На 15 декември 2001 г. новоизбраният лидер на БСП, младият и почти непознат кадър Сергей Станишев завърши първата си реч с думите на популярната испанска молитва: „Господи, дай ми сили да променя това, което мога. Дай ми смирение да приема това, което не мога. И ми дай мъдрост да отлича първото от второто.“ След това мнозина търсеха в тази фраза някаква алегория с политическата биография на Станишев, но като всяка поетична приумица и тези аналогии бяха обречени на крах.
Защото повечето журналисти имаха уши единствено и само за ефектния край на речта, но не и за факта, че Станишев изпълни основните задачи, които набеляза в своето слово - ефектно приобщаване на българската левица към Социалистическия интернационал и Партията на европейските социалисти. Важно е да кажем това, защото в последвалите години към председателя на БСП се посипаха безброй обвинения, че е майстор на декларациите и никакъв го няма в осъществяването на намеренията. Оттук нататък следват само въпросите.
Кой е истинският Станишев? Какъв е неговият принос в политическата история на България? Кои са тези качества, които му позволиха да бъде един от най-трайните играчи на обществената сцена и да влезе в класацията на най-дълголетните леви лидери в историята.
Това са въпроси, които нямат отговор. Или по-скоро имат толкова много отговори, че човек дори и да иска, няма да успее да се ориентира и да стигне поне до късче истина.
____________________________________________________
След 13 години в българската политика истината за човека Станишев е погребана под тоновете медийни информации и дежурни анализи. Дори медийният образ на водача на БСП е обречен да бъде трагично раздвоен, напомнящ болезнено, че в България е невъзможно съществуването не само на съгласие, но дори и на елементарна толерантност.
Заради това е трудно да избистрим истината зад думите. Защото съвместно съжителстват няколко паралелни образа на Станишев. Образът на ловкия апаратчик, който успя да надхитри дори и учителя си, стои паралелно на образа на младия визионер, имащ нещастието да е в една закостеняла партия, която не търпи бързите промени, радикалните похвати и политическите иновации. Образът на обсебения от властта партократ се съчетава по време и място с образа на лидера, който отърва левицата от някои от основните Ӝ комплекси. Къде е истината - в това, че Станишев е един самозабравил се политик, който изви ръцете на парламентарната си група да гласува за кандидатурата на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, или човек, който направи и невъзможното да предупреди обществото за политическата опасност, която представляват ГЕРБ, и да ги отстрани от власт?
Най-важното качество в българската политика е късметът. А Станишев го имаше в изобилие. Той пое БСП в момент, в който десницата започна да се разпада като лицето на фолкпевица след неуспешен лифтинг, а имиджът на новопоявилото се чудо НДСВ бе сериозно разклатен, след като царистите дори не номинираха свой кандидат за президент. Към Станишев имаше почти религиозното усещане, че той е призван
сам-самичък
да разчисти авгиевите обори
от феодализирани местни организации и партийни гаулайтери, да придаде европейски блясък на левицата и да я върне триумфално на власт. И въпреки че още в първите години на неговото лидерство съдбата му стовари скандала, инспириран от иракски вестник, че хора от БСП са били част от мошеническите схеми „Петрол срещу храни“, той успя да задържи позициите си, а по онова време дори написа писмо на лидерката на СДС Надежда Михайлова, с което я призова за толерантен тон в политиката. От това действие и до днес лъха на някакъв неясен романтизъм, което прави трудно за един мислещ човек да се отдаде на пълна омраза срещу Станишев.
Ето защо политическата кариера на Станишев може да бъде описана със заглавието на книгата „Триумф и трагедия“, защото той изпълни всичките си задачи, но само донякъде, а за останалата част трябваше да разчита на помощ, която плати с всички лихви. Именно при Станишев
левицата у нас постигна
своя световен пик
а едва ли през 2007 г., когато тя стана част от ПЕС, някой изобщо е подозирал, че само пет години по-късно самият Станишев ще оглави тази организация, чест, до която никой друг източноевропеец не се е приближавал и едва ли в обозримо бъдеще това ще се промени. Но България съществува встрани от световното време. Европейският блясък не трупа изборни резултати. Световните постижения остават незабележими като резултата на Реформаторския блок в социологическите проучвания. Парадоксално е, но част от големите разлюлявания на БСП също се дължаха на световните събития. Много преди настоящата драма в Украйна в левицата се бяха надигнали сериозни колизии около американската инвазия в Ирак. Тогава БСП също беше поставена между чука и наковалнята, а залогът бе още по-голям предвид усилията на БСП да бъде припозната като част от света.
В БСП пак имаше гласове, че едностранна атака на САЩ трябва да бъде подкрепена, дори и без санкция от ООН, но настроенията в партията бяха на обратния полюс. В крайна сметка левицата тогава прояви чудеса от дипломатично търпение, някакъв странен коктейл от недоизказана подкрепа и антивоенни митинги, а в крайна сметка това свали нивото на вътрешнопартийните драматизми.
Драмата с Украйна е по-тежка, но пък ако има поле, на което Станишев да играе наистина умело, това е международната политика. Вероятно заради това му излезе името на двулика фигура. Неговото правителство въведе фетиша на десните икономисти плоския данък, но това накара една огромна част от БСП да се чуди какво се случва с върховете на „Позитано“. Той отстоя докрай идеята левицата в никакъв случай да не влиза в коалиция с ГЕРБ, но пък това тласна България в политическа конфронтация, светкавиците от която траят и до днес. Левите на свободна практика виждат в соцлидера някакъв десен сатана, който е закрепил неолибералния модел, а десните постоянно халюцинират в негово лице някакъв умопобъркан русофил, който чака всеки удобен момент пак да вдигне паметниците на Ленин. Не е вярно обаче, че авторът на книгата „Защото сме социалисти“ не се е опитвал да промени БСП. Точно обратното - от първия си миг на „Позитано“ 20 Станишев смени десетки концепции за това
как трябва
да се ръководи
сложен и идеологически напрегнат организъм като социалистическата партия. Проблемът дойде от това, че не технологията на управление, а липсата на идеи е тази, която в крайна сметка изтощи вътрешнопартийния живот на левицата. Станишев се усети и за това. Ненапразно в друга реч, за която го критикуваха, тази от конгреса през 2008 г., той възкреси понятието „социализъм“ и за първи път откровено заговори, че БСП е партия, която преследва цел отвъд капитализма. Дали беше твърде късно, или просто обществото не вярваше на идеи - вече никой не може да каже. Но и това не сработи. На власт дойде ГЕРБ, който четири години прави опит като политически паразит да трупа популярност на гърба на БСП.
Успя да съхрани партията
Никой няма да го признае, но Станишев все пак успя да запази партията през най-трудния период на своето лидерство. БСП успя да оцелее и през най-големия вътрешнопартиен катаклизъм, през който е минавала - възкресяването на проекта АБВ в началото на тази година и фактическото дезертьорство на Георги Първанов от редиците на партията. Тогава стана ясно, че цялата политическа кариера на Станишев води към един окончателен и финален сблъсък, подобен на битка от фентъзи филм. Ако на европейските избори водената от него листа успее да надделее над ГЕРБ, голяма част от миналите вини ще бъде забравена, простена и оставена в архивите. Ако стане обратното - вероятно ще се наложи лидерът на БСП да се върне в началото на своята лидерска кариера и да прецени дали е научил големия урок за това как да прави разликата между това, което може, и това, което не може да промени.
Има нещо иронично - Станишев бе избран за лидер на заседание на 44-тия конгрес на БСП през 2001 г. Това е същият конгрес, който само година по-рано обърна радикално посоката на левицата и я накара да приеме пронатовската ориентация. Днес враговете на Станишев и безкрайните хейтъри са склонни да му приписват антинатовска роля и едва ли не желание да изкара България от ЕС. Безобразието на тази спекулация е не само мерзко, то е удивително глупаво, защото въпреки всичките си кусури Станишев не е човек на революциите, нито пък някога е бил антиевропеец. Той просто има нещастието да се опитва да бъде политик на здравия разум в една държава, която напълно е обсебена от лудостта.
Станишев е политик на премерените стъпки и на доста големите компромиси, но в общество, което си пада по театралните жестове и крещящите фрази. В този смисъл разминаването на образ, общество, очаквания и резултати беше неизбежно като нещастен финал в европейски филм. Но в „Защото сме социалисти“ той е декларирал пред себе си и пред света желанието на левицата не само да търси национално съгласие, но и вяра в разума и предвидливостта. „Рано или късно справедливостта надделява и си струва усилието и волята да отстояваш позициите си. Стига да си реалист и да си убеден, че си прав“, казва още Станишев в последната глава на книгата. Заради това протестърите от бурното лято на 2013 г. така и не разбраха каква услуга на БСП направиха, а и на нейния лидер. Въпреки залитането с Пеевски БСП беше права в търсенето на път отвъд ГЕРБ и техния политически кошмар. Именно тогава партията колективно разбра, че все пак е направила нещо правилно, и се консолидира по начин, който в крайна сметка я отърва и от последния комплекс на прехода - че винаги е в състояние да падне от власт под натиска на улицата.
Станишев имаше щастието да бъде лидер в тези трудни дни. Щастие, защото всеки заслужава нов шанс. Той го получи по екстремен път. И сега е в ръцете му отново. Но не като молитва. Като призив за битка е.
Преса
