Три неща в България очевидно завинаги ще си стоят неизменни: Лили Иванова, хвърлянето на пиратки по мачовете и телевизионните коментатори.

Лили Иванова упорито се бори с времето и пространството и то с помощта на половината козметични хирурзи в България, така че, това е битка, която ще следим още доста време. 

Хвърлянето на пиратки по мачовете е спонтанен народен протест срещу времената и епохата, които са толкова скапани, че даже футболистите ни не искат да тичат, ритат и да вкарват голове.

А телевизионните коментатори са последното парче от конспирацията – очевидно е, че са формирали един затворен, самовъзпроизвеждащ се кръг от хора, чиято цел е да удавят хората в лъжи, помпозни метафори и абсолютна скука.

В България има тотална инфлация на телевизионните образи. А това е криза на анализа като цяло. Всички събития, които се случват, се коментират от един удивително малък кръг от експерти, политолози, социолози, сатанински икономисти и фолкпевици на свободна практика. По този начин цялата страна е заклещена в кошмарния и непрекъсващ кръг на клишетата и пластмасовите фрази.

Политиката не съществува сама за себе си. Тя не е самозатворен процес. Всичко, което се случва, трябва да бъде обяснено. Хората вярват не в самата политика, а в нейната интерпретация дори. В това как стига до тях управлението, а то стига най-често чрез своите собствени думи и чрез думите, с които го обясняват другите.

Заради това е важно какво ще чуят хората от думите на „експертите”, какво ще разберат от тях. А ролята на медиите е да поднесат на публиката целия букет от интерпретации, за да можем всички да се ориентираме в глобалния хаос и безредие.

Авторът на „Задочни репортажи за България” Георги Марков в книгата си разказва следната, почти мистична случка. Две години преди да емигрира от страната той се отбива до редакцията на един литературен вестник. Насочва се към стаята на началника, отваря вратата и вижда как началникът стои пред петима души, ръкомаха гневно и казва нещо в смисъл: „Какво си мислят тези, ще видят те...”. Писателят се извинява, че ги прекъсва и си тръгва.

Година по-късно Марков пак отива в същата редакция по някаква случайност пак се насочва към кабинета на началника. Отваря вратата и отново става свидетел на абсолютно същата случка. Началникът пак стои пред същите пет души, ръкомаха гневно и крещи: „Какво си мислят тези, ще видят те..”.

Марков коментира тази случка с почти богословски тон. В един момент му се струва, че в България времето не помръдва по никакъв начин, че страната е в някакъв страничен крачол на световното и общественото време, в някаква странна черна дупка, където нищо не се променя.

Тези дни аз преживях абсолютно същото. Включих си случайно телевизора (от близо две години почти не гледам телевизия) и видях политолога Евгений Дайнов, който коментираше правителството на ГЕРБ, бомбата пред редакцията на вестник „Галерия” и политическите реалности. Естествено наричам това коментар само приблизително, защото много повече напомняше на постмодерна приказка. Дайнов твърдеше, че лошите атакуват правителството, а щом лошите атакуват кабинета, значи кабинетът е добър. И аз изпитах нещо мистично, защото си спомних как преди около 11 години по съвсем същия начин, с абсолютно същите думи, с абсолютно същите жестове Дайнов обясняваше същото за правителството на Иван Костов.

Какво да кажем повече за движението на историческото време по земите български?

Ако не е Дайнов ще е някой друг от петнайсетината политолози и социолози. В интерпретациите им има съвсем леко разминаване. Едните се правят на възвишено десни, другите го играят лакирано леви. В крайна сметка обаче това не скрива факта, че това са едни и същи хора, с едни и същи действия, с едни и същи обяснения за света. Сменят се единствено фигурите на политиците за които се говори, но интерпретациите са влудяващо едни и същи.

Вероятно тук проблемът е и в журналистите, които не са в състояние да изтръгнат, дори и насила нещо различно като поглед, нещо различно като идея, нещо различно като визия за света.

В резултат на това сутрешните блокове са задръстени с истерия и еднаквост. Понеже няма как да има битка на идеи при самозатворения кръг на лошата реалност, се стига единствено и само до личностни противопоставяния, режисирани скандали и малко ченгета за пикантен привкус.

В този смисъл телевизионните врачки са една доза по-почтенни от кастата на анализаторите. Врачките поне не крият какво са – изпечени манипулаторки, които се заиграват с чувствата на обърканите и нещастни хора. Проблемът е, че телевизията прави същото и с политическите си анализи, само че префинено отказва да признае, че гаврата е пълна.

Когато хората нямат обяснения, те се изпълват с тъга. И резултатът е, че рано или късно повечето стигат до състояние на отвращение от всичко, което дори и малко напомня на политика. И телевизиите се превръщат в най-мащабната антипросветителска кампания провеждана някога. Те връщат хората в състояние на мистичен ужас, защото в мига в който между ТВ-врачката и медийният политически шаман разлика не може да бъде направена – всичко отива по дяволите.

Заради това отсега е страшна идеята за това как ще протекат президентските избори. В острата криза на политически анализ, в разгула на клишетата, в карнавала на смешния стерилен език, в самоповтарящия се кръг от лица с маските на експерти, май ще е най-добре да не разчитаме на тях да ни ориеинтират в мъглата, която ГЕРБ спуснаха върху всичко политическо. Ще трябва да се оправяме сами. Далече от телевизорите и от шаманите – врачки.

Забелязал съм нещо позитивно – когато хората се опомнят от медийната упойка и започнат да разсъждават сами, светът наистина се променя. Само и само тогава.

 

Междувременно може да послушаме Лили Иванова.