можем да говорим за края на „либералния момент“, че либерализмът, който изглеждаше печелившата идеология в историческата перспектива и веднъж завинаги, се оказа само един от етапите на световната история, а не нейния край. И отвъд пределите на либерализма – след края на либерализма и от другата страна на либерализма – постепенно ще се появи алтернативна идеология, друг световен ред, друга ценностна система.

Либерализмът се оказа не съдба, не край на историята, не нещо необратимо и универсално – а само епизод, само историческа епоха, която имаше начало и край, ясни географски и исторически граници. Либерализмът е вписан в контекста на западната модерност.

Тя печелеше идеологически битки с други разновидности на тази модерност (с национализма и комунизма), но накрая се срина и приключи. И с него приключва този много еднополюсен момент на Краутхамер, както и още по-обширният цикъл на единственото колониално господство на Запада в планетарен мащаб, започнал с ерата на Великите географски открития.

Превод: ЕС