/Поглед.инфо/ Една грандиозна протестърска идея разтърси тези дни и без това истеричното фейсбук-пространство, което не може да си поеме дъх от февруари насам, а живее в очарователни пристъпи на трайна политическа лудост. Професор Александър Кьосев, със страстта на културен виртуален фюрер, разви идеята за седящ протест на преподаватели пред парламента. Тази идея творчески бе доразвита от преподавателя от Нов български университет Момчил Дойчев, чието сюрреалистично въображение превърна описаното направо в батално платно, във фантазия за грандиозна демонстрация на интелектуален гняв. В неговите протестни мечти седящият протест трябваше да привлече преподаватели от цялата страна, от всички институции, които да заемат поза "Лотос" на жълтите павета пред парламента и да размахват екземпляр от конституцията в ръцете си. Двамата инициатори на идеята особено държаха в него да участват единствено "хабилитирани" лица, защото, знаете как е - българският интелектуалец не допуска някакви селяни да му се месят в грандиозните визии за света.
Починът Кьосев/Дойчев съвсем естествено бе взет на грандиозен подбив във виртуалното пространство, където всеки нарцисизъм се утроява от статус на статус и става очевиден като фалшив бюст на фолкпевица. Не пролича целебната ирония да е отказала авторите от техния план. Направи ми впечатление дори, че Дойчев обикаляше от стена на стена и обвиняваше всеки, който не е съгласен с фарсовата идея, че е агент на световния комунизъм, на Владимир Путин, на евразийските лордове, на извънземните олигарси и на мустака на Цветан Василев.
Описаната горе история може да бъде разгледана като скеч на "Монти Пайтън". Но има по-лоша гледна точка - тя е метафора за един от най-големите проблеми на България като страна. Голяма част от това, което наричаме "интелектуален елит", всъщност страда от див провинционализъм, тесногръдие в епични размери и са такива пленници на диктатурата на своето его, че вместо да бъдат ракета-носител на цялата държава и да я зареждат с нови идеи, те обикновено приличат на интелектуалната версия на това как Къци Вапцаров се опитва да разкаже смешен виц.
Преходът никога нямаше да се проточи толкова дълго, безкрайно и крадливо, ако интелигенцията бе на своето място и от ден първи на промяната бе в състояние да предложи алтернатива на безумието и политическото дерибейство. Никой не иска от интелектуалците да бъдат супермени, които да вадят боклука от бунището на историята, но те са призвани да бъдат визионери, да бъдат критичен разум на всяка власт, а не говорители на безкрайния си нарцисизъм и участници в улични пърформанси с неясен резултат.
Днес вече можем да видим трагичните резултати от това, че голяма част от най-просветените ни всъщност приличат на креслив пиянка от дълбоката провинция. Обществото просто свикна да живее без авторитети, защото от авторитета не се очаква да мрънка постоянно, че е жертва на неведоми и тъмни сили, а и да не се държи като мракобес на свободна практика.
Един от споменатите по-горе - професор Александър Кьосев, когато видя, че протестната вълна запада, изобрети идеята протестът да не се бори за някакви идеи, а да удря конкретни хора, най-вече журналисти, които не се вписват в неговия вариант за идеален свят. Каква свобода на духа е това? Това е средновековно бесовство, само че изразено с думички като "дискурс" и "постмодернизъм". Това, че един интелектуален двойник на Вишински (основният сталински прокурор по време на Московските процеси) е изучил някоя и друга чуждица, съвсем не прави този сталинизъм на духа приемлив.
А какво да кажем за друга протестна звезда, която блесна в небесата на сутрешните блокове - професор Калин Янакиев. Неговата идеологема за това, че по улиците е протестът на българското качество, а пък българското количество си стояло по къщите, стана печално известна. Тя на практика показа как един богослов може да се превърне в черен шаман, когато се опитва да узакони обществено своята мизантропия. Това беше своеобразен опит за спасяване на лудостта, защото по какъв друг начин господин професорът би могъл да обясни, че олигавеният от пиарки протест вече не може да събере повече от 500 души по улиците.
По медиите любим гост стана и професор Георги Близнашки, много време считан за глас на съвестта в БСП, но пък да подпалиш протестната искра, когато партията ти не те издигна за кандидат-президент, също е позиция, която не блести с интелектуална чистота.
Нека да припомним и акциите от лятото на някакви поети, чието име никой не е чувал. Трима или четирима от тях се покачиха на загражденията около парламента, после оставиха полицаите да ги отведат, а след това се отдадоха на любимото си занимание - да дават интервюта на медиите как са станали роби на свободата и воюват с олигархията, без да пропускат вечерите си в луксозните ресторанти.
Това е пълна подмяна на стойностите. Истински свободният човек и творец щеше да преследва целта си докрай, без да се съобразява със социалните условности, защото лудостта на свободата е опиянителна, но трябва да си наистина свободен. Когато си свободен, дори най-жестоката полицейска система не може да те срине. Хора като Александър Солженицин и Варлам Шаламов го доказаха навремето. Но сред нашите разглезени поети беше и Милена Фучеджиева, например, която счита за символ на своята свобода възможността да използва циничното наименование на женските слабини от 20 до 120 пъти в произволен текст.
А какво да кажем за стотиците протестърски есета, които накараха дори лексиконите на деветокласничките да изглеждат пред тях като роман от Достоевски. Опитах се и изчетох една голяма част от тези текстове - очевидно България пребивава в някаква диктатура на сантименталните клишета и политическия наивитет, за които не съм си давал никаква сметка. Мисля, че по време на тези протести бяха извършени толкова езикови престъпления с безцелна сантименталност и фалшива патетика, че един ден в ада ще има специално сепаре за техните идеолози.
В България, оказа се, интелигенцията е истерична и имитативна. Затворена в собствените си комплекси и с разум, неспособен да обхване цялата широта на света. А това през 2013 година я прави само страничен фактор в обществените процеси. Заради това се стигна до прословутата сценка от 20 ноември, когато пред парламента синдикалисти и студенти се срещнаха, но не се разбраха. Това са вече два свята, които нямат нищо общо помежду си. И въпреки целия хаос, който представляват, синдикатите бяха по-истинската част. Защото "Ранобудните студенти" можеха да имат интелектуалния заряд да променят идеята на протеста, да го върнат към ентусиазма на първите дни, когато народът бе обединен в своите искания, но се провалиха, защото оставиха на провинциалните мислители да бъдат говорители на тяхното недоволство. Те тласнаха страната до такъв ръб на лудостта, че изведнъж опитът да говориш за здрав разум започна да изглежда като някаква много радикална контрапозиция. И това системно прецаква България, защото интелектуални алтернативи почти не се очертават.
Нима това не е проблематично. Нима не е проблем, че именно хората на духа започнаха да се държат като интелектуални нацисти и като пирани да хапят всеки, който не мисли като тях. Каква смислена дискусия може да се води за бъдещето, когато никой никого не иска да чуе? То и заради това Европа, европейското отсъства от българското съзнание. Опитват се да ни внушат, че Европа е нещо, по което не се дебатира, което е безусловно, колосално и вечно, а това е все едно да сложиш вериги на разума и да твърдиш, че всички, които ги нямат, са пълни лузъри. Обаче, интелектуалните шмекерии този път не минаха. Изтъркаха се, имитацията на вътрешен живот просто изпуши.
Този път се оказа, че мнозинството от хората не са разделени. Няма как да са разделени. Те заедно се давят в своята бедност и социални проблеми. И всичко останало им изглежда далечно и безсмислено като сериал, направен от Найо Тицин.
Цялата ситуация прилича на вица, в който песимистът вижда само тунел, оптимистът вижда светлината в края на тунела, реалистът вижда тунела, светлината и приближаващия влак, а машинистът...машинистът вижда трима идиоти, седящи на релсите.
Опасявам се, че когато един ден трябва да правим равносметка на това смутно и отвратително време, в него ще се виждат единствено идиотщините и никой пет пари няма да дава, че от време на време в този интелектуален мрак са проблясвали светлинки на надежда. Хората ще запомнят опита на хабилитираните лица да седят по жълтите павета и да размахват конституцията, кряскащите истерично професори и опитите на качеството да съставя списъци на несъгласните с тях.
Дано в бъдещето това да минава за смешно.
