(гневна разходка из съвременните чудовища на българската дясна мисъл)
Вбесяващо е да видиш как хората, които предизвикаха огромната световна криза (която можем да наречем и Поредното прецакване на бедните) не само не искат да признаят вината си, а продължават да дават акъл и да продават на света същите радиоактивни идеи, върху които е упражнен единствено лек лифтинг, за да не приличат съвсем на предишните чудовища. Това се вижда по целия свят. Банкерите поеха въздух, корпорациите се освестиха, а десните икономисти изпаднаха в колективна амнезия за предишния безвъздушен оптимизъм и пак закрякаха в строен хор.
В България ни е малко трудно да усетим този процес. Като държава ние просто сме осъществен десен идеал, защото тук неолибералните икономически идеи извършиха тотална манипулация. Тези идеи, които са си политика до мозъка на костите, бяха представени като нещо общоприето, бяха трансферирани в експертната сфера и медийно закрепени едва ли не като абсолютни истини в хаотичния свят.
Резултатът от това е трагичен. В България на практика няма икономическо дисидентство, защото десните икономисти са обсебили медийните сфери и продават своя фашизъм като висша експертиза. Процесът на трансфер на тази политика в експертната сфера е много сложен, по него се мълчи, но слава богу, че се появи силна книга като „Експертите на прехода” на Достена Лаверн, която за първи път вдигна булото около тази голяма подмяна.
Това не отменя степента на българската трагедия. Дясната икономическа мисъл е превзела всичко. Като в древна секта младите юпита, които в повечето случаи рядко излизат от София, имат обяснение за целия свят. А медиите радостно им дават територия, защото друго мнение така или иначе отсъства. В резултат общественото пространство е задръстено с откровени десни лъжи и разбирания за света, които трябва да минават за абсолютна догма в пазарната религия и свят. Тези „истини” са толкова абсурдни, вътрешно противоречиви и налудничави, че съвсем кротко вглеждане в тях ще ни разкрие цялата им нелепост. Но надъханите юпи-експерти просто нямат конкуренция. Те са окупирали медийния свят и от височината на този престол действат като екзекутори на всяко различно мислене.
Нека да не бъдем голословни. Ще дам три примера за статии, появили се в последните няколко седмици в българския печат, които ясно показват колко смешни са твърденията на десните икономисти. Техните фабрики за идеи – Институтът за пазарна икономика, Индъстри уоч и още три-четири фондации непрекъснато бълват обвинения и икономически интриги, защото се чувстват безнаказани в красивия десен стерилен свят на българската икономика.
Сюрреалистичната дясна мисъл
Преди известно време в „24 часа” се появи статията на Лъчезар Богданов „Голямото световно печатане на пари ни докара скъпотията”. Богданов е младо юпи от Индъстри уоч, а физиономията му вероятно е втръснала на всички хора, които гледат новини, защото той не слиза от екрана всеки път като трябва да се коментира нещо икономическо, а пазарният блясък в очите му се увеличава от репортаж на репортаж като количеството на коняк в кафето на брокер от Уолстрийт с напредването на деня.
Статията си е поставила прекалено много цели, опитва се да обясни твърде много неща и заради това е станала неясна и разводнена. Но трябва да я прочетем внимателно, защото изобилства от клишета, които като метеорит биха разбили покоя на мислещия ум. Още заглавието е ужасяващо, но нека да оставим мисленето върху него за малко по-нататък. Вместо това да се насладим на патетичното начало. В него юпито веднага скача срещу народа, който назадничаво си обяснява свръхвисоките цени в страната с доводи, които десният му ум отхвърля – „мутри”, „монополи”, „картели” и особено с вбесяващото за пазарния икономист мрънкане: „защо цените растат по-бързо от доходите”.
Богданов, като митологичен герой, се хвърля да брани търговците, които одраха по четири кожи от българите в годините на криза и старателно иронозира изплувалата отново от историята дума „спекуланти”. Очевидно е, че пазарният ум не допуска реалността да бъде назовавана, щом влиза в остро противоречие с мракобесните идеи на Милтън Фридман. В универсалния свят на тази дясна патетика пазарът трябва да регулира всичко идеално, а търговците (същински ангели) никога не биха си позволили да прецакват клиентите си. Воден от този дух, Богданов стига една стъпка по-нататък – започва да твърди, че монополите намаляват цените, а не ги увеличават.
Това икономическо откритие трябва да бъде удостоено с Нобелова награда или поне със солидна премия от някоя американска фондация. Когато монополите искат да отстранят някого от пазара, те наистина могат да намалят цените, за да премахнат конкуренцията. Но веднага, след като този пазарен тероризъм бива осъществен, да не би цените да стоят ниски? Интересно е как така пазарната душа на юпито с такава голяма радост приема съществуването на монополи? Сърцето на всеки истински капиталист би трябвало да кърви в такава ситуация, защото монополът отменя капитализма, поне отменя онзи капитализъм, за който старите десни икономисти си мечтаеха един ден да развие собствена морална идеология.
Оказва се, че в българския десен свят монополът е нещо, което трябва да бъде приветствано, а картелите са просто шепа бизнесмени с добри сърца, които се събират и обсъждат как могат да направят цените още по-ниски. Интересен свят. Всичко това юпито вмества в 5 изречения, защото очевидно знае, че половината народ ще му поиска скалпа за подобно изявление, особено, ако е в състояние да го разбере докрай.
След като е приел монопола като универсално добро и съответно е наплюл обикновените хора, защото вярват, че ги обират всекидневно, Богданов тръгва да морализаторства. Започва се едно опяване: било крайно време българите да свикнат, че са в глобална икономика (богът на правописните грешки е велик - първоначално бях написал „гробална икономика”); в тази форма на нов свят цените си скачали постоянно; търсенето и предлагането били глобални величини, поради което всяко взиране в канчето на съседа и въпросът „защото богатите германци плащат три пъти по-евтино за храни от нас”, били безсмислени. Интересна логика.
Нека само да събудя чувствителността ви – това вече не е експертно заключение. Това вече е политика. Това вече е тънко вкарване на иглата с упойка под кожата – нещата са толкова сложни, ама толкова сложни, не се опитвайте да ги разбирате, а си плащайте и мълчете. Тук вече не се говори експертно, а идеологизирано.
Продължаването на пътешествието ще ни разкрие нова форма на абсурдна логика. Богданов твърди (не знам как не са му треперили ръцете при изписването на толкова лъжи), че например, ако реколтата от царевица е добра в България това съвсем не означавало, че цените ще паднат. В десния свят цените винаги трябва да стоят високи, защото сами чухте – всичко е глобално, ситуацията е сложна, нещата са комплицирани, не ви трябва да го разбирате напълно.
В следващия момент обаче в статията ни се поднася истина точно с обратно внушение – ако цените на петрола скачали на световния пазар, било естествено цената у нас да скочи също. Значи, в единия случай собственото производство не може да промени нищо, ама световния пазар изцяло диктува правилата на играта в България. Петролът скача, цените скачат. В България има много и хубава царевица, ама цените пак скачат. Това не е икономика, това е шаманство, което се опитва да мине за наука, понеже е назубкало три-четири модерни термина.
И най-накрая идва най-хубавото. Вижте заглавието на статията отново. Прелестно е. Значи фискалните стимули, които правителствата изсипаха в икономиките, за да ги накарат да не издъхнат, са виновни за покачването на цените. Значи за тези цени не са виновни налудничавите действия на 150 корпорации в целия свят, които минаха като торнадо през световната икономика – виновни са кейнсианските стимули. Юпито вече бележи рекорди по безумно вдъхновение. Към този момент статията дори не прилича на анализ, а на сюрреалистично стихотворение, защото причинно-следствената връзка е напълно прекъсната. Тези, които прецакаха икономиката, сега се явяват критици на онези, които спасиха света, макар и калпаво. Ето това е неприемливото в тази статия – тя е арогантна и крещящо глупава. Все едно Волен Сидеров да напише книга за толератността.
Да не говорим и за друг сюрреализъм. Според Богданов точно заради това в статията не се споменава и дума за нещо такова, държавата все едно не може да се намеси при ограничаването на скока на цените. Цените обаче не са метеорологично явление. Когато техният скок обрича на бедност три-четвърти от народа е съвсем очевидно, че нещо трябва да са направи. Пазарът не може да регулира и никога не е донасял социална справедливост. А без социална справедливост държавите ерозират и се самовзривяват.
Ако искате един ден в България да стане като Египет, най-добрият начин е да слушате всички съвети на Богданов. Дясната мисъл е в състояние да ерозира и последните остатъци от единство в това общество именно чрез своя безумен сюрреализъм.
Винаги на страната на богатите
Ако не е Лъчезар Богданов, по новините обикновено можете да видите друг негов клонинг – Георги Ангелов. Също така надъхано младо юпи, което е поставило сърцето изцяло в служба на пазарното талибанство и парите. Ще го познаете по едно нещо – винаги на страната на богатите. Винаги.
Георги Ангелов тези дни ужаси народа с един свой текст, който също е като бълнуване – „Затвор за заплати? Ще уволняват работници”.
Не е времето и мястото точно тук да говорим за липсата на качествено синдикално движение в България, но сред всички безумия профсъюзите наскоро предложиха идея, която отдавна трябваше да стане факт – неплащането на заплати да се наказва със затвор. Всеки, който си е направил труда да пообиколи из България и да поприказва с хората знае, че в цели региони на страната има работници, които не са взимали пари от шест, седем месеца, а понякога и по-дълго. Това е феномен, който става все по-широко разпространен. Неплащането на заплати обрича хората на трайна бедност, а в ситуация на криза те са в капан, защото не могат да си намерят друга работа. Остава им единствено да се надяват, че работодателят ще се смили над тях и ще им плати заплатите някой ден в светлото бъдеще.
Ангелов веднага започва да си скубе косите заради толкова порочната идея – работодатели да лежат в затвор, защото не дават пари. Юпито веднага хвърля исторически паралели с годините на свръхинфлацията в Германия. На Ангелов идеята му звучала като свръхпопулизъм. Нека да обясним – сърцето на юпито може да понесе идеята, че работник гладува, но не и това, че работодател ще отиде в затвора. Хей, не гледайте злобно – човекът си има приоритети. Обича богатите.
Интересно ми е едно (това няма да го откриете в статията), след като е толкова загрижен за правилната икономическа среда в България, защо Ангелов не отиде по-нататък в идеята. Например – да не се вземат апартамените на хората, които не си изплащат вноските по кредите. Едно и също е. Работодателите не си изпълняват задълженията и нямало нужда да ходят в затвора. Значи и тези, които са взели пари от банките, могат да не ги връщат без страх от санкции.
Как става така, че в идеите на неолибералните млади хищници икономиката винаги е балансирана в полза на хората с пари? Заради това отново ще ви повторя – това не е икономически анализ. Те не са икономисти, не се оставяйте тежките им думи и луксозните им вратовръзки да ви заблудят. Това е отрова, която се опитват да ни поднесат като лекарство. Всъщност юпитата са като надзиратели в концлагер и дебнат да не би някой да се усъмни във всемогъществото на техните идеи и разбирания. Заради това ни се случват такива статии и трябва да ги четем като експертни мнения, защото дори и елементарна форма на съпротива срещу това безумие не се появи през годините.
Богатите си събраха армия. Бедните гледат с ужас как доходите им изчезват.
Светлото дясно бъдеще
И накрая съвсем накратко за моя любим текст от прословутия Блог за икономика – виртуалното място, където всички десни икономически хищници са си дали среща. Текстът се казва „Пенсионен ден (научна фантастика)” и пак е от Георги Ангелов. Обаче тук няма да персонализираме критиката, защото темата за пенсионната реформа живо вълнува дясната икономическа мисъл по земите български, така че спокойно можем да отдадем тази „фантастика” на колективни размишления и масово напушване.
Текстът представлява въображаем разговор от близката 2013 година, който се провежда по скайп. Мъж на 30 години се свързва с пенсионно-осигурителна компания в света, в който десните са взели връх и са успехи да прокарат плана си за прецакване на хората. Служителката скастря човека – до 25 годишна възраст повечето хора се свързвали с тях. Човекът на скайпа има перфектно обяснение – защитавал докторантура в Сингапур. Очите на служителката очевидно светват – тя се кефи на образованите хора с високи заплати и започва да му предоставя различни опции, за да може да си избере как иска да се пенсионира.
Понеже този разговор трябва да ни демонстрира средния случай на пенсиониране в светлото дясно бъдеще, интересно е да видим характеристиките на младежа – млад, учил в чужбина, с добри доходи. Дясната мисъл е способна да си представи единствено такъв вариант на човек, въпреки, че ако възтържествува България един ден, образованите в нея ще бъдат малко под 5 процента от населението.
В текста се прокарва идеята, че идеалната пенсионна система ще е всеки да си има индивидуална сметка и с отчисленията в нея един ден ще живее като емира на Кувейт докато доволно не склопи очи на 95 години. Проблемът опира обаче до избора на човек. Тук говорим за образован и богат бъдещ пенсионер. Но какво ще стане с хората, които не са получили добро образование, а работата им е била нископлатена. Къде е тяхното място в тази фантастика? Не им е отредено такова. Тези хора са невидими за пазарния талибан. Човекът без банкови сметки не е ценност за тях и големият смисъл на написания текст е да ни покаже едно – кои хора ще имат достъп до пенсии. Останалите – беше ни приятно, че се познавахме и делихме една държава, ама хайде, омитайте се по-бързо.
Светло бъдеще.
Не знам дали има смисъл да се заяждам с толкова много „общоприети истини”. Но е крайно време да започнем да развиваме сетива за всичко, което искат да направят с нас. Да различаваме политиката скрита зад експертизите, да надушваме радиоактивните идеи зад сложните фрази и да поискаме поне един път животът да бъде контролиран от нас самите, а не от догмите, които бяха на път, а и вероятно отново ще задушат света. Сега е времето да бъдем несъгласни, ядосани и прозорливи. Да, прозорливи. Защото, както казваше френският журналист Серж Алими „прозорливостта е форма на съпротива”. Значи е време за съпротива.
