/Поглед.инфо/ Той е едно от най-острите пера, подобно на копринен камшик – фино и елегантно показва своята гледна точка към света. В момента е шеф на „Вътрешна информация” във вестник „ДУМА”, Александър Симов е известен журналист, социалист, кандидат от миналите европизбори. Но за нас не е важна толкова политическата страна на журналистиката, колкото нейното морално измерение и за него говорим много директно и  откровено. Все пак журналистите са хората, които с труда си до голяма степен оформят общественото мнение.

- С какво те привлече професията на журналист и какво откри там?

- От 12-годишна възраст, когато за първи път изчетох вестник от първата до последната страница, не съм спирал да се интересувам от света, политиката, хората и развитието на ситуацията у нас. Никога обаче не съм предполагал, че това ще стане моя професия, вероятно защото си въобразявах доста нелепо, че съм предназначен за това да стана културолог и да раздиплям невидимите и коварни тайни на вечните философски въпроси. Но в крайна сметка избрах да уча журналистика и нито за секунда не съм съжалил за своя избор, въпреки че в днешните времена журналистиката не се ползва с голям обществен престиж. Защото смятам, че това е една от професиите, с които човек реално може да промени света край себе си или най-малкото да не спира да показва, отново и отново, какво го вълнува, към какво се стреми, какво иска да постигне. Въпреки че според ефектното и леко банално определение, че „журналистиката е историята на днешния ден”, правило ми е впечатление, че има много хора, които четат публицистика на отдавна починали автори. Времето се е променило, проблемите са се променили, политическите герои са се променили, но силата на публицистичното слово, на журналистическата ирония са останали все така непоклатими, истински и сочат като светлинка в тунела и до днес къде са възможните изходи от вечния хаос, в който се опитва да се превърне животът ни. С други думи – въпреки временните проблеми, журналистиката е реална сила, не бих я наричал „четвърта власт”, това е власт по-скоро на думите, власт на идеите и заради това винаги е тъжно, когато видиш как хора злоупотребяват с тази професия. Но за мен винаги ще остане вълнуващо това, че през журналистическото слово човек може да намери съмишленици за кауза и съидейници за реално действие. Какво повече може да се желае в този прекрасен и гневен свят?

– Ти работиш това от много време – виждаш ежедневно еволюцията на професията и все по-масовото навлизане в нея на сензационното и на жълтото. Къде би трябвало да е границата между стойностното и простотията?

– Започнах да работя още като студент по журналистика и това се случи през вече твърде далечната 1997 година, а следователно скоро ще станат близо 20 години, откакто се занимавам с това. Тъжно ми е да го кажа, но никога ситуацията в българската журналистика не е била толкова лоша. И проблемът не е единствено в сензационното и жълтото. Те винаги са съпътствали журналистиката и е въпрос на джедайски избор коя страна ще заемеш – дали ще избереш пътя на трудното политическо слово, където ще натрупаш врагове, хейтъри и безбройна орда от тролове, или жълтите пътеки, които водят към безкрайни дописки за сутиените на Преслава, боксерките на Азис и костюмите на Евгени Минчев.

Друга подмяна ме дразни много повече. Аз я наричам „подмяната на умните и красивите”. Става дума за това, че има една група от журналисти, които са първи, когато трябва да дават мнение за свободата на словото, вечно реват, че някой ги гледа накриво, но в края на деня повечето от тях се оказват изпълнители на елементарни политически поръчки. Те са тези, които тласкат българската журналистика в една неприсъща за нея, антисоциална поза. Все едно да пишеш за социалните проблеми на хората е вид популизъм. Тази подмяна се опитва да превърне журналистиката в нещо като биопродукт за стомасите на презадоволени сноби, които искат от света единствено да потвърди тяхната гениалност. Това жълто павиране на журналистиката е част от процеса на нейната деградация.

А иначе границата между стойностното и простотията е очевидна – тя се мержелее там, където журналистиката се отказва от това да бъде в полза на хората и започва да служи единствено като средство за отклоняване на вниманието на хората от всички важни проблеми на техния живот.

– Има ли събития, които ти лично не желаеш да отразяваш и какво е твоето лично кредо, проявено в професионалната ти реализация?

– Аз много се дразня от катастрофичния и апокалиптичен вкус на днешната сензационна журналистика. Никога няма да разбера желанието на телевизионен журналист да пъхне микрофона под носа на скърбяща над ковчега на детето си майка, за да я пита: „Как се чувствате?” Как да се чувства жената? Да подскача от радост? Винаги съм се учудвал на благородството на тези хора и съм се питал как издържат да не вземат микрофона и да го строшат на две. Не разбирам това облизване пред нещастието, което проявяват медиите. Понякога имам чувството, че повечето телевизии са в кома и се събуждат единствено тогава, когато стане някоя голяма трагедия. Често си фантазирам, че вероятно на някакви тайни планьорки всички отварят бутилки с шампанско, когато чуят, че наводнение е удавило много хора. Не ме разбирайте погрешно, казвам всичко това с болка.

Напоследък моето кредо се състои в това да стоиш в опозиция на водещата мода в журналистиката. Някой трябва да дава глас на безгласните. Някой трябва да коментира пренебрегнатите новини, тези, които не са поднесени на вниманието на публиката, защото някой политкоректен редактор е решил, че те не се вписват в хармонията на света, изпълнен с евроатлантически ценности. Има едни легендарни думи на Георги Кирков: „За нищо на тоя свят аз не бих се съгласил, о, мои скромни и прости герои, да ви заменя с бъбривите нищожества на земята…”. Стремя се да следвам този принцип. Не са ми интересни костюмарите. Дразнят ме производителите на клишета. Казвам „не” на зализаните сноби с префърцунен речник. Журналистиката не може да бъде копринена кърпичка, бършеща потните ръце на някой мазник. Тя трябва да бъде бунтовно изживяване, което върви срещу статуквото. Всичко останало е да паднеш на колене и да твърдиш, че това е най-смелото, което можеш да направиш.

– Имаш изключителен усет към ирония, поднесена много деликатно и приятно. От какво се вдъхновяваш, за да звучиш така свежо?

– Първо, благодаря много за хубавите думи. Добре е в този свят на перманентна омраза човек от време на време да чува нещо, което гали слуха му. Вън от шегата обаче, опасявам се, че моят основен източник на вдъхновение напоследък не е чувството ми за хумор, а гневът. Чувствам се гневен на подменения свят, в който живеем. Дразни ме това, че тук със силата на тъпоумието се налага гилотината на една-единствена гледна точка. И вероятно това ражда някакво друго, черно чувство за хумор. Обичам натуралните идиоти, които се разхождат по земите български, а представител на тази порода днес дори ни стана премиер. Те са като перпетуум мобиле за вдъхновение. Понякога си казвам, дали пък няма да дойде онзи момент, в който да ми писне от всичко, което се случва и да се примиря, но след това махвам с ръка – докато имам енергия, няма да оставя на мира господарите на лъжата в България, грантовата интелигенция и всичките й производни. Забелязах, че те мразят хумора и шегите. Какъв по-добър източник за вдъхновение?

– Какво е да работиш в официоз на партия и пречи ли това на обективността?

– Ще бъда честен. Аз не вярвам в журналистиката на обективността или да го кажа така – никога не съм претендирал, че пиша такава. Аз се опитвам да правя авторска журналистика, ангажирана, полемична, на ръба на скандала, леко пикантна на моменти, но не и обективна.  Аз съм човек с позиция и не смятам, че трябва да съм обективен, когато анализирам света. Предлагам на своите читатели моята гледна точка, а не справочник за всички възможни гледни точки.

Ще преформулирам въпроса ти така – имате ли свобода в официоз на партия? И отговорът ми може да изненада много хора – да, имам голяма свобода. Парадоксалното в българската журналистика е това, че в рамките на партийната преса човек може да бъде по-свободен, отколкото в големите ежедневници, където тиранията на рекламодателите е абсолютна и пълновластна.

Аз съм ляв човек. Винаги съм бил социалист и не намирам левия характер на вестника, в който работя, за проблем. Точно обратното – това е кауза. България е жертва на мракобесно-десния преход, едно експериментално поле на икономическите безумия. Имам свободата да казвам своята истина. Правил ли съм компромиси със съвестта си? Да, правил съм. И съветвам всички читатели – бойте се от хора, които казват, че никога не са правили това. Те са изпечени лъжци и измамници. Но не съм превивал гръбнак пред икономически интереси. Животът ми подари поне това. Не е малко.

– Да поговорим за политиката и журналистиката. Много колеги преминават от едното към другото. Ти беше едно от лицата на евроизборите – помогна ли това или попречи?

– На мен ми помогна. Скоро изчислих, че в рамките на 2014 година, освен че успях да бъда наблюдател на референдума в Крим и да попадна в Донбас при бунтовниците от Донецката народна република, се запознах вероятно с около 5 хиляди души в рамките на кампанията. Това разшири невероятно много моя кръгозор. Даде ми много знание, много гледни точки, научих много неща, които не знаех преди. Тоест в личен план аз само спечелих от минаването си от другата страна. Не искам да звучи нескромно, но при тази трансформация не предадох идеите, които изповядвам като журналист. Не мисля, че в някой момент съм се превръщал в рупор на елементарна пропаганда. Просто се опитах да очертая контурите на едно ново ляво мислене, което не се страхува да говори на радикален език, не се бои да казва истината, не се ограничава в признаването на грешките, но винаги да е на страната на хората, ударени от великата криминална революция, която наричат с перверзната дума преход. Срещнах много съмишленици. Много. Това все още е източник на вдъхновение за мен. Когато усетя колебание, се сещам за хората, с които говорих. Това ми стига отново да се изпълня с енергия.

– Какво за себе си ти откриваш в политиката и такава ли трябва да бъде тя, за да съществуват българите?

– Дайте да си говорим истината. България днес няма политика. Това, което наблюдаваме всеки ден, е имитация на държава. Както казва Велислава Дърева – „България живее само със спомена за държава”. Иначе тази банда от лакеи на чужди интереси, която се самонарича правителство, е абсолютен позор за нас като държава. Никога не сме били в толкова унизителна ситуация. На България е отказано дори това да формулира собствен национален интерес, а основният началник на кабинета е американският посланик, пък бил той в пола или не. И не напразно у много хора зрее отчаяние. Защото те не виждат дори лъч надежда в тази тъпа смесица от лакеи, нагаждачи, откровени кариеристи и самозабравени нарциси. Заради подобни присъствия в политиката ние вече не можем да проведем нормален политически дебат, защото винаги ще се появи някой, който да се опита да обожестви наставленията, получени в Брюксел и така диктатурата на опиянените слуги става тотална.

Аз смятам, че политиката трябва да е противодействие на описаните горе процеси. България съществува от над 1300 години и трябва да е наясно с основния урок на историята, че никога не бива да си въобразяваш, че настоящото статукво е вечно. Точно заради това замразяването на отношенията с Русия е престъпление. Никой не иска да напуска ЕС, но защо трябваше да влизаме в конфронтация с нашите братя? Защо? Кое го диктуваше? Кое го изискваше. Кой, кой, кой, мисли българите за идиоти?

Съжалявам за патоса. Но политиката, правена без емоции, е подмяна.

– БСП днес – с какво се промени партията в сравнение с преди? Днес сякаш разделението в нея е видно повече от всякога. Ти какво мислиш?

– В последните 2 години БСП допусна три големи грешки, които ще й тежат поне още едно десетилетие и е време да ги назовем откровено.

Първо – зловеща грешка беше, че именно представител на БСП, Кристиан Вигенин като външен министър, отиде и легитимира хунтата в Киев. Сега се вижда, че това е хунта – вижте само как избиват неудобните журналисти. Бандеровците вилнеят, а Европа се прави на сляпа. Това отвори рана в БСП, която кърви и до днес. Съжалявам, че го казвам, но в един малък град, където отидох, ми предложиха да се включа в списък на желаещите да бият Вигенин. Отклоних тази покана, но не смятам, че хората са се отказали от идеята си.

Второ – допускането на някакъв външен корпоративен интерес да диктува политиката на партията. Само така можем да си обясним казуса „Пеевски”. Изключителна грешка. Самоубийствена. За първи път БСП получи удари в полето на морала, нещо, което никога не бе допускала до този момент. Колкото и да говорим по този казус, няма да е достатъчно. Не гарантираме ли, че това повече няма да се случва, просто можем да забравим да се борим отново за победа на изборите.

Трето – воденето на политика на постоянния компромис. Това е политика на камикадзето. Левите хора са идейни, те са мечтатели. А какво им поднасяше БСП – безкрайни извинения за гаврите с идеала. Нямаше как това да не остане ненаказано. Партията не бе разтърсена от „умните и красивите”. Тя беше разтърсена от левите, които не излязоха да гласуват за нея. Това е голямата драма. Има леви хора, но те не искат да чуят за БСП. И вината за това е на БСП.

След парламентарните избори миналата година, БСП като че започна да се събужда. Но партията все още прилича на пациент, излязъл от кома, който едва-едва почва да различава силуетите от околния свят. Но пропастта между ръководството и избирателите остава. Ръководството отчаяно се опитва да налучка интересите на избирателите, но понеже самичко си е сложило вериги, не може да намери точните думи и идеи, които да възпламенят отново искрата. А политическо време няма. Безумията се случват като в риалити. Няма време за празни приказки, скудоумия и колебания. Дали БСП ще може да се върне на терена? Надявам се, искрено се надявам. Днес България може да бъде спасена само със социална политика, само с ляво мислене, само с автентична външна политика. Не стане ли носител на всичко това, БСП ще трябва да се примири с ролята на второстепенен фактор в България.  Нарочно изказвам мнението си остро. Няма смисъл да зализваме истината.

– Какъв е Александър Симов в цивилния си живот?

–Запален читател на фантастика. Автор на радикални теории за света. Фен на Лев Троцки. Ценител на руската музика. Мечтател на свободна практика. И уличен проповедник на световната революция. Малко пресилвам, разбира се, но пък сега ми е паднало да се похваля.

Интервю на Мария Галчева за http://samokov365.com