/Поглед.инфо/ Ако някой някога се е съмнявал, че в България се появява мощна интелектуална и лява алтернатива на дясното политическо статукво, просто трябва да прочете култовата статия на Евгений Дайнов със заглавие - "Те танцуваха само едно лято - възходът и падението на "новите леви". Няма по-добро доказателство за стойностен живот от преждевременно написания некролог. Опитът за набързо организирано погребение говори единствено за лека форма на страх, че през изминалата година се случи нещо невиждано в българската политическа история - интелектуалният монопол на десницата бе сринат в пух и прах. Едва когато се появиха необходимия брой хора, всеки със своите собствени и различи идеи, които е трудно да бъдат обобщени с твърде клишираното "нови леви", се видя, че по време на целия преход десните шарлатани са ни пробутвали нещо като свръхзадръстващ артериите захарен памук. Изглежда сладък, но не оставя следа. Уж го има, но човек може да се загуби в безкрайните му нишки и лабиринти. Десните теории дотолкова бяха опротивяли на хората, така бяха намразени, че десницата направи опит да се откаже от тях в името на оцеляването на нейните видения. Точно заради това в разгара на протестите се появи идеята, че "няма ляво, няма дясно, има само народът срещу олигархията". Под този лозунг човек можеше да види как протестират хора, които се вписват в определението за "олигархия" като Ивана във фолкмехана. Десният провал си пролича във факта, че и до днес най-кресливите представители на тази политическа общност до откат ще твърдят, че са всичко друго (граждани, протестиращи, разгневени), само и само да не стоварят истината за политическите си идеи, защото знаят, че ще получат единствено и само презрение.

Проблемът в статията е, че Дайнов, като романтичен поет от викторианската епоха, съвсем не е правоверен на своите политически блянове. И понеже основното му обвинение е, че новото ляво не се е опирало на факти, то задължително (като английски консерватори, прекалили с четенето на мемоарите на Маргарет Тачър) трябва да се опитаме да прегледаме неговата фактологическа основа. И още в началото се натъкваме на първата пукнатина в пейзажа. "Създаде се впечатлението, че оттук насетне олигархията е обсадена не само, по традиция, отдясно, но и отляво", кава Дайнов. Олигархията по традиция била обсадена отдясно? Това е все едно да кажеш, че по традицията порното е ненавиждано от русите порноактриси. Всъщност, още от това изречение започва политическото разделение, което Дайнов се опитва да представи едва ли не като нещо незначително. Най-важният въпрос, който разкъсва българското общество, е за това кой носи вината за проваления преход. Днес, когато кресливите остатъци от психодясното се разкъсват от екзистенциална злоба и ръсят киселинни слюнки срещу всеки, който се опита критично да коментира статуквото, те трябва да си дадат ясна сметка, че именно техният политически провал, който се състои в това, че дадоха на безценица собственост в ръцете на олигархията, прави българите скептични към всяка форма на различен проект за обществото. Именно защото десните днес се опитват да се откажат от своето виновно минало и по криминален начин да стоварят цялата вина върху гърба на другите, не е възможен какъвто й да било свестен обществен разговор, преди да се види, че шизофреничната част от политическото пространство се е отказала от своята амнезия и почва да си припомня неизброимите си вини срещу здравия разум и благополучието на българите. В противен случай, всяка дискусия става неравностойна, защото десните се опитват да я водят от полунебесни позиции, все едно те никога не са кацали върху земята, а са се реели в пухкавите облачета, докато преходът някак от само себе си и с помощта на мръсните и долните комунисти унищожи българската икономика и потопи три-четвърти от народа в драматична бедност.

Парадоксално е, но основната теза в тази статия може да бъде сведена до изречението: "Новите леви не са леви, защото не приличат по нищо на десните". Дайнов е в плен на една утопия, че е възможен някакъв общ фронт на леви и десни за гражданска чистота на отечеството. Това, за което е сляп обаче, е, че подобно нещо е неосъществимо заради факта, че десницата отказва категорично да поеме отговорност. Тя все се опитва да наподоби Афродита, която постоянно излиза чиста от морската пяна, но в една страна, задръстена от подлости, десният псевдоморализъм вече е като радиация, която ги прави неспособни на взаимойдействие с който и да е друг. Новото ляво възниква като порив не с идеята веднага да създаде реална алтернатива, а да натрупа необходимия базисен масив от критика срещу дясната икономическа мисъл. Защото това е голямата и много драматична липса в статията на Дайнов. Той проследява позициите на новите леви за протестите, Украйна и кабинета, но пропуска, че основният им фокус винаги е бил срещу бесуващата идеологема, че свободният пазар без регулации е отговора на всички социални и политически търсения. И това е голямата подмяна на текста.

Заради това, в последната си част, той става заклеймителен, а не аналитичен. Всички леви са обявени за путинисти (защото си личи, че на Дайнов му е трудно да се ориентира в лявото пространство, което е разбираемо. На мен в дясно всички ми изглеждат като един и същи клонинг на Ханибал Лектър). Това в дясното чернобогословие е максималната степен на тревожност. Всичко, което излиза от зададените рамки е путинизъм. Путинизъм е дори самото желание на някой да не мисли със спуснатите отгоре клишета и да не вярва в прекрасния нов свят, който ще дойде, когато сменим проклетите етнобаничарници с Макдоналдс. В този смисъл проектът на левите, който липсва на професора, всъщност през цялото време е пред очите му, но той не може или не иска да го види. Критиките към западната политика съвсем не са "напускане на територията на Европа", а опит Европа да бъде дефинирана по различен начин, без неолибералните подлости и икономическите догми, които изсмукват ЕС и не му позволяват да излезе от кризата вече 6-та година. Антиевропейско е всъщност поведението на десницата, която възприема ЕС като някакъв веднъж завинаги направен музей на садомазохистичните удоволствия, където всичко е така съвършено, че не се нуждае от доработка. Защото никой никога не е работил повече срещу Европа, отколкото десницата, а и нейните сателитни анализатори, които нито за момент, ама нито за момент досега не позволиха на никого да се опита да направи критичен анализ по европейска тема и да се опита да се почувства като истински европеец, който обаче е в състояние да изяви критично мнение. Не напразно Дайнов приравнява либералната демокрация с ЕС, което е все едно да приравниш пастата си за зъби със стоматолога си. Демокрацията е съществувала много години преди да получи прилагателното "либерална".

Антиевропейската десница заради това сатанизира всеки различен ляв порив, защото единствено и само той носи универсален европейски дух, непримиряващ се с готовите клишета.  Това е антидемократичен порив, защото не е в състояние да се справи с идеята, че светът е черно-бял. Заради това винаги, когато чета десни текстове, се сещам за пиесата на Бертолт Брехт (оо, как може този путинист да цитира комунист!!!!) „Неудържимият възход на Артуро Хи”, която е изключително смешна пародия на нацистите, представени като гангстери от Чикаго. Всеки път, когато видя някой от десните да се прави на моралистичен критикар, ми напомня на пародийната карикатура на Хитлер, която уникално е нарисувал Брехт. Не, не казвам, че те са фашисти. Твърдя, че са карикатури.

И последно. Това ляво, към което е насочен обвинителният пръст, съвсем не е единно, че да може да бъде подведено така мащабно под общ знаменател. Евгений Дайнов се опитва да им пее погребален тропар, но, според мен, така се е унесъл от протяжната си мелодия, че не е усетил как да спре. Некрологът е станал твърде дълъг, монотонен и тежък, за да може да бъде приет сериозно. Танцът на новото ляво няма да спре само за един сезон. И авторът на текста го знае. Подозирам, че с тази статия просто иска да си подсигури билети за първия ред за новия сезон на шоуто.