/Поглед.инфо/ Полуостров Крим е едно прекрасно място, с неопорочена прелест. От каменистите брегове на Евпатория до плажовете на Ялта това е земя на слънце, прекрасни хора, главозамайващ коняк и легендарното масандрийско вино, което е карало поети от различни националности да създават философски оди или балади за дългите крака на славянките и техните палави погледи. Заради това изглеждаше като висша форма на несправедливост, че именно това обляно в светлина парче земя изведнъж стана съсредоточие на внезапна и тъмна геополитическа буря. Изведнъж целият свят научи какво точно е Крим, научи се да го намира на картата, а западните медии най-накрая направиха разлика между Одеса и Севастопол. Предизвестената битка за Крим, обществените конвулсии на новата власт в Украйна, рязката промяна на политиката на Русия, объркването на Европейския съюз, всичко това бяха елементи от един свят, който започва да се променя и човек трябва да претендира, че е кръвен роднина на Ванга, ако иска да му повярват, че наистина знае как ще се промени планетата.

На този епичен фон обаче аз имах щастието да вляза в окото на бурята и да бъда в Крим по време на референдума за присъединяване към Русия на 16 март. Оказах се единственият чуждестранен наблюдател в красивото градче Красноперекопск, което се беше сред рекордьорите на полуострова по активност на гласуване. Близо 88 на сто от жителите на града излязоха да подадат своя глас, а 94 на сто бяха категорично за излизането от Украйна.

Именно на място човек може да види, че освен дипломатическа война със заплахи за санкции, се води информационна война, която е дори по-ожесточена и яростна от първата. Почти всичко от написаното в западната преса се оказа една грандиозна лъжа. Хората не излязоха да гласуват под дулата на руските автомати или военни части. Те пускаха бюлетини с идеята, че най-накрая поправят една огромна историческа несправедливост и се завръщат у дома. "Вече наистина не съм хрушчовски подарък", ми каза една възрастна жена на около 70 години. Тя имаше предвид онзи знаменит момент от властването на Никита Хрушчов, когато през 1954 година той присъединява Крим административно към Украйна. 60 години по-късно, "подаръкът" вече отказа да се подчинява на властта в Киев, защото видя у нея единствено желание за конфронтация и изнасяне на въоръжени отряди, които потрошават сгради в името на "демокрацията". Кримчани потърсиха помощ от Русия, затвориха сухопътната си граница с Украйна и свикаха референдума, който даде началото на светкавиците и гръмотевиците на бурята, за която говорихме по-горе.

Разбира се, когато човек е пред лицата на обикновените хора, трудно може да опише живота им с политически термини. Украинци, руснаци и татари (независимо от твърденията, голяма част от татарите бяха за присъединяването към Русия) не разсъждаваха за своите действия с геополитически понятия. Те просто искаха различен живот, сигурност и спокойствие. Искаха да се върнат у дома.

Но защо се случи така, че Крим, който над 20 години бе автономна република в състава на Украйна, изведнъж направи този рязък завой и се реши на грандиозната стъпка. В много други статии ще прочетете един основен отговор - гадът Владимир Путин с интриги, войска и пари е вдигнал Крим на крака, за да държи Украйна в нестабилно състояние. Елементарността на това обяснение трябва да действа като зъбобол на всеки човек, който е свикнал да мисли, но тази пропагандна схема се повтаря толкова дълго, че човек започва да приема елементарните лъжи като естествен фон и на най-голямата политика.

И понеже в останали статии ще прочетете безкрайно много анализи на тема "как Путин прецака света и развали спокойния обяд на Обама и Меркел", ще се опитам да дам една различна гледна точка. Откъсването на Крим от Украйна е преди всичко голяма и идиотска грешка на новата власт в Киев, на премиера Арсений Яценюк и на президента Александър Турчинов.

Дори и да приемем тяхното идване на власт като демократичен процес, което е безкрайно съмнително, защото те погазиха конституцията и все пак дойдоха на ръцете на хора с маски, които и до днес тероризират Киев, то е трудно обяснимо защо първият акт на Радата бе да отмени закона за езиците и да постанови, че украинският става единствен официален език в една страна, която изобилства с многобройни етнически малцинства. Вярно е - Турчинов спря тази отмяна, но духът бе изпуснат от бутилката. Източната част на Украйна, и особено Крим, където идеологията на майдана не бе приета в нито един миг, се оказаха в политическа изолация, отдалечени от взимането на решения за бъдещето и подложени на терор от страна на въоръжени групи, които с автобуси, като моторизирани отряди на "демокрацията", обикаляха из източните градове, за да насаждат принципите на новата власт.

Яценюк и Турчинов не поискаха, а и вероятно не са в състояние да спрат непрестанния екстремизъм на групата "Десен сектор", чийто лидер Дмитрий Ярош стана знаково име за изповядването на нетърпимост, антисемитизъм и откровено насилие. Ярош, който добре знае, че на демократични избори няма никакъв шанс да попадне във властта отново, направи и невъзможното, за да създаде ситуация, в която Майданът просто да не се разпуска, а безвластието да обхваща все повече и повече части от Украйна. Тази теория, която по троцкистки можем да кръстим "перманентен майдан", започна да дава своите черни плодове в Киев, а белезите от нея можем да видим в интернет - депутати пребиват шеф на телевизия, защото е пуснал пряко реч на Путин, части от "Десен сектор" обикалят районните прокуратури и бият пред камерите прокурори. Тази атмосфера има изключително малко общо с демокрацията. Това фино насилие, което се толерира от запада, само защото то е контра на Путин, се усеща като част от виновното настояще на Украйна и именно то стана причината Крим да избере нова съдба за себе си и да влезе в състава на Руската федерация. Именно вакуумът във властта в Киев създаде условията за това Украйна да започне да се разпада като държава, а ако страните от ЕС продължават да държат очите си широко затвореи пред яростта на бандитските групи, не е сигурно, че и източната част на Украйна ще остане мирна. Заради цяла серия от грешки, просто пред очите ни се ражда една нова трансформация на света, която обаче дори не е в състояние да опише истински ситуацията. Признавам - Путин не е ангел и няма да спечели класация за най-демократичните лидери в Европа, но украинските му аналози са демократи само на думи, докато тайно се опияняват от първичната сила на площадните бандеровски групи.

И заради това слънчевият Крим се превърна в началото на новия свят. Полуостровът стана втори прецедент, след Косово, когато виждаме как се преначертават граници в Европа, а по всичко си личи, че очевидно това е само началото на промяната.

И точно тук, както в добрите драматични филми, и Западът и Русия направиха по една грешка, която на този етап унищожава възможността за какъвто й да диалог. Не друг, а гуруто на дипломацията Хенри Кисинджър написа статия, в която предупреди, че сатанизацията на Путин е непродуктивна политика и само вреди на САЩ, а и на Европа. Сатанизирането на руския лидер изобщо не помага за разбирането на стратегическите цели на Русия или пък за мотивацията на нейните действия, а да не говорим за това, че подобен тип отношение действа като адреналин на рейтинга на Путин. В момента той се ползва с популярност в прослойки в руското общество, които доскоро се бърчеха нос щом чуеха името на президента си. А грешката се корени в разбирането, че към Русия можеш да се отнасяш като към СССР, въпреки че това са две съвършено различни страни. Вероятно старите навици от Студената война не умират лесно, но сатанизацията на Путин прилича на това да се опитваш да лекуваш болки в корема с баене, вместо да отидеш да си купиш хапчета от аптеката. Времената са други.

Грешката на Путин, която вероятно той тепърва ще разбира, е неговият опит за изолация от целия свят. В съвременната реалност това е почти самоубийствен подход, защото без съюзници не можеш да спечелиш реално, която и да е битка. Русия реагира иронично на заплахата от санкции, но все пак, с европейските страни е по-добре да говориш, отколкото да им подхвърляш заплахи. Първата ситуация носи реална полза, а втората единствено депресивното усещане, че светът върви уверено към нова Студена война, която този път ще се води по-ожесточено от всякога.

На този фон доста провинциална и странна изглежда българската позиция. Външният министър Кристиан Вигенин успя да вбеси целият електорат на БСП с позицията си на новоткрит ястреб. Не остана по-назад и президентът Росен Плевнелиев, чийто водевилни изяви на полето на международната политика заслужават "Оскар" за най-добра комедийна роля. В опита си да се изяви като интелектуалец и международен спец едновременно, в телевизионно предаване той блесна с крилатата фраза: "Достоевски, Толстой и Чайковски не пратиха войски в Крим". Пред това историческо откритие очевидно трябва или да се мълчи, или да се плаче. Но България за пореден път пропусна най-добрата си роля, която можеше да има, защото в ЕС тя е единствената страна, която може да разбира Русия и да стане посредник за истински диалог. Но за пореден път, с безпогрешен лакейски инстинкт, много от политиците се опитаха да бъдат по-големи ястреби от политиците в самата Европа, което подсказа не само дефицит на опит, но и дефицит на морал. Истината е, че България и Русия са толкова дълбоко свързани страни, и то не само по икономическа линия, че всяко талибанско поведение може да предизвика единствено ярост, трусове и внасяне отвън на разделения, които не са необходими на и без това разделеното българско общество. И скърцането на зъби към Русия съвсем не е израз на някаква европейска позиция. Това е просто опит за прикриване на неспособността за формулиране на траен политически интерес на нашата страна и неговото неотклонно спазване. Именно при разгарянето на такива световни кризи се вижда провинциалната трагедия на българската политика, която не иска да види друг хоризонт освен участието в поредния телевизионен блок. Това, дори още петнайсет Студени войни да се водят, сигурно няма да се промени.

Моята надежда е обаче, че в света няма да се промени и друго. В Крим видях как празнуват хората, когато резултатите бяха обявени. Тогава един украинец ми обясни, че традиционната руска запивка е силно ритуализирано действие. Първият и вторият тост са по обща тема, но третият е задължително за жените. При него мъжете стават на крака и отдават почит на нежните половинки. "Само да уточня - след това 18-ия, 25-ия и 34-ия тост също са жените", каза ми още почти сериозно украинецът. И вдигна тост за жената, която обичаше в този момент - "майка Русия".

Надеждата ми е, че това няма да се промени. Не, не тостът за Русия. А идеята, че когато хората един път седнат на една маса, все пак ще успеят да се разберат.

Дори и с цената да издържат до 34-ия тост.