/Поглед.инфо/ „У мен надделя недоволният човек. А недоволството, оказа се, е мощен източник за индивидуална промяна. В момента, в който видях опитите за радикална сатанизация на БСП, в момента, в който видях най-големите мошеници и интриганти на прехода да сe опитват да си измият кървавите от местопрестъплението ръце в левицата, разбрах, че нямам друг избор, освен да заема политическа, а не журналистическа позиция.“ Така журналистът Александър Симов обяснява в специално интервю за ГЛАСОВЕ решението си да се кандидатира за евродепутат и допълва: “Не мога да се сърдя на хора, които подкрепят Борисов, но съм бесен на интелектуалците, флиртуващи с ГЕРБ.“
- Представяйки себе си, на едно място казвате: „Интересувам се от политика вероятно повече, отколкото трябва, но честно казано, не ми пука. Аз не искам да поправям хората, а искам само светът да е по-щастливо място. Може и да искам много. Но няма да се примиря с по-малко! Мир и щастие!“. Правя това въведение, преди да задам първия си резонен въпрос: какво ви мотивира да се кандидатирате за евродепутат?
- Винаги съм смятал, че трябва да има здравословна разделителна линия между политиката и журналистиката, защото иначе не можем да говорим изобщо за обществена нормалност. Но спомнете си само какво се случи миналото лято – протестът на „умните, красивите, бляскавите, богатите, съвременните и уникалните” започна и българската журналистика полудя.
Полудя в смисъл, че изобщо загуби представа за обективност, отстраненост, хладен анализ. Колективната лудост възкреси най-мракобесните клишета на прехода, най-яростните възклицания и клетви. Този ритуал по връщане на виновното минало ми дойде в повече.
Заради това се опитах и направих и невъзможното да бъда някакъв радетел за журналистическа обективност, за трезва преценка на фактите, но не. Истерията подмени смисъла, лозунгите подмениха анализите, а крясъкът „червени боклуци” подмени търсенето на истината за проваления преход. Така, без да искам, се оказах на първата политическа линия, защото, странно или не, битката за здрав разум в България се оказа политически ангажираща.
Аз съм социалист, откакто се помня, не съм си правил планове да влизам в политиката по този начин, но очевидно историята винаги се случва изненадващо. Когато вълната ме понесе, нямах време да се оглеждам, но усещах и вярвах, че трябва да кажа това, което мисля и трябва да създам някаква опозиция на върховната лудост. Сега не съжалявам за това. Точно обратното.
- За мен лично беше малко изненадващо – един от най-добрите млади български журналисти да се хвърли със скок в голямата политика. Едно е да имаш определени политически убеждения, друго – да бъдеш професионален политик.
- Абсолютно съм съгласен. У мен надделя недоволният човек. А недоволството, оказа се, е мощен източник за индивидуална промяна. В момента, в който видях опитите за радикална сатанизация на БСП, в момента, в който видях най-големите мошеници и интриганти на прехода да се опитват да си измият кървавите от местопрестъплението ръце в левицата, разбрах, че нямам друг избор, освен да заема политическа, а не журналистическа позиция.
Аз съм политическо същество, откакто се помня. На 12 години прочетох първия вестник в живота и след това никога не съм спирал да се интересувам от политика. Беше леко безумно – хората все повече се отчайваха от политиката, а аз все повече се увличах от нея. Политиката има инструментите за реална промяна на живота.
Разбира се, повечето хора я разглеждат като някаква нечиста конспирация, която е насочена срещу тях, но аз лично винаги съм бил убеден, че при необходимата доза идеализъм и при наличието на умерени степени на ентусиазъм политиката става най-мощната сила в живота на хората.
В България рейтингът на всичко политическо е драматично нисък, но това се дължи на проваления преход и най-вече на това, че основната политическа битка, отвъд всички красиви фрази, е за това кой е виновен за този провал. Тоест никой не предлага план за бъдещето, а само разказ за това защо животът край нас е в руини.
Аз, като социалист, си казах, че именно сега е времето, да, точно сега, когато всички се опитват да сатанизират българската левица и нейните хора, да създадем един нов ляв проект за бъдещето. При това без да ни пука от истерията на десните тролове, платените протестъри, маниакалните луди, които хвърлят плюнки, щом чуят думата „социалист”, или изнежените либерални анализатори, които превърнаха езика в гумена кукла за еротични удоволствия.
А иначе нямам никакво намерение да се отказвам от журналистиката. Дори и да искам, вече не мога да го направя – твърде много ми харесва.
- Започнахте кампанията си с твърдението, че БСП е единствената политическа партия, която очертава ясна визия за различна Европа в България. Бихте ли конкретизирали какво точно имате предвид?
- Обикалях много из страната. Дайте да си кажем честно истината – думите „Европа”, „Европейски съюз” означават за повечето хора точно толкова, колкото някоя сюрреалистична метафора, върху която критиците водят спор какво точно иска да каже. Парализиращата бедност у нас е лишила хората от хоризонти, мечти и цели.
Това не е евроскептицизъм, а просто обществено отчаяние. Неспособността на политическите елити да създадат своя собствена легитимност роди една много интересна форма на изказ, която е станала нарицателно – „Европа така каза”. Именно с тази псевдо-Европа на хората бяха пробутвани някои от най-големите простотии като решения, някои от най-големите недомислия.
Това ли е истинската Европа? Не е това. Мисля си, че политическите елити разглеждаха Европа от гледна точка на паразити, които мислеха какво да изсмучат от нея, а това предполагаше и представянето на някаква Европа като осъществена Аркадия, където световните нещастия са приключени завинаги.
Утопичният образ на Европа винаги е бил неистински и умишлено манипулативен. Това унищожи възможността за критично мислене по отношение на ЕС, за дебати по евротемите и смятам, че можем да постигнем нов образ на Европа в България. БСП днес е единствената партия, която достатъчно критично описва проблема с политическото статукво и прави опит да накара хората да бъдат съпричастни в този сблъсък на европейски визии.
- Как си обяснявате факта, че БСП и ГЕРБ са „на кантар“ според социологическите проучвания?
- ГЕРБ е партия, която все още контролира солидно количество властови ресурси. Техният електорат така и не успя да проумее, че партията им бе изметена с протест от властта, а прословутото подаване на оставка на Борисов бе просто фактическо признание за политическата капитулация и крах.
И все пак в България очевидно има достатъчно на брой хора, които свързват своите очаквания с някакъв реванш от страна на ГЕРБ. Мисля, че именно това очакване спира пълния политически отлив от партията на Бойко Борисов. Това е партия, която не спира да мечтае за властта, както наркоманът не спира да жадува за кокаин.
ГЕРБ е партия от нов тип – тя имитира управление, а всъщност е телевизионно явление, което може да живее единствено от екрана на телевизора. И всъщност за мен именно тв страната на ГЕРБ е обяснение за това, че тази партия все още мърда в политическото пространство. Тя просто прилича на сериал, който е прекъснал в най-странния момент, и публиката очаква да види дали режисьорът целенасочено е свършил филма така, или има някакво продължение, което ще разбули мистерията.
Проблемът с близостта в социологическите проучвания на БСП и ГЕРБ се пораждаше дълго време от това, че ГЕРБ и БСП са врагове на думи, но теоретично погледнато, не се различаваха кой знае колко като предложения за действия в икономиката. Смятам обаче, че от няколко години насам БСП ясно е заявила един нов ляв курс, много по-автентичен и смислен, но избистрянето на това идеологическо различие иска време.
ГЕРБ пък са като древнобудистки мъдрец, който е втренчен в своя пъп и очаква да бъде просветлен. Упоритият отказ на Борисов да променя каквото и да е в политиката на своята партия, освен лицата, е сигурен знак за интелектуална кухота на тази партия.
- Винаги сте говорили и писали жлъчно, с омерзение и не на последно място, със снизхождение за ГЕРБ. Как си обяснявате популярността на ГЕРБ, Борисов, Цветанов?
- А защо продължава да е популярен Сталин? Защо все още има хора, които твърдят, че кръволокът Александър Цанков е политически титан? Наскоро ми попадна романа на Виктор Ерофеев „Добрият Сталин”, който е посветен именно на подобно политическо самопознание.
Сталин е проблематичен образ в Русия, защото анализът му докосва дълбини, в които никой не иска да се взира. Борисов е подобна фигура. Борисов е въплъщение на самодостатъчната си политическа посредственост. Човек, чиято идея за политика стига до разказването на виц. Управленец, който смята, че върховна изява на държавничество е появата в сутрешен блок. Партиен лидер, който е убеден, че подкрепата на Ивана е по-важна от която и да е друга подкрепа.
Големият проблем обаче е друг. Проблемът е в част от българската интелигенция, която е готова да припознае Борисов, въпреки че той е бодър продукт на обществената деградация на страната. Само защото е срещу БСП, Борисов е припознаван дори от десницата на „умните и красивите”, която романтично намекна, че оставя вратата си отворена за мощния и силен батко.
Аз не мога да се сърдя на хора, които подкрепят Борисов, въпреки че никога няма да съм в състояние да разбера техния избор. Но имам правото да съм бесен и гневен на интелектуалци, които флиртуват с ГЕРБ и отказват да споделят очевидното, че чрез партията на Борисов в българската политика бе вкаран раков тумор, който се разраства непрекъснато.
И повечето от интелектуалците, които се хващат на този танц с дявола, всъщност ще ви убеждават, че те са едва ли не най-великите демократични умове, които някога са се раждали. Подмяната е страховита. Те всъщност не са по-различни от сталинистите.
После как да няма популярност политическият монстър Цветанов – Борисов. Той получава легитимация всеки ден, в който някой десен малоумник продължава да си мисли, че ГЕРБ е партия, с която можеш да си приятелче, та току-виж те вкарала в парламента.
- Как изглежда ЕС през погледа на журналиста Александър Симов? А на политика Симов?
- През погледа на журналиста ЕС прилича на умопобъркана говорилня, която не знае какво иска, нито в каква посока се носи. Опасявам се, че през погледа на политика картината не е по-различна. Журналистът Симов обаче може да си позволи да бъде краен в оценките си и ироничен в тях. С удивление започвам да наблюдавам, че политикът Симов всъщност е оптимист за бъдещето на ЕС, стига той да се върне към своята социална основа и да престане да бъде съюз, който мисли повече за банките, отколкото за хората.
- Какво трябва да се промени през следващия мандат на Европейския парламент?
- Това е тема за роман. Аз ще откроя две. Първо – Европейският парламент за първи път ще може да избере лично председателя на ЕК. Не бих слагал нещо толкова популяризирано тук, ако вече не вървяха опасенията, че има паралелни кандидати за този пост, а не тези, за които европейците гласуват като официални номинации. В този смисъл ЕП е длъжен да отстои правото на хората да посочат шефа на ЕК, а не тази фигура да става обект на задкулисни договорки.
И второ – предстои вероятно най-сериозната тема – гласуването на Трансатлантическото споразумение със САЩ, документ скандален и порочен, който трябва да бъде незабавно отхвърлен в този му вид, защото дава такава свръхвласт на големите корпорации над националните правителства, че все едно тази фантазия е изкарана от някакъв ненаписен роман на Джордж Оруел.
- Характеризирате Жозе Барозу като „най-бездарния, най-скучния и най-безидейния лидер“. Какво ви кара да мислите така?
- Барозу, по-точно водената от него политика, не успя да реагира адекватно на кризата от 2008 година. Европейската комисия като шизофреник се вкопчи в идеята, че бюджетните ограничения са някакво магическо лекарство, което моментално ще реши всички проблеми.
Виждаме, че вече 6 години този лек просто не сработва. Нали това беше дефиницията на лудост – да правиш едно и също, а да чакаш различен резултат. Истинският лидер си личи в ситуация на криза, а Барозу се провали на този тест.
- Какви са личните ви послания като кандидат за ЕП? Имате ли конкретни обещания?
- Личното ми послание е: „Силни сме, когато говорим с гласа на хората”. Зад това банално изречение стои моето разбиране, че депутатът трябва да формира политика едва след като се допита и чуе гласа на хората. Знаете ли какво най-често ми казват те – „моля ви, независимо коя партия управлява в България, в Европарламента не гласувайте срещу националните интереси и не хулете правителството”.
Хората са изтощени от това да чуват как българи се опитват да изнесат вътрешнополитическите битки на европейски терен. Длъжен съм и ще се съобразя с това желание на хората.
- Всички коментатори са единодушни, че евроизборите са тест за възможни предсрочни парламентарни избори. Какви точно са въпросите в този тест според вас?
- Въпросът в този тест е само един: „Има ли алтернатива това управление?”. Само преди няколко месеца всички бяха единодушни, че да, алтернатива има и тя ще разцъфти като вълшебно цвете от стихосбирка на романтична поетеса на изборите. Какво се получи обаче?
Протестите отшумяха, без да оставят следа. „Умните и красивите” емигрираха обратно във виртуалното си безвремие и сякаш никога не ги е имало на този свят. От „Ранобудните студенти” дори не е останал спомен, с изключение вероятно на някоя и друга бутилка с бира, скрита от очите на преподавателите. Значи това са били протести без никаква социална основа. Истински пърформанс. Протест заради самия протест. Нещо като политическо селфи.
И заради това си мисля, че въпросът за алтернативата може да остане без отговор на тези избори. Тоест тестът да е ясен, но е възможно хората с гласа си да не го решат. Тогава ще е ясно, че предсрочните парламентарни избори също може да не са изход от това положение.
Честно казано – кабинетът на Орешарски е в пъти по-добър от кабинета на своя предшественик. А май ще се окаже, че след цялото вувузелене „умните и красивите” все пак ще направят опит да върнат именно Борисов на власт.
- Внушава ли ни се, или наистина българите сме второ качество хора в ЕС?
- Такъв опит има. Няма смисъл да го отричаме. Прави чест на повечето български евродепутати досега, че се противопоставят на това. Но организирането на цели кампании, в които българите са представяни като някаква емигрантска заплаха, не говори добре за политическия климат в ЕС.
- И все пак в десните среди и особено в ЕНП все повече се оформя стратегията „Европа на две скорости”, която оставя България и други страни в периферията на ЕС…
- Ето това е страшното. Всъщност това е истинската тема. Политическото безсилие на десницата да се справи с кризата роди порочната идея, че Европа може да се развива като бананова република – един кръг от елитни страни, обградени от периферни държави, които да бъдат със статут на гето.
Смятам, че именно в този дух трябва да разчитаме резолюцията срещу „Южен поток”. Тя на практика удря не по Русия, а по страни, които разчитат на „Южен поток”, за да подобрят икономиката си. Ето още една задача на българската политика – тя трябва усилено да противодейства на такова развитие.
- Прогнозирате ли предсрочен парламентарен вот?
- Нека да видим резултата от евроизборите. Но не мисля, че има партия, която да е готова за предсрочни избори. И може да се окаже, че напук на апокалиптичните прогнози – тази година ще се разминем без други избори.
- Как коментирате често задавания от националистите въпрос: „Защо да сме длъжни на Европа?“.
- С един кратък отговор: „Защото сме европейци, тъпако!”.
- Преди 10 години, когато ни приемаха в ЕС, повечето българи искрено очакваха страната ни да тръгне към по-добро, да заживеем по европейски, а не по бай Ганьовски правила. Това не се случи – защо?
- Българските политически елити се провалиха в защитата на ясни български интереси при влизането в ЕС. Да не говорим, че ЕС ни бе представян като утопия, като някакъв клуб на богатите, в който, щом влезем, веднага ще ни настанят във ВИП сепарето, ще ни поднесат черния хайвер и ще ни запалят пурата.
Членството в ЕС е отговорност, както и желание за промяна. Опасявам се обаче, че елитите искаха само декорите на промяната, но не и същинското представление. Заради това сме затворени в тази лоша реалност, която е като Параграф 22. Мисля си, че изход има, но трябва да предупредя – няма да е лесен, нито бърз.
- Напоследък разсъждавате по руско-украинската тема. Бяхте и единственият български журналист на референдума в Крим. Как бихте систематизирали позицията си по отношение на събитията там?
- Именно защото бях единственият журналист там, не спирам да се удивявам на количеството от специалисти, които се появиха по тази тема, и как всеки от тях се прави на говорител от последна инстанция.
Сега систематизирането на позицията ми. Нека да го кажа открито, дори и крайно – Крим никога повече няма да бъде част от Украйна. Тази глава в историята е затворена. На мен директорът на болницата в град Красноперекопск в Крим ми каза: „Не ние се отделяме, Киев ни загуби”.
В България ние много говорим за грешките на Русия, но никой не отделя внимание и да систематизира грешките на новата власт в Украйна. Не можеш да искаш единоначалие в страна, в която има толкова много етноси. Не можеш да налагаш украинския като единствен в държава, в която това ще се приеме като челна политическа атака.
Не можеш да гледаш поощрително, когато автобуси с въоръжени хора нахлуват на територията на една автономна република в твоята държава и налагат „демокрация” с автомати. Около всеки такъв геополитически хаос има много политически интереси и конфликти, но като цяло според мен гражданите на Крим с радост се махнаха от Украйна.
Отделен въпрос е трябва ли този референдум в Крим да бъде признат. Не смея да дам категоричен отговор. От една страна, дори във Великобритания промениха вече картите и изкараха красивия полуостров от състава на Украйна, от друга страна обаче, това второ прекрояване на границите на Европа след случая Косово е доста опасно. Знам обаче друго – мнение по този въпрос, основано на твърдението „Русия винаги е в грешка”, е тъпо мнение.
- Реагира ли България адекватно на конфликта в Украйна?
- Можеше да реагира и по-адекватно. Отново ще повторя нещо, което не се изморявам да повтарям – България има уникално предимство в ЕС. Ние сме страна, която познава, разбира и дори, смея да твърдя, обича руснаците. Хайде, нека да приемем, че последният глагол е твърде емоционален. Но България можеше да се превърне в посредник, в територия на диалог, в страна, която търси компромис.
Европейският политически елит показа абсолютно непознаване на Русия и на нейната политика, а ние можеше да помогнем. Вместо това България предпочете на някои места да се включи в хора на тези, които скърцат със зъби на Русия, а това не е политика, а само имитация на политика.
С насилие този конфликт няма да бъде решен. Още по-малко с размахани във въздуха юмруци. Пропуснахме шанса си да станем стратегически център в търсенето на решението. В този смисъл не реагирахме адекватно докрай. Но България все пак се предпази от това да бъде сред ястребите в Европа по отношение на въпроса със санкциите. В този случай считам това са успех.
- Както и в много други отношения, когато заговорим за Русия и Украйна – или те изкарват „путинист и рубладжия“, или си от „добрите“, които са „десни“, „либерали“, „красиви“, „млади“, „антипутинисти“. Защо така? Кога ще станем нормални българи? Има едно псевдоевропейско говорене сякаш…
- Наскоро някъде споделих, че винаги, когато се опитваш да разсъждаваш критично по някоя тема, която десницата смята за свой монопол, ще се намери кандидат за лакей, който да те изкара първи путинист на земята. Това тяхното е пародия на мислене.
„Умните и красивите” всъщност се оказаха свръхзадръстени от клишета, които не могат да изпълнят със съдържание, и заради това се провалиха политически. Това е не само псевдоевропейско говорене, това е псевдогражданство. Граждани, които паразитират около грантовете на чужди фондации.
Заради това те се държат като Гьоринг на екстази – довеждат всеки въпрос до пълния му абсурд и провалят всяка идея за смислен дебат в България. Тоест няма да можем да бъдем нормални българи, докато има наши сънародници, които смятат, че лакейниченето е основното им житейско кредо.
Знаете ли – има една книга, фототипно издание на тефтерчето, в което Христо Смирненски е писал до последния си час. На една от страниците той си прави страхотна игрословица с думата лакей, образувайки от нея много други думи като „лакейченца” и други. Смятам, че той вероятно е усещал целия драматизъм на това българско отношение към света.
- Няколко думи за процесите в БСП – разцепи ли АБВ партията?
- Категорично не. АБВ е проект на едно его, политическо продължение на това его. Егоизмът на един самозабравен човек не е в състояние да разцепи партия с идеи и традиция като БСП. Това говори единствено и само колко малко Първанов всъщност е познавал партията, на която е бил лидер. Тъжно е.
- Вашата прогноза за резултата на движението на Първанов на 25 май?
- Пълен и категоричен провал. Това ми показват звездите. Целта на АБВ обаче е друга. Много време не исках да вярвам, че Първанов и Борисов са в комбина, но сега виждам, че речникът на АБВ и ГЕРБ е един и същ. Опорните им точки са като под индиго.
АБВ е опит за забиване на нож в гърба на БСП. Но пък появата на подобно явление в този момент лично мен ме зареди с оптимизъм. Щом ГЕРБ прибягнаха и до този похват в своето поведение, значи БСП сериозно ги е изплашила. Има нещо хубаво, когато злите сили се страхуват, не смятате ли?
- Вечното определение за БСП е „столетницата“ – има ли шансове партията да се подмлади в близко време и за в бъдеще?
- Наскоро на обучение на млади социалисти, в което участвах, една група младежи сътвориха слогана – „БСП – на сто години, но още хваща окото”. На мен този слоган ми хареса, защото показва, че БСП не е партия на миналото, а е политическа сила на бъдещето. Цяло едно ново поколение млади социалисти в момента навлиза в активната политика и си мисля, че ще чакаме само добри новини от тях.
На мен определението „столетница” не ми пречи, защото колко други партии могат да се похвалят с такава история? Аз, като социалист, знам кои са били моите предшественици, мога да чета техните статии, книги, да се откривам в техните думи, идеи и идеали. Другите партии са дърво без корен. Еднодневки за бърза употреба.
А през всичките години на своето съществуване БСП е била забранявана, преследвана, заклеймявана, а ето, че и днес е тук, днес отново много хора свързват надеждите си с нея. Понякога си мисля, че това е основната причина за омраза срещу БСП. Тя е партия с памет и с идеен потенциал, който може да развали сметките на много бъдещи измислени герои.
