Преди два дни чух разговор между журналистки, който общо-взето беше следния:
- Тази пък (говорещата визираше своя колежка от конкурентна медия) какво ми се прави на Памела Андерсън...
Нейните слушателки сбърчиха чела, все едно да приличаш на Памела Андерсън е най-голямото падение в този свят. После бяха разменени и други епитети, които не ще спомена тук, защото ще разваля всяка романтична представа за това какво представляват разговорите между жени. Всъщност професията ми е дотолкова феминизирана, че постоянно ставам свидетел на това как една жена е в състояние да говори срещу друга с речник на който дори и маркиз дьо Сад би завидял..
В света на съвременната градска интелектуалка Памела Андерсън е медийно чудовище, което убива смисъла от всички статии посветени на женската независимост в списание "Космополитън". Нещо повече, русата канадка е станала нещо като зловещ тотем и постоянно се дава за негативен пример все едно не говорим за дама, която така романтично може да тича по плажа, че да накара сърцата на сто тийнейджъра да затиктакат като бомби поставени от Ал-Кайда, ами за някакъв нов градски демон, който смуче интелектуална енергия от всемира.
Понеже дълбоко в себе си нося душата на анархокомунист, всяка несправедливост дълбоко ме дразни. Така и не можах да си обясня презрението, което някои хора изпитват към Памела Андерсън.
Днес вече трябва да осъзнаем едно - тази блондинка, чийто цици за десет години нараснаха три пъти, отдавна вече не символизира единствено себе си, а стана модел, който ни говори много за света, а защо не и за вселената. И това знание, ако го разчетем правилно, всъщност е позитивно.
Памела Андерсън днес, дори и остаряла и с три брака зад гърба си, отдавна не представлява единствено просто блондинка по която въздиша едно поколение от закалени и вдъхновени еротомани. Тя символизира нашият медиен свят в който едно обикновено канадско момиче след като премине през магията на телевизията, обетованата земя на "Плейбой" и алтернативната реалност на пластичната хирургия е в състояние да стане една от най-големите знаменитости, непреходен символ и причина за сексуалното пробуждане сигурно вече на три поколения.
Как можеш да мразиш такава жена?!
Аз нямам отговор на въпроса.
Памела Андерсън записа името си със златни букви в историята на сексуалните архетипи. Картината на това как точно тази блондинка тича по плажа на Малибу само по червен бански, с нещо наречено буй в ръката, промени западната цивилизация по положителен начин. В света в който Памела Андерсън е съществувала е много по-трудно да се обявиш за фанатичен консерватор и да настояваш жените да носят поли минимум до глезените. В този смисъл пък спасителката на плажа е олицетворение на окончателното освобождение на жената от травматичния поглед на проповедниците.
Ето защо смятам, че да кажеш на една жена, че се прави на Памела Андерсън не е обида, а комплимент.
В нашия свят ми прави впечатление и друго. Памела Андерсън често е обиждана по отношение на интелект, а изказващите се в тази посока обикновено са доста скептични по въпроса дали блондинката изобщо притежава такъв. Това съмнение според мен е невалидно, особено след като самата Андерсън никога не е заявявала претенциите да има знания на професор от Оксфорд. Според мен единственото което канадската дама някога се е опитвала да символизира е, че една медийна блондинка никога няма да спре да търси своето собствено щастие и то по начин по който точно тя го разбира, независимо от разрушителното внимание към нея и непрестанният блясък на папарашките фотоапарати.
Радвам се, че успях да напиша тези думи за Памела Андерсън. Убеден, че щяха да тежат повече, ако ги беше писала жена. Но във времена като тези когато природата окончателно отписва мъжете от своите планове (има много признаци за това) вероятно нашата роля е да стоим на пост и да хроникираме героините на света, който идва....
