Мариан Бачев е като дете, попаднало в “Лунапарк” – иска всичко да опита, а там, където е натрупал опит, с готовност го споделя с по-младите си колеги. Извън сцената и екрана е сладкодумник, говори с увлечение за работата си… Роден е на 8 юли 1976 г. в София. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Надежда Сейкова. Бил е на щат в театрите в Габрово и Шумен. От 2000 до 2005 г. е в трупата на театър „София“, но напуска недоволен от политиката на директора. Близо 2 години е на свободна практика и озвучава филми. През май 2007 г. завършва магистърска програма „Мениджмънт в сценичните изкуства“ в НАТФИЗ с награда от ректора. Играе и на сцените на Народния, Сатиричния, Младежкия театър, в “Сълза и смях” и Старозагорската опера, както и в театрите в Пловдив, Кюстендил, Перник, Смолян, Търговище, Шумен, Габрово, Театрална Формация “Мелпомена”. Озвучавал е в много сериали и анимация, най-запомнящ е с гласа на готвача Лингуини в „Рататуй“.

Има две награди за главна мъжка роля от Фестивала в Шумен „Нова българска драма“ и една за талантлив млад актьор на Фондация „Иван Димов“, четири номинации за “Аскеер” и една за “Златен кукерикон”.

От октомври 2007 е актьор в „Шоуто на Слави“ по bTV.

Обвързан е с актрисата Милена Видер и има една дъщеря - Александрина на 6 години.

-Мариане, заварваме ви да репетирате усилено за премиерата на 16 ноември на спектакъла “Операцията” в “Сатирата”. Разкажете за него.

-Това е един сатиричен текст за театър, написан от Иво Сиромахов, който е бил театрален режисьор в театър, преди да стане сценарист в “Шоуто на Слави”. Текстът е писан с много добро чувство, много остро и е сатиричен, в стила на Монти Пайтън и черната комедия. Разказва какво се случва на един човечец по време на една операция – нещо, което може да сполети всеки българин. Действието се развива в една българска болница. Пиесата е един особен, остър поглед към случващото се тук и сега в България. Финалът е много разтърсващ и пречистващ и това е много важно за спектакъла.

-Коя роля ви отредиха – на хирурга или на неговата жертва?

-На хирурга. Орлин Горанов е анестезиологът, Тони Минасян е асистентът, Жанет Иванова е медицинска сестра, а Добрина Гецова е чиновникът, който идва от Министерството на здравеопазването по време на операцията, за да подпише около 270 документа…

- С Орлин Горанов сте отново заедно, след “Апокалипсис кога”…

- Да, работихме заедно в “Апокалипсис сега“ – пиеса, написана специално за Общински драматичен театър – Кюстендил. Тя е създадена от трима от младите сценаристи в Шоуто – Мирослав Милков, Йордан Колев, Тодор Карагяуров. Режисьор е Борис Панкин. Радваме се на завиден интерес и правим гастроли из цяла България. Изключително ми е приятно да работя с Орлин – виждат го като артист в необичайна светлина. Лесно се работи с него, а и хората го харесват.

-Продължавате и с “Досадникът”, също много смешна комедия, как се чувствате в нея?

-Да, той е спектакъл на Пернишкия театър и Театрална Формация “Мелпомена”. Режисьор е Богдан Петканин, партнираме си с Александър Кадиев. Когато започнахме да работим с него, имах чувството, че цял живот сме работили заедно, а се запознахме едва на първата репетиция. Само след 40 минути започнахме да се разбираме от половин дума.

-И за вас така казват, че сте желан партньор на сцената, имате ли свое обяснение защо?

- Малко е особено да говоря за себе си. Надявам се причината да е съвкупността от качествата, които притежавам и като професионалист, на първо място, и като човек – не на последно място. Големият Леон Даниел казва, че театър се прави от добра компания. Във времето, когато останах без щатната си работа в Театър „София“ и се оказах на свободния пазар, започнах много повече да ценя времето на колегите си, и да бъда по-толерантен.

-Защо не се разбрахте с директора Доротея Тончева, при толкова много главни роли не сте бил ощетен?

- Разбира се, че не съм бил ощетен, напуснах в един пиков момент, когато за 5 години бях направил 10 главни роли и след множество театрални отличия. Доротея Тончева е прекрасна актриса и много я харесвам, но като директор не приемах политиката ѝ. И тогава напуснах. Потърсих работа в другите столични театри, но не се получи, тъй като другите директори не искаха да влизат в конфликт с нея, вземайки ме на работа. Стигна се до там, че се записах в Бюрото по труда и 4 месеца бях без работа. Беше 2005-а, вече бях на ръба дори да се откажа от професията изобщо. Тогава жена ми и брат ми казаха: “Въобще не трябва се отказваш, не трябва!” Започнах да се занимавам с дублаж. Беше трудно, специфична професия е, трябва човек да има търпение, за да учи по-млад и неопитен актьор. Попаднах обаче на хубави екипи и започнах лека-полека да озвучавам, понеже пък имам специфичен висок мъжки глас, който е много подходящ за озвучаване на анимация.

-Имате вид на човек, “опериран” от професионална ревност и завист?

- Старая се, да. По принцип хората в тези географски ширини не са особено толерантни и това, според мен, е дошло от дългите години липса на справедливост във всяко отношение. Всички социални процеси, които текат в момента, са свързани с липсата на справедливост. И тъй като към мен невинаги са се отнасяли справедливо, съм търпелив към другите.

-Вярно ли е, че водите безплатен курс по правоговор във Фейсбук?

- Да, то във Фейсбук всичко е безплатно… Запалих се за това покрай дублажите. Много се радвам, че млади колеги от различни медии – от БНТ,bTVме питат по телефона къде се слага ударението на някоя дума. Толкова мръсен е станал ефирът, че вече губим красотата на езика. Дори и на дъщеря ми вече ѝ прави впечатление, когато някой произнася „уъ” вместо “л“. Тези мои малки победи от това, че съм запалил някого да се вслуша, че е редно да се говори правилен български език, ме карат да се чувствам щастлив.

- Държите рекорд - 13 роли в един спектакъл?

- Да, това се случи преди много години в Театър „София“ в представлението “Балтиморски валс” на Пола Вогъл, на режисьора Борис Панкин, за което бях номиниран за “Аскеер”. В момента играя в няколко спектакъла. Освен в “Операцията”, “Досадникът” и “Апокалипсис кога?”, играя в Пловдивския театър в спектакъла “Тишина, моля”. В Старозагорската опера участвам в “Здравейте, аз съм вашта леля”, мюзикъл на Ники Априлов по Оскар Фелцман.

-Това непрекъснато излизане-влизане от роля в роля държи ли ви по-организиран?

- Да, защото телевизията отнема много голяма част от енергията ми. Макар скечът да е кратък, времето ми за подготовка също е кратко и изисква много концентрация и стабилна психика. Защото ние около 14.30 ч. разбираме дали ще има скеч вечерта заради актуалността – четат се вестници, структурира се сценарият. След 16.30 ч. вече е написан сценарият. Междувременно съм взел дъщеря си от училище и съм я завел в работата на майка ѝ. През деня си уча текстовете за театъра…

-Това не докарва ли невроза?

-Не, докарва единствено недоспиване. Вечер се прибирам към 22.30 ч., докато почета някаква приказка за лека нощ, докато се видим с жената, става полунощ, лягаме и в 7 без 10 ставаме, защото до 8 трябва да закарам дъщеря си. После ходя на репетиции в театъра, обядвам, следобедна репетиция… Но този вид енергия се акумулира - няма нищо по-ценно от аплодисментите накрая – гаранция за добре свършена работа.

- Кандидатирахте се за директор на “Сатирата”… Много хора се чудеха, за какво му беше на един толкова успял, реализиран актьор администраторски пост?

- Първо, имам образование за това, магистърската степен в НАТФИЗ ми е „Мениджмънт в сценичните изкуства“. Аз съм от първият випуск, който направи академията, с преподаватели от УНСС, които да четат лекции по икономика на културата, бизнес, финанси и т.н.

-Но това не означава ли да се простите с част от ролите, които обичате?

-Разбира се, че не. Първо, човек не трябва да бъде егоист итрябвада предава опита си на другите, а чрезпопулярността си,привличайки иповече средства от спонсори и инвеститори, да спомогне и за благоденствието на хората в театъра.Обичам този театърс неговата спецификаиисках колегитемида са щастливи от работата си и отзаплащането.Напроф. Здравко Митков, когото избраха за директор на “Сатирата”, се обадих в първия работен ден и му пожелах успех, защото така е етично. Пожелах му да направи така, че хората в театъра да са щастливи и да не търсят възможност за прехраната на семейството си другаде, защото сега е важен този приоритет.

-Когато шаржирате някого в “Шоуто на Слави”, мислил ли сте за оригинала, не ви ли е било жал, че може да му причините страдания?

-Разбира се, че си мисля. Но нашата работа е актьорска. Ако се върнем на хирурга, който върви като червена нишка през целия ни разговор, няма значение дали ти е симпатичен един пациент или не, трябва да го оперираш по най-добрия начин – дал си хипократова клетва. Да си професионалист, без да се водиш от личните си чувства. В шоуто актьорската ни задача е да създадем остър сатиричен образ заради нещо, което човекът е направил; какъв публичен облик е изградил той в обществото. Ние преекспонираме този образ, за да се надсмеем, за да се излекува като недъг това, което се е получило. Аз лично нямам проблем с хората, които имитирам. Никой не ми се е обадил да каже: “Как не те е срам”, или “Забранявам ти”, напротив. Дори веднъж месечно големият Георги Русев, лека му пръст, чийто първообраз съм правил като Седларов-син, се виждахме на кафе…

- И Яне Янев, известен като обидчив човек, не ви ли се обади?

- Не е, макар че сигурно е имал възможност да го направи. Би трябвало той много повече да се е обидил на себе си от това, което сам си е причинил в политически аспект. С Дони и Коцето Калки например сме в прекрасни отношения, също и с “Лозан Гогов” (Георги Лозанов – бел. ред.). А пък Андреа с дините ако се беше обидила толкова, колкото пишеше в някои вестници, нямаше да направи дует с Борис Солтарийски… Сега правим обобщен образ на попфолк съсловието - Димитричка.

- Някои коментират в нета “да спрете с тия фусти”…

- Е, това е да се намират на работа – нормално е. За мен това е професионална работа - женските образи нито ги предпочитам, нито ги ненавиждам. Във всекидневието си не ходя на токчета, с копринени чорапи и маникюр. Ако трябва, ще играя и човека-слон, нали, слагат ми хобота и излизам. И няма да мрънкам, че съм потиснат, че ще играя слон, и да се чудя къде ще ми сложат хобота.

-Наричат ви “многоликият Мариан”. Извинете, ако ви дразни сравнението, но извиквате асоциация с Джон Кери.

- Това за мен е комплимент, благодаря за точната оценка. Всяко сравнение с всеки, който е постигнал нещо в професията си, е много добра оценка. Човек още от малък се сравнява с някого, харесва някого. Във всеки от нас е залегналhomo ludens-a.

-Като дете сте били в театралната школа на Ники Априлов, той ли пръв видя във вас бъдещия актьор?

-Бях вIVклас, когато се записах в школата в Пионерския дворец, който тогава беше в Семинарията. Преди това бях минал през какво ли не - джудо, курс по дърворезба. На изпитите при Ники кандидатстваха 200 деца, накрая оставаха 24 и бях много щастлив, че ме избраха. Правеха се детски спектакли, играеха се роли. Някои спектакли се играеха в зала 2 на НДК, като “Пчеличката Мая” и “Патиланци”. Но не съм мечтал единствено за сцената. Като малък исках да стана боклукчия, да вдигам и пускам ръчката на платформата…

-Дъщеря ви Александрина гледа ли ви?

-За Шоуто е късно, пък и тя е наясно, че то не е за деца. Идвала е на театър. Била е няколко пъти на предаване, но в бекстейджа, когато майка и е била по-късно на работа, защото ние сами си гледаме детето.

-Какво бихте искали да оставите в нея като възпитание?

- Да расте добър и умен човек. И най-вече – да е здрава. Али е много отговорна, със собствено чувство за справедливост и обича да спазва правилата. Когато пътуваме с колата, веднага отбелязва, че не бива да се спира на място за инвалиди. Говори много правилно за възрастта си. Наскоро предложи помощ на съученик, който има проблеми със сърцето.

-Имаше ли романтика при запознанството ви с Милена?

-Запознахме се на сцената. Тя беше актриса от Държавния пътуващ театър, аз – актьор на гастрол в Шуменския театър. Там започна всичко, в постановката “Синята стая”, пак на Борис Панкин, впрочем, той ни събра.

-Влюбване от пръв поглед ли беше?

- Не, бавно беше. Тя имаше друга връзка по това време, която беше пред изчерпване, аз усетих това, възползвах се. Милена имаше много обожатели. Имаше един такъв, който преди репетиция в Шуменския театър ѝ бе оставил 99 червени рози, а аз беден актьор… Всъщност нашата любов може би затова и до ден днешен е толкова голяма и стабилна, защото не беше изгаряща, изпепеляваща. Това беше онзи хубав огън, който се разгаря постепенно. Аз съм ѝ благодарен за много неща. До голяма степен заради мен тя се отказа от работата си на действаща актриса, защото вечер не може и двамата да сме заети, заради малката. Животът продължава и това дете трябва да расте в пълноценно семейство. Сега Милена преподава театър на деца в едно училище и в една детска градина, работи през деня. Театралната им работилница се казва “Графините череши”.

-Ако ви се случи ден, свободен от репетиции, постановки, къде бихте избягали?

-Със семейството задължително, някъде на път, на тишина и чист въздух с някакви дейности, които да ни забавляват. Достатъчно е да сме си само тримата.

Преса