Да бъдем честни – от 2009 година насам в България няма много поводи за оптимизъм. На власт дойдоха най-тъпата банда от милиционери, които някога се е раждала на тези географски ширини. След 10 години вероятно всички вече ще сме убедени, че по-глупаво, некадърно, шантаво и авторитарно управление България едва ли е преживявала в лъчистите гърчове на прехода за който постоянно ни убеждаваха, че ще ни изведе на светла магистрала и хубав дом. Магистралата обаче се оказа медийна халюцинация на един премиер с полицейска психика, а светлият дом – просто полицейски участък.

Да не говорим за това, че от 2009 година БСП също не вдъхва много поводи за лъчезарно мислене. Една година левицата прекара в състояние на будна кома – даваше някакви признаци на живот, но те бяха така нереални, че никой не смееше да им повярва. За БСП се изговориха толкова много думи, че ако ги съберем на едно място сигурно ще бием с няколко обиколки култовият за Русия и света епос „Война и мир”.

За ГЕРБ не ми се пише, защото започва да ми се гади. А темата за БСП ми е толкова болезнена, че ме изкарва от нерви. Защо се случи така?

Днес вече ни казват, че БСП е стъпила на краката си, отворила е очи и е осъзнала своята мисия. Анализатори твърдят, че левицата е будна и съвсем скоро (било въпрос на броени месеци) може да бъде припозната като най-истинската алтернатива на ГЕРБ и да се поздрави с победата. Опарих се веднъж, заради това не искам да вярвам в светлите думи.

Днес БСП наистина е много по-добре, отколкото в началото на 2010 година например. Но това не означава, че нещо позитивно се е случило. Това единствено е индикация, че онези другите, които управляват държавата, се сринаха така шумно и ненадейно, толкова очебийно демонстрираха своята неадекватност, че ефектът е леко сюрреалистичен и много труден за осъзнаване.

Подобен взрив обаче не бива да ни заслепява със светлина. Опитвам се да питам всеки оптимист – какво се промени в БСП от 2009 година досега? Каква е причината да смятате, че БСП може отново да спечели изборите? Избройте ми поне 5 промени, които са станали и, които хората са запомнили? Кажете ми какви са разликите между БСП от 2009 година и БСП от 2011 година?

Не мисля, че съм получил качествени отговори. Няма как да ги получа.

Обаче аз все пак реших да бъда оптимист. И сега ще ви кажа защо. Случката е банална, вероятно не е интересна, може и да не развълнува никой. Самият аз нямах много време да обърна внимание на ставащото, само профучах оттам със светлинна скорост, но пък страшно се впечатлих и реших, че трябва да опиша какво видях в Борисовата градина навръх 1 май и да споделя своя оптимизъм, който определям като нездрав само, за да не разгневя прекалено много боговете на политическият късмет.

Когато протестът на БСП приключи и шествието на левицата се изнесе към Борисовата градина попаднах на един импровизиран кът, където се бяха събрали хората, които подкрепят кандидатурата на Иво Атанасов за президент. Прекалено често съм се сблъсквал с това колко е трудно да организираш хората в България да направят нещо. Всеки опит за нещо подобно се сблъсква с имплантираното насила в съзнанията ни недоверие, че колективното действие е в състояние да промени нещо в света.

Обаче напук на това недоверие, напук на природата на самата реалност, обикновените хора в левицата бяха взели нещата в свои ръце, бяха се организирали и направиха така, че техният глас да се чуе. Те не го направиха като митинг, кряскане или истерия, направиха като тържество, или казано с езика на младите – като купон. Обикновени хора, които не искат много – искат думата им да се чуе.

Заради това се трогнах като видях торта с надпис „Иво Атанасов президент”. Това ми се стори най-силното послание от целият дъждовен и пролетен 1 май.

Стори ми се силно, защото не идва от някаква институционална висота, не е продукт на някаква централа, върху това послание не са умували пиар-стратези и вманиачени медийни социолози. Каузата за Иво Атанасов се роди пред очите ми във Фейсбук и за съвсем кратко време придоби граждански характер. Тя отиде отвъд обикновените партии, защото съумя да привлече гражданите с красивата идея, че тяхното мнение има значение.

И тогава осъзнах, че ако в левицата има промяна ще е голяма грешка да я търсим по върховете. Върхове се променят трудно и прекарват повечето си време засипани в сняг.

Хората в левицата, обикновените хора са тези, които единствени могат да бъдат носител на истинската промяна. А тази промяна започва с много малко – просто с една идея, с едно мнение, изказано на висок глас, с една цел около, която се обединяват.

Когато осъзнах това в същия миг (историята страшно си пада по холивудските съвпадения) видях нещо, което потвърди наблюденията ми. Изведнъж съзрях любимката на народа (хаха) Мая Манолова, чиято социална траектория се въртеше в радиус на метър около кътчето, посветено на Иво Атанасов. Лявата депутатка (да припомня само преди два месеца тя сътвори своят кратък манифест озглавен в традициите на Леополд фон Мазох „Да ги наритаме”) изведнъж се оказа запалена фенка на каузата и дори изявила желание да подкрепи Иво Атанасов.

Няма да си позволя да тълкувам това, че природата е тръгнала срещу себе си. Ще го тълкувам по единственият възможен начин – дори депутатите са безсилни пред силата на обикновените хора в левицата. Тези обикновени хора, които се събуждат трудно, но един път събудени повече не могат да бъдат успокоени с клишета, политически упойки или депутатски ритници.

Когато видиш хората зад една кауза и ги опознаеш, тогава политиката придобива мечтаното си човешко лице. Отдавна искам политиката да не прилича на истеричен сериал, а да бъде точно това – тържество.

Е, аз избрах да бъда оптимист, защото станах част от тържеството.

Беше много хубаво.