/Поглед.инфо/ Развихрянето на кризата около Крим ме завари в Италия. Без да знам думичка на италиански обаче, усетих накъде бият заглавията в местната преса. "Украйна, войната на Путин", гласеше едно от тях. Друго гръмко съобщаваше - "Руснаците вече са в Крим".

От една толкова футболна и кулинарна нация не го очаквах, но новинарските им канали предаваха постоянно репортажи от Украйна и въпреки че схващах общия тон, се проклинах мелодраматично, че съм толкова мързелив, че не научих още някой европейски език. После на летището в Мюнхен видях немци да четат "Билд" и този вестник, известен с безкрайната си жълтина, бе извел огромно, очеизваждащо заглавие на първа страница: "Kampf um die Krim". И него го разбрах, без да съм спец по немския. Изобщо Европа наистина се развълнува сериозно от това, което се случва в Украйна, а това, мисля си, не се случва толкова често на един континент, удивително стар и порочно затънал в история. Но още докато гледах цялата европейска шумотевица, тази новинарска вавилонска кула, говореща на един език, у мен се породиха няколко питания и много смущения, които не видях да бъдат изразявани от друг. И заради това смятам да обобщя кое е смущаващото в случая Украйна, защо смятам фокуса върху Путин за откровена идеология на замитането на следи, както и защо този път Европа е на път да се потопи в поредното бездънно блато от самозаблуди, политически халюцинации и откровени неистини.

Драмата около Украйна прилича на задимено огледало - всеки вижда в нея това, което си иска. За едни случващото се е потвърждение на вековния страх, че огромната мечка в единия край на Европа се събужда от геополитическата зима и сега пак има амбиции да тръгне на лов, а това на всяка цена трябва да бъде предотвратено. Други виждат в Украйна стари, поне колкото мустаците на първия шеф на ЦРУ опити на американците да направят политически кордон около Русия, за да ограничат максимално нейните амбиции. Трети виждат в този хаос сюрреалистичен филм, където няма нито един добър герой и където всички се борят за сфери на влияние, а е толкова тъпо да се опитваш да търсиш ангели там, където те не могат да виреят. Това е причината за трудността да се напише смислен текст за Украйна днес - събитията ни връхлитат със скоростта, с която "Пайнер" си намира нови таланти, а в свръхизобилието от информация повечето хора са безпомощни да видят процесите, които се случват под повърхността. Заради това искам извинение предварително, ако някои от изводите ми звучат прибързани или наивни. Не се наемам да градя абсолютна теория. Просто имам малко съмнения.

Първо, странно е защо никой не иска да каже една от очевидните истини. В Украйна има правителство на малцинството, което няма никаква политическа легитимност в големи части от страната и това е раната, която разкъсва Украйна. В този дух се изказа тези дни кметът на естонската столица Талин Едгар Сависар, човек, който едва ли може да бъде заподозрян в пристъпи на русофилство.

Същевременно обаче той има достатъчно близък поглед към ситуацията в Украйна, за да може мнението му да бъде взимано предвид. Сегашният украински кабинет е съставен от крайни радикали, които не са в състояние да проведат дори и за една секунда политика за национално обединение. Нещо повече - дори и да направят усилие за това, то ще остане неразбрано и неприето, защото говорим за хора с изключително екстремистка нагласа, дошли на власт с демократична лексика, но все пак на върха на бухалките.

Забележете какви са първите действия, които тази власт направи - отмени закона за езиците и на практика изолира всички малцинства от управлението и второ - веднага почна разговори за приватизация на електроразпределителната мрежа на страната. Първото бе направено, за да се начеше егото на крайнодесните, които още контролират улиците, а пък второто бе извършено в отчаян опит да се спечели благоволението на западния бизнес. Това, което премиерът Арсений Яценюк така и не разбра обаче е, че неговата легитимност вече се оспорва не само от Русия. Ако беше от Русия, можеше да кажем - ех, тези гадове, вечно се месят, тъпи кагебейци, но вече в голяма част от Украйна съмненията към кабинета нарастват и то сред хора, които подкрепяха действията на Майдана. Защото кабинетът бе сформиран вън от всички демократични правила, а за сложна страна като Украйна в него трябваше да има представители на всички части от страната. Именно със състава на правителството си Яценюк заложи бомбата, която днес гърми, защото огромни части от Украйна няма как да признаят кабинет, съставен по този начин. А дали Яценюк е имал думата за правителството си, как мислите? Трябва ли да припомняме, че в прословутия разговор на помощник-дъжавнния секретар на САЩ с посланика на Америка в Киев Джефри Паят, разговор, прочул се с репликата си "Fuck EU", тя буквално казва, че Яценюк е техният кандидат за премиер. Имаме всички основания да предположим, че голяма част от политическата каша бе забъркана и от американците, които така и не успяха да проумеят украинските специфики, водени от неудържимия си стремеж на всяка цена да поставят Владимир Путин на колене.

Между другото - именно това е лоша дипломация. Да притиснеш противника си до стената, без да му оставиш друг изход, при условие, че не само не си го обезоръжил, но дори и не можеш да предположиш какви ще са му действията, издава или голямо дърварство, или суицидална самоувереност.

САЩ, а и Европа, обичат понякога да залагат на хора, за които едва по-късно научаваме, че са силно съмнителни. Трябва ли да ви припомням друго любимо дете на американската дипломация - косоварят Хашим Тачи, станал скандално известен с подозренията, че лично оглавява канал за контрабанда на човешки органи или че постоянно прикрива такава. Той също ни бе сочен като пример за демокрация и боец за свобода. По същия начин, по който в момента абсолютният антисемит Олег Тягнибок получи индулгенция от запада. Повярвайте ми - това никак не вдига престижа на правителството на Украйна днес. Защото въпрос на време е да се стигне не само до политически и социални вълнения в тази страна, но и до абсолютното съмнение, че кабинет на Яценюк е в състояние да организира честни избори.

Друго питане също тормози ума ми. Защо хората в Киев да имаха право да търсят различна власт и управление, а руснаците в Крим нямат такова? Къде точно е разликата между двата случая? Както киевчани не признаваха властта на Янукович, което е тяхно свещено право, така и сега руснаците имат право да не приемат Яценюк, чиято легитимност, както казахме по-горе, е силно проблематична. В очите на западните сили има някакъв очевиден и много дразнещ двоен стандарт - киевчани и западните украинци са ангели на демокрацията, въпреки маските и бухалките, а хората от Крим са някакви полуидиоти и марионетки на Путин. Хайде, молим. Поне на нас да не ни прилагат този номер.

Всеки, който си мисли, че е възможно развитие на Украйна, независимо от Русия, е пълен наивник. Поради една проста причина. Разпадането на СССР навремето бе тежко платено от Русия - изключително много етнически руснаци останаха вън от пределите на своето отечество. В Украйна има 12 милиона руснаци. Посочете ми един световен лидер от голям мащаб, който би оставил такова количество свои хора без грижа или в ръцете на една власт, в която се мъдрят хора, чийто погледи бляскат от желание да се саморазправят с всички, които говорят украински неправилно. Интересно ми е какво ли са очаквали САЩ и Европа от Путин? Да махне с ръце и да каже - "момчета, оправяйте се, моите сънародници изобщо не ме интересуват". И тук не говорим за това дали той е диктатор или не. Очевидно е, че Путин никога няма да вземе наградата за демократичен политик на столетието, но който и друг руснак да попитате обаче, той би ви дал отговора на Путин - "не можем да не мислим за тези хора". Разбира се, и в Русия има хора като собственика на "Бивол" Атанас Чобанов, който с фашистко презрение отписа всички българи в Украйна, защото ги заподозря, че са "рубладжии", но като цяло Путин не би се задържал и 5 секунди на власт, ако бе реагирал по така желания от американците и европейците начин.

Иначе - на мен ми е жал за Украйна. Честно ви казвам. Напоследък изчетох толкова много за историята на тази страна, но като най-голямо обобщение за съдбата на тази държава ми се вижда рецензията на една кинокритичка за един сериал, направен за Махно (между другото украинците се опитаха да превърнат Махно в свой национален герой, но кротко пропуснаха факта, че той би пребил с камшик всеки, който постави националната си идентичност преди битката за окончателно освобождение на селяните и пролетариата от всяка идея за държава). В образа на Махно тя разчита трагедията на провинциалността на украинците, които са затворени в своя свят, без да предположат нито за миг, че тяхната съдба се решава от сили, които те нямат очи дори да видят. Украйна научи този урок по най-трудния начин. В момента, в който се опита да си извоюва някакъв що-годе самостоятелен път, тя попадна в една голяма игра, от която няма никакво измъкване. И в съдбата на Украйна можем да видим едно потвърждение на българската трагедия. Ние тук използваме всяка тема като възможност за самоизмъчване с неудържим хейт, а междувременно в прекрасния и гневен свят върлуват сили, които разглеждат цялата планета като възможност за поредно преразпределяне на влияние. Съжалявам, че не мога да припозная нито едните, нито другите като ангели.

Но руснаците са ми по-симпатични, понеже всички колективно ги отписват като потенциални лузъри.

Това е моето дисиденство - обичай лузъра, защото да обичаш кварталния хулиган си е направо вид дива тирания.