Тези, които днес говорят така разпалено за Украйна, всъщност я познават твърде малко. Не пресилвам с това твърдение - изчетох десетки мнения, в повечето от които преобладаваше патоса за сметка на реалното познаване на ситуацията. Цялата българска протестърска мисъл се е пренесла виртуално на майдана в Киев, което аз генерално оценявам като положително, защото има смисъл България да се вълнува от света.

Само да не си помислите, че съм тръгнал да критикувам протестите там. Протестите в Украйна имат много по-голяма база и основание, отколкото протестите тук. Тукашните протести се опитаха да измислят геополитически избор, пред който е изправена страната ни, но това остана една мрачна кафкианска фантазия, защото България е пример за страна, направила своя избор. Финито. Един ден след 50-60 години потомците ни може и да дискутират търсенето на друг път, но поне дотогава мрачните предсказания за излизане от ЕС звучат по-скоро като политически махмурлук.

Виж - в Украйна положението не е такова. Украйна е една драматично разделена страна, чийто две (всъщност три) части съществуват съвместно, единствено по пътя на някакви остатъци от литературна фантазия. Заради това опитът за прокарване на аналогия между събитията в Киев и събитията в София е сюрреализъм от висша степен. Знам, знам, животът е несправедлив - поднася на украинците истинска история, а на нас ерзац, но това е разликата между държавата на кръстопът и държавата, която е поела по пътя. Както и ми е смешна аналогията между 1997 година и Украйна сега. През 1997 година в Украйна беше Оранжевата революция и тази революция се сгромоляса страховито, защото политическият елит, който в Украйна се нарича "проевропейски", всъщност е достатъчно крадлив, за да унищожи всяка симпатия към себе си. Сега времената на Юшченко/Тимошенко са позабравени и това е нов повод да търсим преки политически аналогии между България и Украйна, ама това поетично въображение вече се изтощава драматично.

Нямах намерение да пиша този текст, но попаднах на разни протестърски реакции около една статия на Петър Волгин за Украйна. Няма да казвам тук дали той е прав или не, това, което ме изуми, бяха отвратителните реакции около текста му. Оказа се, че борците за свободно слово, тези, които първи биха се самонаградили като най-големи защитници на свободата, стават тесногръди фанатици с поглед на цензори, когато някой говори неща, които не им харесват. Коя е инстанцията, която определя кое мнение е правилно и кое грешно? Изведнъж те пак се сетиха за любимия си аргумент - с парите на данъкоплатците се плащало да има мнения, които са различни от техните, а това те намират за недопустимо.

Ти да видиш!

Според мен, парите на данъкоплатците трябва да отиват именно за това - за подкрепа на всяко различно мнение, пък било то и предизвикващо киселини в стомаха на стоящия във ФБ протестър. Изумих се от факта, че тези, които постоянно дърдорят за несвободните медии, под свобода на медиите разбират единствено да показват самите тях. Всяка друга картина, идея или мнение, което не съвпада с техните, се счита не за плурализъм, а за шокиращо посегателство над ценностите. Този двоен стандарт прави много труден хладният анализ у нас, но всъщност това е риска, когато човек си има работа със сталински мозъци, изучили либералния глобален жаргон.

Но да се върнем на темата. Сега ще ви споделя нещо.

Украинците са по-добри от нас. Техният избор така или иначе ще е Европа, каквото и да говорят старите зомбита у нас. Хубавото е, че при тях Европа не е безкритичен избор, какъвто беше у нас. Обществото им реално се развълнува по темата, постави я на дискусия чрез площадите, а не, както стана тук - ЕС да ни бъде представян като някаква Аркадия на вечния просперитет.

И като говорим за Украйна, и след като сме европейци, дайте да си кажем и другата истина - ЕС постъпи изключително подло с Украйна, искайки всичко, без да даде нещо в замяна. Казват, че руският натиск върху Украйна бил груб и брутален. А натискът на ЕС - той с какво е по-цивилизован? Истината е, че, ако украинският избор бъде сведен до - или Русия, или ЕС, тази държава ще се разпадне по-бързо от пясъчен замък, пометен от огромна приливна вълна, защото половината й население говори руски. Ако някой смята, че асоциирането на Украйна с ЕС означава завинаги отмяна на руското влияние върху нея, е по-добре да си потърси родната планета, от която е паднал на тази. И го казвам с болезнен реализъм, защото, както брилянтно се изрази Петър Волгин: "във всеки случай да граничиш с империя не е особено комфортно". В този смисъл е добре да си зададем въпроса, гледайки какво се случва в Киев, дали след 15 години Украйна ще съществува като държавата, каквато е днес. Отговорът е проблематичен. Днешният протест, вероятно без дори и да го иска, разделя страната по необратим начин. Но дори и частта от Украйна, която е трайно проевропейска - западната, скоро няма да успее да се отърве от образа на Русия в главата си.

Нека да се опитаме да открием това разделение и то като използваме един-единствен легитимен източник - топзвездата на украинската литература Юрий Андрухович, роден в Галиция, тоест човек, който се отнася към Източна Украйна предимно и само с презрение. Преди няколко години списание "Факел" пусна едно есе на украинеца под заглавие "Но с обич странна",което е един от малкото автентични документи за сложните чувства на един западен украинец към Русия. В него той се опитва да анализира чувствата си към Русия и го осъществява по един фин и интелектуален начин, който е достоен за уважение. Андрухович прави интересно разделение - руснаците като индивиди са готини, ама като колективен държавен организъм го дразнят. Вероятно това е разбираемо - за един западен украинец присъствието в СССР е било вид интелектуален, ментален и физически терор.Истината обаче е и друга. Андрухович, а и хората като него, безкрайно много идеализират Европа. А се видя, че Европа не е склонна да предложи на Украйна друго, освен трохи от своята трапеза. Проблемът на протестиращите украинци е, че искат Европа като символ на нов живот, но опитът на България показва, че битието в този нов живот изобщо не се променя с космически темпове, а това зарежда бъдещето на Украйна с опасна непридвидимост. Този бъдещ конфликт е заложен в литературното есе на Андрухович, защото той, като западен украинец, изисква от Русия невъзможни неща. Той знае, че са невъзможни и заради това определя обичта си като странна, но Украйна не е в състояние да функционира без Русия. Както е вярно и обратното, че Русия има голяма нужда от Украйна.

С други думи, проблемите на Украйна днес са много. Ще станат два пъти повече в момента, в който протестите спрат, независимо коя страна ще вземе връх. Може да сте забравили как европейската преса посрещна навремето "Оранжевата революция". Във въздуха се носеха същите патетични думи, каквито се носят и сега. Опасявам се, че същото ниво на лиготия за пореден път ще препотвърди факта, че Европа е голям майстор на приказките и нулев фактор, когато опре до действията...

Но нека да приключим романтично. Не си струва един анализ по сложни проблеми да завършва трагично.

Има един роман на Андрухович "Перверзия", който, според мен, завършва с най-хубавото изречение в световната литература. Става дума за един човек, който избира Венеция за бягство от предишния си живот. Романът свършва така: "Вече е късно - вратата се е затворила зад някого, зад този вечен беглец, и Венеция е прекрасна и утринна, каналите са гладки, небето изсветлява, вятърът откъм лагуната носи аромат на цъфнали градини, ранна пролет е и има още цял половин живот..."

На мен това изречение завинаги ще ми напомня за странната Украйна, една от най-красивите и противоречиви страни в ЕС. Може би това е силата на литературата - Андрухович може би е успял да погледне в някакво утопично бъдеще, където проблемите са решени, животът е тръгнал нормално и небесните сили са раздали всекиму своето. Предстои ни да видим.

Това обаче е изречение с предчувствие за голяма буря.