Преди няколко дни (на 18 юни) съвсем тихомълком се навършиха 129 години от рождението на Георги Димитров. Днес е трудно да се говори за него, защото съвременната епоха със страстта на обществен цензор е наложила една шепа политически коректни клишета и схеми и всеки, който излезе от тях, бива разглеждан като някакъв изперкал болшевик от миналото.

България има сериозен проблем със своята по-модерна история, защото ние като общество не сме в състояние да разграничим обективният анализ на миналото от изгарящите политически страсти на съвремието. И резултатът в повечето случаи е ироничен и абсурдистки - ние не само не познаваме историята си, ние не искаме да я познаваме, защото историята у нас се използва като фабрика за митове или като аргумент в политиката, за друго тя просто не служи. Това ни прави в повечето случаи хора без памет, които не знаят накъде са тръгнали в историческото пространство.

Няма друга държава, която да си позволи да се отнася с пренебрежение към фигура като Георги Димитров. Той е теоретик на много високо ниво, много способен човек и твърдя, че, ако трябва да го опишем със съвременни термини - е бил поп-звездата на лявата идея през 30-те години на миналия век, име, което е възпламенявало мечтите и умовете на хората.

Днес (коварният контраст днес/вчера ще е проклятието на този текст) ние не обичаме да си задаваме въпроси, но ако застанем в опозиция на това разбиране, трябва да се попитаме - защо Георги Димитров е човекът, който изиграва историческата роля да стане глас на надигащия се антифашизъм по света?. Отговорът, че пропагандата го е направила такъв е отвратително банален и съответно неверен. Нито една пропаганда не може да направи от проклетника герой, от мизерника благородник и от тъпака гений. Димитров просто има качествата не само за лидер, но и за вдъхновител и заради това Лайпцигският процес се превръща във фиаско (първото и единствено фиаско за много години напред) на нацистка Германия. За престоя си в затвора Моабит, Димитров успява да усъвършенства немския си по невероятен начин, да се подготви така убедително, че да разкърти и размаже Херман Гьоринг, застанал в ролята на негов обвинител. Това не би било по силите на смотан, прост и ограничен човек, какъвто се опитват да изкарват днес Димитров. Но това е част от другото предизвикателство пред нас - ние трябва да четем историята като криминален роман, за да успеем да избистрим истината и да се отървем от умишления мрак на клишетата, злобата и интригите с късна дата.

Георги Димитров е фигура, която едновременно съчетава трагизма и силата, драмата и волята, нeщастието и интелекта. Заради това всеки опит да се говори за него със заучени схеми и съскащи от злоба гласове е обречен на неуспех и винаги ще оставя след себе си горчивият привкус на поредната манипулация. Димитров никога не е бил творение на Сталин, както се опитват да твърдят новопосветени в упоритото промиване на мозъци историци и култоролози. И целият му живот, както и трагичната му смърт не само го доказват, те са най-голямото доказателство, че докато живеем в подменена история, ние сме обречени да се давим в нашият собствен мрак отново и отново.

Заради това нека да се спрем на отношенията Сталин и Димитров, защото те най-добре разкриват мизерията на сегашните правоверни исторически шаманизми и истинското значение на Димитров като фигура от нашето минало.

Димитров не е и няма как да е продукт на Сталин. Господарят на Кремъл, разбира се, не е имал никакъв друг избор освен да подкрепи епичната битка на българина с фашисткото правосъдие, но едва ли е очаквал световната популярност на Димитров да стигне до такива висоти. Това не само му връзва ръцете, това е срещу самата природа на тоталитарната му власт. И, когато Димитров се озовава в Москва, той е имал статут на недосегаем. А това се превръща в трън в очите на Сталин. Днес трябва да гадаем за отношенията между двамата, защото руският диктатор не е оставил писмени следи за вътрешният си живот, а дневниците на Димитров изумяват с безпристрастното предаване на събитията, без нито една оценка за случилото се. Но Сталин през цялото време се опитва да демонстрира пред Димитров кой е истинският господар на положението. Двамата обвиняеми заедно с Димитров на Лайпцигския процес Георги Танев и Благой Попов са хвърлени в лагери. Кремълският тиранин прави тези репресии умишлено, за да уязви станалият много популярен в Европа българин. От днешна гледна точка това изглежда като някаква много садистична игра, но не бих се учудил, ако точно тя най-добре предава драмата на ситуацията.

Тук идва големият въпрос - имал ли е възможност Димитров да защити двамата си другари? Вече се знае, че за други случаи българинът е ходил да търси съдействие, опитвал се е да помага. Но днес трябва да сме пълни наивници, за да смятаме, че е имало дори един процент шанс Димитров да спаси съратниците си. Той ясно е осъзнавал политическият капан в който се намира. Тук започва неговият трагизъм като политическа фигура. Той е известен, но безсилен. Разсъждаващ, но е с вързани ръце. Име-икона, което няма грам свобода. И въпреки всичко Сталин прави една грешка, която по-късно поправя по кървав начин - той си позволява да подцени Димитров, мислейки си, че с репресии над негови близки приятели го е парализирал напълно.

Още един аргумент в полза на Димитров. От гледна точка на бъдещето на нас ни е лесно да тълкуваме едно или друго решение на определен човек. Но пропускаме малък факт - "мъглата по пътя", както казва Милан Кундера. Бъдещето е неясно за нас, точно, както е било неясно за хората в миналото за които говорим. Не е имало начин те да си дават сметка за последствията за едно или друго тяхно решение, за техните заблуди, самозаблуди, идеи, вярвания, мечти и цели. Днес се опитваме да тълкуваме Димитров от блясъка на някаква абсолютна историческа истина, което е абсолютна нелепица и фарс. Най-малкото, защото така сме обречени никога да не разберем изцяло какво точно се е случило в нашето минало. Те, хората от миналото, са били като нас - бъркали са, падали са, пак са се изправяли. Това кротката логика на живота. Но пътят напред за всеки от нас тъне в мъгла. При Димитров не е било по-различно. Но той все пак успява да дочака своя шанс.

Интересното в отношенията Сталин - Димитров започва след 9 септември 1944 година. След като се завръща в България, Димитров веднага започва политика на еманципация от руския вожд. Тук пак трябва да обясним една от манипулациите, които се опитват да ни пробутат. Проф. Ивайло Знеполски е основен автор на този исторически шаманизъм. Когато обявява Димитров за продукт на Сталин, Знеполски почти с богословски пламък пише как българинът е съвършен интерпретатор на заповедите на кремълския шеф и заради това е оцелял.

После обаче Знеполски рязко променя своето разбиране и започва да твърди, че в България Димитров изведнъж започнал да не схваща какво иска Сталин от него. Тази промяна се осъществява за период от няколко месеца. Противоречието е така глобално, че успява да демаскира интригата и лъжата на новата интерпретация.

Всъщност Димитров започва опит за отдалечаване от СССР и това веднага предизвиква политически сътресения в Кремъл. Оказва се, че този, който трябва да е бил парализиран завинаги не само е запазил автономно мислене и инициатива, той намира сила в себе си реално да осъществи всичко, което е замислено.

Идеята за Балканската федерация, наистина стара идея на Коминтерна, но свалена от дневния ред на Сталин рано-рано, е един от начините новата българска власт да се опита да вземе завоя. Днес се правят много опити това да бъде представено като национално предателство на Димитров, но хората, които го правят пропускат истинската битка - битката България да има самостоятелна политика. Основен проводник на това мислене е Димитров. Може би заради това днес е неудобен, не се вписва в лесната схема на заклеймяванията.

Балканската федерация е едно на ръка. Георги Димитров обаче прави много по-голяма стъпка. Започва формулирането на съвсем нова политика, на нов начин на управление на държавата, който днес е известен като "народна демокрация". Рано или късно българската история ще бъде принудена да даде оценка на тази инициатива или, ако използваме модерната дума "доктрина" и тя най-вероятно ще е положителна. Народната демокрация е идеята на Димитров, която никога няма да умре.

Едно обяснение, защото днес живеем във времената, когато хората не се интересуват от идеологически въпроси без да осъзнават точно колко си вредят с това. Когато Ленин организира Октомврийската революция той говори за "диктатура на пролетариата", което съдържа в себе си и предпоставки за бъдещия ужас. Димитров като политик е поне една класа над Ленин, защото престоят му в СССР го убеждава, че диктатурата на пролетариата не върши работа и ще е съвсем безполезна формула в България. Невероятно напредничаво за времето си той формулира идеята за "народната демокрация", която може да придвижи страната напред и която да е съвсем различна от буржоазното разбиране за демокрация, с широко участие на хората в управлението. Това е единственият политически и идеологически опит, в сталинските времена, на някой да създаде политическа и идеологическа опозиция на целия сталинизъм. Авторът на този уникален опит е Георги Димитров, а тази негова заслуга упорито му се отрича. Защото, ако признаят това на Димитров, те трябва изцяло да ревизират много от наложените клишета за обяснение, а те са наложени с политическа цел.

Днес обаче, когато хората по света излизат на площадите - в арабския свят започнаха, после това се пренесе в Испания, тези хора настояват именно за народна демокрация, за допускането им в процеса на взимане на решения. Народната демокрация не е пропаганден балон на Димитров, а негово реално убеждение. Неговият начин да разчупи политическата клетка, да промени страната си.

Как знаем за това ли? По най-простия начин - той плаща с живота си за своята политическа дързост. Със смъртта си (Сталин убива Димитров) той показва виталността на своята концепция, животворния заряд на идеите си и потенциалът си като политик. А после Сталин изтръгва със сила идеята за народната демокрация от българският политически живот и отвсякъде другаде, където идеята е пуснала корени. "Народната демокрация" след Димитров се превръща само в едно клише, но именно заради това дължим на себе си да възстановим идеята в първоначалният й вид, а не с политически мазохизъм да се опитваме отново и отново да се самобичуваме. Поне един път в своята история България се опита да се съизмери в политическо отношение с големите сили в света, но после бе принудена да приеме горчивият хап на поражението и всичко онова, което сгрешеният тоталитаризъм донесе като рани. Но това не отменя идеята. Не отменя мечтата. Не отменя дързостта.

Заради това мълчанието за Георги Димитров е срамно и неискрено. Не могат да го изличат от историята. Могат да се опитат да лъжат за него. Могат да се опитат да фабрикуват измислици, но блясъкът на идеите винаги се оказва по-силен от сивотата на интригите. Димитров е велик човек, а фактът, че го мразят и до днес, показва, че той не е някакъв анахронизъм от миналото, а политик, който не се вписва в удобните обяснения и фризираният ред.

Няма да завършвам с ентусиазираните обяснения за него. Попаднах обаче на един цитат за Димитров от разсекретени архиви на английското разузнаване от 1920 година. Описанието на Димитров там ще разтрака зъбите на много пишман-историци у нас: "Димитров, народен представител, много интелигентен, университетско образование, юрист и отличен писател по социалистически въпроси. Неговите най-характерни черти са безстрашие и авантюристичен дух. Пламенен оратор". И още нещо англичаните казват: "По общо мнение той е фанатичен болшевик, но много честен човек".

Заради тази негова честност и пламенност дължим да си спомняме за истинският Димитров, а не за купищата лъжи (и предишни и сегашни) за него. Дължим го на човека, който имаше енергията и куража да иска самостоятелен път за България. Независимо от грешките си.