1. Преоткриване на рая
Тръгнах в есента към Кърджали и си взех едно списание със стиховете на Манделщам. Автобусът потегли и напусна мъгливата София, а в ръцете ми горяха високачествени думи, които описваха литературни светове:
Звездна твърд – с ръбатите звезди.
Аз се мия в полунощ на двора.
Бъчвата преляла вън седи.
Лъч – искряща сол върху топора.
Пътят към Източните родопи е път като истинска поезия. Минаваш през леко опиянение на душата, през възторга на очакването, през прелестната смяна на пейзажите в тебе и навън, през лекотата на безгрижието, което идва като празник, през ветровете, които профучават нереално, за да стигнеш най-накрая до автогарата в Кърджали, където попадаш в утопичния свят на безкрайният уикенд.
Автогарата там е като развълнуван свят сам за себе си. Всяка минута народът потегля нанякъде, завръща се, вълнува се, обикаля, а градът тихо се е топнал в есента като делфин в топла вълна и лекото сияние на падащите листа е отпечатано в очите на хората.
Луи Фердинанд Селин, прекрасен, но налудничав и мизантропичен писател, е автор на един роман, който носи великолепното заглавие: „Пътешествие до края на нощта”. Кърджали обаче не може да бъде оприличен на нощ, той е мека есен с невероятно небе, хора и улици. Град в който можеш да бродиш без да ти омръзне, защото никога няма да те натовари по неочакван начин. Всъщност това е град като дъжд, който не те дразни, а просто те настройва идеалистично.
Пак Манделщам, защото поезията е най-силният инструмент за описването на Рая:
Какъв кристален вир - и тая глъбина!
Сиенски хълмове улисани в дебати,
и лудите скали – о, храмове зъбати -
висят във въздуха с овни и тишина.
Откъде се взимат овните в тази поезия просто не смея да гадая. Но Източните родопи създават усещането за широчина на мисълта и все едно приближават вселената до тебе.
Не преувеличавам.
Ни най-малко.
2. Из вселената...
Няма как да ви разказа пътешествието подредено. Ще го караме на фрагменти.
Пътешествие с автобусче до Кирково. Завоите се вият като мисъл на финансов експерт по време на криза. На всеки завой се открива гледка, която поразява очите. Родопите могат да те изумят с прелестта си и своето разнообразие.
Ами облаците? Облаците са като летящи възглавници над начупения пейзаж. Придобиват странни форми и можеш да потънеш в тях дори и само като ги гледаш. Можеш да снимаш единствено облаците. Да говориш само за тях.
В автобуса се качват жени от селата. Говорят на турски. Не ги разбирам, ама ми е весело, защото си личи, че и те са весели. Ръцете им са къносани, защото Курбан Байряма още не е свършил. Жените се качват и слизат. Светът минава през очите ти. Обитателите на облачните хълмове. Направо са неземни.
Имената на селата. Горскодюлево, Чорбаджийско. Пътят се вие край тях и сред тях. Селата са интересни и живописни. Ако ги гледаш отгоре приличат на картичка, която да пратиш до хората по света.
Хората и планините са родени един за друг. Човек добре се вписва в планините. Те го пазят, закрилят, понякога плашат. Ама Родопите са приятелска планина (friendly version of a mountain). Разтърсващо преживяване.
Самото Кирково. Някъде край границата с Гърция. Автогарата прилича на нещо, което е останало трайно в 1982 година. Тя е в началото на града. Три минути пеш и си в центъра. Хората строят къщи. Оглеждат пришълците. После им се усмихват.
Показва се слънце и есенната планина направо изглежда като място от приказките.
Приближава се старец. Вижда журналистите и се спира. От 10 километра си личи, че му се говори. Започва да си спомня за своето село, което е само на 10 километра от Кирково. „Ама всички взеха да идват тук и аз също реших да дойда”, въздъхва старецът. Някъде на третата минута след като вижда, че пришълците не са настроени злобно решава да сподели, че е помак. Какво от това? Всички сме хора, приятелю, важното е да имаме очи за красотата на живота.
„Едно време се живееше по-добре, хората гледаха тютюн, имаше живот, после дойдоха тия с ликвидационните съвети и всичко объркаха”, впуска се в анализи стареца. Не му се тръгва от журналистите. Иска да говори. Говори за това, че в Кирково има млади хора, пък старците са останали по селата...Говорим си 15-20 минути.
Приятно е да си говориш с хората.
На 10 минути пеш от началото на Кирково е неговият край. След това се ширват едни зелени поляни и един път, който сигурно свършва в Гърция, знае ли човек. Изкушаваща е мисълта да захвърлиш всичко на тревата, да се освободиш от предишния си живот и да тръгнеш да бродиш пеш по света. Това е нещо като кратък миг за мисловна утопия.
После пак обратно. В центъра има заведение, а барманката е невероятно красива. Има палави очи. Колко му трябва на човек да се почувства уютно. Един палав поглед, малко есенно слънце, хълмове в далечината и усещането за спойствие.
После обратно в автобуса. Няма хора. От време на време някой пътник се вижда по шосето. Автобусчето спира до него, взима го, пътешествието продължава. Облаците стават все по-хубави. Приличат на някакъв небесен сладолед, на крем, който е размазан върху небето..
Завои, планини и изненадващи дървета.
3. В един есенен ден по шосето
Малко след бързото посещение на Кирково с репортера на вестник „Стандарт” Руслан Йорданов, наричан Фукарата, Аятолахът от Красна поляна, Учителя, известен почитател на родопските жени (родопски цветя, както ги нарича), тълкувател на Корана по ексцентричен начин и радикал на свободна практика, решаваме, че е време да стигнем до магичното село Татул, където навремето пиарархеолозите твърдяха, че са открила гробът на Орфей.
Ново автобусче, нова доза живописни туркини с къносани ръце, нова доза старци, които имат лица, за да напишеш по тях цял роман.
Тръгва се от Момчилград, минава се покрай сметището на града (отпадъците са толкова разноцветни, че в един момент си мислиш дали нарочно не са събирани по художествен начин) и слез 17 километра си в красивото село Татул, където е открита древна трайкийска гробница.
Дявол знае дали Орфей наистина е съществувал някога и дали е слизал в Ада, за да търси Евридика. Ама гробницата издава плашещо наличие на история. Тези пичове, траките очевидно са си падали по дълбаенето в скалите. И са разбирали от гледки. От древната гробница се вижда зашеметителен пейзаж. Хълмове като вълни, есенни гори и поляни и една тънка рекичка, която бляска като сребърно колие между хълмовете.
После – ама разбира се, че така ще стане – се оказва, че сме изтървали и последният автобус, който води обратно в Момчилград. Часът е едва 4 следобед. По шосето почти не минават коли. Има някакви хора, които продават сувенири, ама те не бързат да си ходят. Слънцето вече тръгва да залязва.
Аз започвам да изпитвам чувството на планинска клаустрофобия. Пътят е само надолу, но това са 17 километра. Лицето Йорданов обаче е зареден с отвратителна доза безгрижие и оптимизъм.
- Това са Родопите – казва той. – Тука винаги се случва по някое чудо. Няма да замръкнем. Все някой ще ни вземе.
Тръгваме по шосето.
Аз продължавам да съм скептичен по отношението на чудо. Но пък гледките са зашеметителни. Не минават коли.
Вървим два, после три километра. Минаваме край празни каменни къщи. Минаваме край невероятни дървета. Минаваме край коне пуснати да пасат. Ама никакви коли.
Шосето е дълго, равно и пусто.
После след около 40 минути ходене изведнъж се задава цял микробус. Празен. Репортерът Йорданов никак не се учудва, той просто е убеден, че в Родопите състоянието на чудо е нещо естествено. Аз май също започнах да се убеждавам в това...
4. Възгледите на един радикален мюфтия
Тук ще се опитам да синтезирам част от възгледите на Фукарата, които не успях да запиша напълно, но ще пресъздам с творчески патос. Очевидно броденето из Източните Родопи е точно това от което един екстремистки тълкувател на Корана се нуждае, за да попълни колекцията от политически наблюдения върху света, вселената и качествените жени.
Някъде из Кърджалийско, Аятолахът от Красна поляна започва възхвала на жената-готвачка. Понеже из Родопите мая навсякъде готвят вкусно, репортерът Йорданов, започва да си мечтае за свят в който жените не пренебрегват задълбоченото изкуство на качествената кулинария.
- Мечтая си за жена-готвачка, която стига до крайности, не се страхува да експериментира и дори опитва да готви от азиатската кухня.
Няма какво да се каже за толкова качествена мечта.
Идеята за жената-готвачка съвсем естествено актуализира идеята за харема в съвременния свят. Тук нямам различия с аятолаха. Стигаме до извода, че впредвид намаляването на бройката на качествените мъже е време харемът отново да излезе на бял свят като идея. Аз го предлагам като лява кауза, аятолахът е по-глобален, настоява и жените да не са истерички. Прав е, да ви кажа – идеята за харем от космополитънки, ще направи дори адът поносимо място.
Ново разсъждение. В Историческия музей на Кърджали сред експозицията от древните векове насам, Учителят забелязва, че има изложени много женски накити, обички, гривни, пръстенчета и съвсем малко оръжия. Веднага следва един кораничен извод: „Ето защо са паднали българските царства – целият метал е отивал за кипрене и не е оставал за оръжия”. Кураторката (дали наистина така й се вика или само си въобразявам) на музея се шашва от подобно творческо тълкуване на историята, но не намира аргументи да го обори.
„Голям бюст – голямо сърце!”, въздъхва също така Фукарата. В Кърджали биха оценили мащабът на неговите възприятия, не е ясно дали Фейсбук би го направил.
Така че, ако един ден чуете наистина, че Руслан се е опитал да установи халифат някъде, не бързайте да го заклеймявате, а си събрирайте куфарите и беж към Източните Родопи. Можете да ми повярвате – че този халифат няма да е нещо лошо. В него ще има танцьорки и други неща. Абе ще си струва да се опита.
5. Новата утопия предстои
Няма как да поискаш да си тръгнеш от Източните Родопи. Това е все едно да си вземеш сбогом с поезията, което е невъзможно, защото поезията може да бъде видяна с невъоръжено око. Тя преминава като есенен вятър и се настанява в теб, а Манделщам просто помага, за да си фокусираш вътрешното зрение и да откриеш думите, които трябва да откриеш.
Аз се върнах в града си, познат до сълзи,
капилярчета детски подути жлези.
Той е написал това стихче за Ленинград. В него после казва, че ще търси мъртъвците по техния глас, абе стихотворението е тъжно, никак не върви да го използвам за есенната прелест на Кърджалийско, но когато думите напират, човек е безпомощен в техния порой. Есента може да изтощи душата от красота. И заради това сбогуването с такава утопия винаги е леко тъжно.
Надежда Манделщам, жената на поета, е написала трите най-разтърсващи изречения, които съм чел през живота си. В своята „Втора книга” вместо епилог тя поставя писмото, което пише на мъжа си в месеците в които не знае, че той вече е мъртъв. Пише писмото си с идеята, че то все пак ще стигне до него и, че той ще може да я открие отново. Тези три изречения са тъжни и трогателни. Три изречения, шест думи: „Аз съм Надя. Къде си? Сбогом.”
Когато човек си тръгва от утопичното безгрижие и планинска прелест изпитва нещо подобно като тъга. Или поне неясно безпкойство от факта, че целият живот не може да протече в състояние на ваканция и есенна прелест.
Когато автобусът си тръгва, а красивите селца, облаци, хора, улици, дървета, останат зад тебе, си казваш, че е време всичко да се превърне в безкраен празник. Няма причини животът да не е утопичен и безоблачен, да не е като красив пейзаж, който те хвърля във възторг. И това е кротката надежда, която може да те крепи, когато пак потънеш в ежедневната лудост, истеричност и крясъци.
Че един ден ще преминеш покрай есенните хълмове отново, покрай облаците, които приличат на замъци от пяна, покрай селцата в планините, покрай планините над които се сипят звезди и блестят по върховете на дървета и ще се топнеш радостта като вятър, който нахлува по градските булеварди, за да викне на света, че е време за почивка...
Утопия ли е това?
Дано.
